"Аз обичам хората! Никой не ми е длъжен! На мен животът ми даде всичко!" Това са думите на Иван Славков в края на неговите мемоари.
Колко хубаво звучат сега. В такъв момент няма как да не си спомня...
...Иван Славков ни прие в офиса си в един приятен и светъл летен ден. В офиса на Батето бяхме рано сутринта. Бях чакал трепетно този ден, почти като ученичка пред директорски кабинет. В сградата беше тихо. Влязохме и се заизкачвахме по стълбите. Бубето, вярната секретарка на Човека, вече бе отворила вратата на стаята си. "Айде! Очаква ви!", чух топлия й подканящ глас. Тъкмо влязохме, и погледът ми се спря на отворената двойна врата, през която забелязах една фигура в светло сиво сако, която се насочваше към нас. Албена смело мина напред и аз я последвах.
Смутен пристъпих напред, но в този момент се сепнах, че съм все още облечен. Секретарката му ме наблюдаваше внимателно и любезно. В очите й се четеше подкана: "Айде, няма ли да влизаш?!". Несръчно смъкнах якето, закачих го все така непохватно на закачалката и престъпих в светая светих на един от най-известните, най-колоритните, най-противоречивите и най-нестандартните хора, които познавах. Този човек имаше толкова богат житейски опит, че цялото "кралско войнство" да се събереше, нямаше да го мине по лудории, контакти и приятели. Да! Приятели! Сега като седя и слушам, този човек е бил наистина обичан от толкова много хора.
"Батето!" изкънтя като ехо името му в главата ми и аз се сепнах от унеса. Стоях в офиса на този човек и сега ми предстоеше да разговарям с него. Най-накрая! При това за неща, от които разбирах - хищните птици. А той, човека хал-хабер си нямаше от тия работи. Да разговарям за птици. За някакви си "гарги", които нямаха нищо общо с неговото ежедневие, това беше предизвикателство. Да ви кажа и аз започнах да забравям за какво съм дошъл. Пресъхна ми устата. Езикът ми се удебели. Притесних се. Сума време бях чакал да се видя с този човек. Баща ми не веднъж ми беше разправял за него, майка ми също гарнираше разказите му. Чувах непрекъснато всякакви истории от тук и там. По едно време имах чувството, че го познавам толкова добре, че сякаш сме си пили кафето заедно. Устата ми пресъхна като Сахара, невиждала капка вода от векове. Какво можех да кажа аз - един бивш спортист, който бе посветил някакъв отрязък от живота си на българския професионален спорт. Каква беше връзката ми с Иван Славков? Освен, че мои близки го познаваха, а аз само бях слушал за него...! Бях слушал много неща...! И всички бяха хубави. Всички бяха весели и купонджийски.
"Е, заповядайте!" чух лекият дрезгав глас от средата на кабинета му. Леле, майко! Подкосиха ми се краката. "Сега или никога!" - помислих аз и направих смела крачка напред. Добре, че не се спънах от притеснение. Прекрачих прага на един от най-одумваните кабинети с такова вълнение, че полюлеят се разтресе. Сконфузено представих Албена, на свой ред поех гостоприемната му ръка и се представих. "Заповядайте! Сядайте!", покани ни той. Албена се настани в един от малките фотьойли от дясната му страна. Аз седнах срещу него.
"Г-н Славков, половин живот чакам да се запознаем и сега като ви виждам направо ми се върза езика. Моля за извинение" изръсих аз и сигурно съм се изчервил като някоя девойка, защото той само се ухили дружелюбно и тогава разбрах, защо всички го харесваха толкова. С няколко реплики така скъси дистанцията, че аз останах поразен от подхода. Разговорът тръгна отдалече и скоро спокойствието ми започна да се възвръща.
"Да ви почерпя нещо?" попита той вежливо, но в този момент, като последният аграрник, за да не взема да обидя човека, прекъснах порива му и този на Албена, която, както обикновено се чувстваше като у дома си (никога не разбрах от къде имаше това спокойствие в присъствието на всевъзможни известни хора) и още преди да понечи да приеме поканата за предиобедно уиски рязко, отговорих: "Не! Благодаря!". В този момент, от погледа на Албена долових такъв укор, че по-добре да бях скочил от Емпайр Стейт Билдинг без парашут, от колкото да остана с нея сам в момента. Защото това щеше да бъде най-безопасното, което можеше да ми се случи в близките пет минути, ако ме беше докопала.
Батето само вдигна вежди разбиращо и рече: "Е, аз пък ще си сипя!" и с типичната си усмивка се насочи към барчето. От там наля някаква течност в чашата си и със същия лежерен жест се настани на своя стол до масата, която беше пред бюрото му. Аз усещах погледа на Албена с периферното си зрение и сякаш хиляди игли в този момент се забиваха без капчица пощада в тялото ми. "Магаре такова!" си мислех аз. "Човека те кани от уважение и гостоприемство, а ти...?! Къде си расъл, бе! Колхозник...!" Още повече се спекох. Стана ми горещо. Започнах да се потя от притеснение. Имах чувството, че ако отворя уста ще излезе само бегло подобие на звук. Какво ми ставаше, да му се невиди? Толкова ли бях респектиран?! Да не би за първи път да излизах на състезание? Ами не! Това си беше като едно поредно състезание. Имаш цел, имаш задача, имаш и конкуренция. Действай! Само, дето вместо типичните "шушумиги", както им викахме на чужденците в лодките, сега Батето беше тук "на пистата".
Скоро разговора ни се насочи към нас и той попита: "Е, с какво мога да помогна?". Двойните обшити с кожа врати внимателно се затвориха зад нас и ние останахме сами. Сами с "Батето"!
Ще ви спестя детайлите на нашия разговора, защото той няма никакво значение тук. Едва сега, на този разговор разбрах колко значима личност беше този Иван Славков. Начина, по който скъсяваше разстоянието, начина, по който говореше и коментираше всички онези хора и ситуации, за които тогава стана въпрос, това, което ми каза и начина, по който ми го каза, се запечатаха в съзнанието ми завинаги. Нямаше подражание на този човек.
Казаното по-натам си остана между Батето, Албена и мен. Повече не го видяхме. Но тази среща, колкото и кратка да беше, остави ясна следа в спомените ми. Той беше класа и епоха. Той беше "Батето"...!
Бог да го прости!!!