Добре дошли в страната на Българското Соколарство, където традициите имат значение! 

Добре дошли в домът на Соколарството 

Добре дошли в домът на Българското Соколарство.

Ние сме Българската Соколарска Асоциация или по-известни като Българска асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП). От близо вече 20 години сме част от голямото соколарско семейство на Международната асоциация по соколарство и опазване на грабливиге птици - IAF. В него стотици народи от целия свят споделят своя древен и уникален начин на партньорство между птица и човек. Ние българите сме един то първоизточниците му. 

Нека бъдем ваш скромен домакин и ви разведем из този див, необятен и така прекрасен свят на летящите хищници. Тук при нас, из редовете на тази страница ще научите много и различни неща за нашите любими пернати приятели и компаньони. Ще се докоснете до историята, ще прочетете интересни редове за станали и небивали истории, които преплитат в себе си животът и любовта на своите автори. Освен това ще имате възможност да зададете своите разнообразни въпроси. При нас ще научите за истинските неща в тези хилядолетни занимания, които, оказва се и до днес, не са променили своя ход и все така се ползват с успех от вещите в занаята. Да, това древно ловно изкуство е било считано за един от най-деликатните и специфични занаяти, популярен колкото футболът днес.
Надяваме се тук, по страниците на този сайт да усетите онези емоции и любов, които десетилетия наред таим към вечните хищници - онези непрестанно борещи се за оцеляване, сурови и мълчаливи самотници, които смеем да наречем приятели. Това са нашите любими пернати ловни събратя. 

Още веднъж - Добре дошли!

first.196534
 
Защо хищна птица?

За да достигнем до отговора на този въпрос, може би първо трябва да сме си задали правилно въпроса. Защо именно хищна птица, а не хамстер, папагал, змия, паяк, котка, куче, кон или друго? 

Обикновено изборът на хищна птица се предхожда от доста време за размисли, разговори със семейството, консултации с различни специалисти, които не само могат да споделят своя опит в грижите за една хищна птица, но и да помогнат със съвети за изграждането, обслужването и поддържането на подходящо съоръжение, в което ще се помещава нашият пернат другар. И с това не се свършва работата по посрещането на новия член на семейството. Нужна е трезва преценка, за да се стигне до окончателният отговор, без значение какъв ще бъде той. Малко математика и желание за частична промяна също ще влязат в употреба. 

first.196534
Когато сме готови със своето решение

Обикновено след като сме преценили добре, обсъдили сме всички съществуващи (и несъществуващи) сценарии, взели сме предвид нуждите на хищната птица и нашите възможности, решили сме, че именно хищна птица искаме да вземем и сме готови да се посветим на ловът с такава, по естествен начин идва следващата сериозна стъпка в подготовката, нашата и на птицата. А именно, нейното настаняване. Това става доста време преди да дойде самата птица.

 
 

 

first.Lovnia

Настаняване - вид, предназначение и функции на съоръженията

Настаняването на хищната птица включва видът клетка (или т.нар. воалиера), в който птицата ще се помещава. Много често се ползва и навесът, под който стоят работните птици. Той е за тези животни, които ежедневно се облитат или ползват по някаква причина, което изисква честото влизане, излизане или каквото и да е друго подобно взаимодействие с тях, без да се налага усамотяване на птиците. Докато воалиерите са основно за размножаващи се птици. Разбира се, всичко опира до възможности, така че безопасни импровизации и комбинации също са възможни. 

 
 
first.transmitter bird
Екипировка и оборудване за птица и соколар - вид, предназначение

В живота на бъдещата соколарска птица голяма част заема както нейното настаняване, така и екипировката с която тя ще се облита, а също и екипировката на соколаря - нейният ловен партньор. Това включва най-задължителните и най-необходимите елементи, които помагат на ловния дует или трио по време на ловния излет. Една добра екипировка може да помогне по време на лова, докато една неподходяща - да го провали и дори да рискува живота на птицата. За това важна част от заниманията се обръща и на този момент от съвместните отношения.

 

 

 

Новини у нас и по света - Соколарство. 

 

 

Соколи ще чистят Париж

Както в. СЕГА споменава, Френската национална библиотека в Париж е намерила оригинално решение на проблема с чистотата, според АФП.

Там са решили да се справят със замърсяването от гълъбите и скорците с помощта на соколи.

От няколко години соколът се е завърнал в Париж, след като го бе напуснал през 40-те години.

 

 

Интервю с проф. Нино Нинов

Предлагаме Ви едно интервю с проф. Нино Нинов.

 

Проф. Нинов е ректор на Лесотехническия Университет, преподавател по Ловно стопанство от 1972 г. и ръководител на Катедра “Ловно стопанство”  към Лесотехническия университет, гр. София. Доктор на селскостопанските науки, председател на Съюза на ловците и риболовците в България от 1991 до 2000 г., експерт по оценка на ловни трофеи на CIC (Международен съвет за запазване на дивеча). Водил е курсове на национални експерти по оценка на ловни трофеи в Белгия, Чехия, Франция, Русия, Сърбия и Черна гора, Турция, Румъния, Португалия, Литва, Германия. Първи вицепрезидент на комисията „Изложби и трофеи“ към CIC.

 

 

С проф. Нинов разговарят Роберт Атанасов, сп. "Български Ловецъ", Павел Якимов - Председател и Албена Алексиева - ВО/PR на БАЗГП - Соколарската Асоциация.

 

Интервюто можете да видите на адрес: http://www.safaribulgaria.com

Прочети още...

БЪЛГАРСКО ПРИСЪСТВИЕ СРЕД АРАБСКИТЕ ПЯСЪЦИ

БАЗГП бе единственият представител на България по време на международната среща по соколарство в ОАЕ. Форумът се състоя от 13 до 21 септември 2004 година в Абу Даби и бе проведен под егидата на принц Мохамед, син на държавния глава Шейх Саид Бин Султан Ал Нахаян. Домакин на срещата беше Соколарският клуб на емирите.

Прочети още...

Първа среща със "Закона"

СОКОЛАРСТВОТО

или

Защо ме набедиха за бракониер

 

Една преживяна одисея на Албена Алексиева

Здравейте уважаеми любители на хищните птици и природата!
Повод за следващите редове е една дълго чакана (почти на раздяла с идеята за осъществяване) среща между Българската асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП) и представители на земеделското министерство. От 2004 година (08.11.), преди още да бъде приет по-предишният ЗЛОД, се опитвахме да осъществим този разговор, за да изложим идеята си за промяна на ловния закон и приемането на соколарството.
Като казах Соколарство – тази дума действа в “зелените” среди (а и не само там) почти като анатема и отключва неподозирани възможности за съюзяване на иначе незаинтересувани страни в железен тим – отпор срещу Лова със соколи. Но това е друга възможност за психологически анализ. Сега –  по темата на срещата. 2005 срещата се състоя.

Прочети още...

Разрешиха на два сокола да свият гнездо в Ню Йорк

Както в.Новинар споменава, американските власти разрешиха на два сокола да свият гнездо в Ню Йорк.
Двойката соколи, които бяха прогонени от фасадата на сграда в Ню Йорк, ще могат в края на краищата да се сдобият с постоянен дом благодарение на споразумение с обитателите на много луксозна сграда на Пето авеню.

Природозащитното дружество "Нешънъл Аудъбън сосайъти" е постигнало съгласие с управата и обитателите на сградата да бъдат възстановени металните шипове, поддържащи гнездото. Те бяха разрушени миналата седмица, за да попречат на Пал Мал и Лола да го построят отново. "Това е не само голяма победа за птичето семейство, но и за демократичния дух на Ню Йорк", коментира директорът на нюйоркския клон на природозащитната организация Дейвид Милър. Тази победа бе постигната благодарение на остри реакции в пресата и манифестации в града в защита на правото на двете птици да останат в своя дом, където живеят повече от 10 години.

 

 

 

Българско Соколарство

Над 30-годишен опит

Ние сме най-старата и единствена до момента Соколарска организация в България, която трайно и целенасочено от своето създаване до момента, а и за в бъдеще се занимава с проблемите на родното Соколарство.

Разпознаваеми още от 1999-та насам

Назад в недалечния ХХ-ти век, когато всичко беше по-различно ние и там имаме оставени следи.

Специалисти с теоритични и практически знания на ваше разположение

Сред нас са на лице хора, отдали своя живот и бъдеще на грабливите събратя - хора, които непрестанно работят и се развиват в отношенията с хищните властелини на небето. И тези хора са готови да споделят своя опит с вас.

100-ци успешни проекти и хиляди доволни сърца

Не спираме да носим усмивки, не спираме да носим радост и винаги го правим за вас.

Формулата за добро настроение се казва Българска Соколарска Асоциация

Защото при нас е ново, весело, забавно. Радостно, красиво и полезно.  

 
 
Българска Соколарска Асоциация
Обединител на чиста проба 24-каратови Соколари.
Добре дошли в Българската Соколарска Асоциация - Оригиналът!!!

 

Над 30-годишна любов из полетата на древното Соколарство

Единствената неправителствена соколарска организация у нас в защита на древният лов с птици.
Уникален поглед в дебрите на древните практики. Истински експерти. Неопетнена репутация.
Стремеж към съвършенство в опазването на природата.  
Изборът на всеки търсещ соколар.

Искаш да си соколар? - Връзка с нас

Нашите нови приятели

Тук можете да прочетете какво мислят нашите нови приятели след първата ни среща.

ТУРКМЕНСКИ СОКОЛАРСКИ РАЗКАЗИ


поредица от сбирката с разкази „ДНЕВНИК НА СОКОЛАРЯ НАТУРАЛИСТ”, любезно предоставена ни от нейния автор – Председателя на туркменския соколарски клуб – Ата Ейебердиев.

 

Моят брат-соколар Ата Ейебердиев – човек възпитан, образован и високо морален – бе един от моите спътници сред градовете и пясъците на Обединените Арабски Емирства. Отличаващ се със своето изключително дружелюбие, жертвоготовност и отзивчивост той спечели моето дълбоко уважение, а в последствие и моето приятелство с този изключителен човек, което се разрасна в една истинска и искрена братска дружба. И както той самият казва: „Веднъж видели се – станали приятели, втори път видели се – вече братя!”, ние със своите продължителни разговори разтопихме невидимата граница, която обикновено пораждат разстоянията между народите, езикът и културата.
Този невероятен по своята същност туркменец, потвърди моите скромни разсъждения, че за градския практично разсъждаващ човек е жизнено важно да зачита природните дадености. При това, не по широко възприетите мащаби и изисквания, наложени ни изкуствено от „продуктите” на съвременния свят, а по чисто духовен, естествен и обикновен собствен морал да отсъжда правилното за нас и за нашата природа. Ние трябва да бъдем съдници за собствените си действия или бездействия. Да сме тези, които имат високо обществено съзнание и да целим благоденствие на това, което е завещано от нашите предци.
Павел Якимов

 

 




СОКОЛЪТ ОБИДА НЕ ПРОЩАВА

Второ денонощие Бегмурад-ага не сваляше очи от балобана*, донесен от планината от по-големия му син Назар. Птицата му напомняше старата женска, от чието гнездо неведнъж бе вземал малки, които бе обучавал като свои помощници в лова. Потомствен соколар, старецът мечтаеше да види в сина си продължител на своето дело.

 Но за голямо съжаление, Назар остана равнодушен към соколарството. Честите визити на някакви непознати при Назар, незнайно защо интересуващи се от местата за гнездене на грабливите птици, тревожеха Бегмурад-aгa.

Безпокоеше го, че той не усещаше тези хора като ловци. Пришълците не обсъждаха със стареца тънкостите при отглеждането на грабливите птици, а колко соколарски истории той би могъл да им разкаже ... Все си шушукаха нещо с Назар и млъкваха, щом старият се появеше.

Сега, в тези майски дни, донесеният женски балобан би трябвало да има малки, които със сигурност щяха да загинат без майка си от глад и студ. Но Назар увери баща си, че е намерил птицата в изоставена кариера, близо до скалите Гапланла, от която тя не могла да се измъкне. Назар помоли баща си да обучи сокола. И макар че старецът вече трета година не излизаше на лов, нещо в душата му подсказваше, че, подготвяйки птицата за нейната свобода, ще може да разсее съмненията си.
Два месеца Бегмурад-ага хранеше от ръка дивия балобан, постепенно приучвайки го към вабилото**. Но през цялото това време не го остави мисълта, че точно тази самка той бе срещал в скалите Кара-Батир.

И ето, че дойде денят да пусне животното без привързващото въже. Рано сутринта заедно с Назар той се отправи към подножието на Кара-Батир. Държейки в ръка птицата, Бегмурад-aгa се отдалечи от сина си на около триста метра. Останал с вабилото, Назар започна да подсвирква на балобана, въртейки примамката над главата си. Но когато старецът развърза сокола, птицата се устреми към скалите. Там кацна на една канара и издаде пронизителен писък. Никога досега старецът не бе чувал такъв жален звук. И в един миг той предусети лошото. Рязко издигайки се във висините, соколът изведнъж се спусна като камък към Назар, стоварвайки върху него цялата мощ на своя удар. Когато старецът дотича до сина си, видя дълбока рана с шуртяща кръв на лявата буза, която Назар прикриваше. А мъртвият сокол лежеше до него.

Без да каже нищо на сина си, Бегмурад-ага се обърна и заизкачва скалата, където допреди малко стоеше соколът. Там старецът откри гнездо, в което имаше останки от три мъртви малки. Пред очите му притъмня от болка в душата и гняв към сина. Съмненията на стария соколар се оправдаха – синът бе погубил малките, улавяйки грижовната майка. Тази смърт прекъсна живота на няколко поколения ловни птици, които биха станали помощници на човека в соколарския лов. Заслепен от яд, бащата погледна сина си твърдо и рече: „За тебе прошка няма”.
След този случай Назар остана с белег, а оттогава до днес в аула взеха да го наричат „Гуш уран”, което означава – наказан от сокол.

*балобан (рус.ез.) – ловен сокол
**вабило (рус.ез.) – примамката, която ловецът подхвърля на птицата, пускайки я да лети без шнур

 

 

БАЩА И СИН СОКОЛАРИ

Отдавна вече в селото не наричаха стареца по име. „Халипа” – наставник, учител – така се обръщаха към него соколарите, „гуш-чи” – ловец с птица – с одобрение говореха съселяните. Това уважение седемдесетгодишният Аннааман-ага си бе заслужил не само заради годините. В много семейства го приемаха като най-близкият човек, като роднина. А причината за подобна почит стана ясна от разказите на най-възрастния човек в аула.
В семейството си Аннааман-ага бил единствено дете. Баща му често го водел на лов, където той, затаил дъх, не свалял очи от ловуващия сокол. На него, тогава осемгодишен малчуган, не поверявали хищна птица, затова пък с Каракуш – туркменската хрътка тазъй*, се занимавал по цял ден – хранел я с варено месо, поил я с камилско мляко, сменял постелката от сухи треви в кучешката бърлога, лекувал раните, получени при лов. Като бъдещ продължител на семейната традиция, успешно познавал навиците на лова със соколи.

Но започналата Велика Отечествена война (Втората Световна война-бел.прев.) накарала бащата-наставник да се раздели с любимото занимание. Той заминал на фронта от първите в селото. Към пускането на сокола на свобода момчето се отнесло като възрастен, с разбиране – той все още не познавал тази древна школа на възпитание и обучение на грабливите птици. Две дълги години семейството живеело с очакване на писма от фронта. И ето че един ден, по обед, когато слънцето се издига в зенита си, а селяните приключват работа и се събират на чай, в края на селото се появил познатия камион. С него карали от районния център най-необходимите провизии – ориз, брашно, чай... Шофьорът спрял, както обикновено, до селската кантора. Ажахан-лайза не събудила заспалия си син, вместо нея това направил Каракуш. Момчето се стреснало от силния лай, прекъсван от радостно скимтене. Майката и синът не успели да минат и половината разстояние, когато видели забързаните към тях съседи. Радостните им викове изпреварили съобщението за връщането на главата на семейството – Мовля-ма-ага. Аннааман, оставяйки майка си сред жените, побягнал към събралата се тълпа. Фронтовакът бил заобиколен от деца и възрастни и се стараел да отговори на всичките им въпроси. А Каракуш с радостен лай кръжала около стопанина си. Макар че забелязал сина си отдалече, Мовля-ма-ага не могъл да се задържи на крака, щом Аннааман се хвърлил на шията му. Пристигналата съпруга му помогнала да стане. Едва сега ликуващият от радост хлапак се объркал – пред него стоял баща му с две тежки патерици. В къщи семейството изслушало разказа за боевете, раняването, болницата и операцията. Два дни в дома на героя не спирали посещенията – хората го поздравявали с връщането, питали за близките си. От тях той разбрал за загиналите жители на аула.

Бащата привикнал с протезата на крака и се научил да ходи само с една патерица, но вече не можел да пасе овцете, както по-рано. С подръчни средства той започнал да възстановява предишните си навици за обработване на овнешките кожи. Но мислите го теглели към сокола. Радвал го неподправеният интерес на сина му към разказите за лова. И надеждите си той възлагал само на него.
Вече втора седмица откакто била разцъфнала гармула – лекарствено растение – сигурен знак за появяването на потомство при сокола. Синът знаел добре как да избере верен помощник в лова. В това Мовлям-ага се убедил, когато Аннааман, покатервайки се по каната** нагоре се спуснал в гнездото и взел в пазвата си хищно пиле, за което отсега трябвало да се грижи. Момчето залагало капани за пясъчен тушканчик***, незаменима храна за малкия хищник. Птицата свикнала с новия си стопанин и търпяла присъствието на Каракуш, когато я хранели.

Незабелязано минал периодът на порастването. Дошло време за работа на вабило**** – соколарят е длъжен да приучи птицата към носене на ръка и връщане при стопанина след свободен полет.

В средата на октомври, когато застудяло, Мовлям-ага се застягал за лов – проверил капаните, взел „попона”***** за кучето, стегнал ловното снаряжение за птицата.
Рано сутринта метнал камилското седло – „хоут” – върху двугодишния кораб на пустинята, здраво привързал мешката и манерката с вода и баща и син напуснали аула. Бащата със сокол на ръка седял на седлото, а до него крачел младият соколар и техният четириног помощник.
Забелязали на пясъка следи от заек и решили да спрат. Тук щели да преспят. Опитният ловец разучил местността и поставил капани. За Каракуш изровили яма, настлали я със суха трева. Вечеряли до огъня, нахранили кучето и легнали да спят. На сутринта, със сокол на ръка, баща и син се отправили по странична заешка пътечка. Първият капан стоял празен. Оглеждайки се настрани, Мовлям-ага продължил по-нататък. Аннааман видял, че баща му с очи му посочил върху пясъка неголяма разтегната следа – заекът, попаднал в капан, избягал към барханите******. Обезсилен през нощта, той не можел да отиде надалече и скоро двамата го намерили. Соколът се отнесъл равнодушно към опитите на раненото животно да избяга, но се наложило възбуденият Каракуш да бъде удържан на повод. Обикновено в такива случаи, първа пускат ловната птица. Мовлям-ага накарал сина си да се върне в лагера със сокола, за да даде възможност на Каракуш да завърши първия си ловен ден.

Опитният соколар разбрал, че соколът трябва да пребори страха си към непознатия обект. Надвечер той отишъл при изгладнялата птица с мъртвия заек и и разрешил да си клъвне няколко пъти. А на следващия ден вече, излитайки от ръката, соколът се стоварил като камък върху бягащата жертва. Чувство на радост изпълнило сърцето на Ан-нааман, та той за първи път самостоятелно пускал ловна птица. На уменията можел да му завиди не само негов връстник, но и възрастен соколар. За шест дни лов соколът хванал десет зайци-талаи*******.

Когато соколарите се върнали в селото, било вече обяд. Мовлям-ага не отишъл в дома си, а се отправил към юртата на бившия селски лекар. Сега там живеела неговата вдовица Айна-дайза с трите си малки деца. Леко открехвайки вратата, той поздравил стопанката, извадил от мешката един заек и го сложил до прага. След това по същия начин, доколкото стигнал уловът, той обходил домовете на завинаги останалите на фронта войници. След почивка от няколко дни, бащата и синът отново отишли на лов. И така в продължение на пет месеца. В къщи те носели не повече от един-два заека, останалите раздавали на семействата на загиналите бойци. Готвейки храната, жените оставяли парченца месо за птицата и кучето, а техните деца вечер ги носели в дома на Мовлям-ага. На сокола и хрътката били нужни сили за ежедневния лов. Още дълго време в следвоенните години бащата, синът, соколът и Каракуш помагали на своите съселяни да преживеят трудното време.

През 1951 година Мовлям-ага починал от получените във войната рани. Преди смъртта си той често молел да му донесат сокола. Ан-нааман дълго седял до постелята на болния си баща и слушал наставленията му. Бащата знаел – синът ще продължи делото на неговия живот. Когато съселяните се събрали на помена за Мовлям-ага, момчето със сълзи на очи им съобщило и за смъртта в същия ден на сокола. Птицата изкарала без стопанина си едва 40 дни. Тези храбри и силни птици се отличават с удивителна верност. Както и хората-пазители на обичаите на своя народ, те оставят след своя живот добри дела, светла памет и уважение. Аннааман-ага днес е треньор и наставник в Националния клуб на соколарите. Огромен е неговият принос за възраждането и развитието на националната традиция на туркменския народ – лов със соколи и туркменски хрътки тазъй.

* тазъй – туркменска порода хрътки, използвана за лов
** канат – дебело конопено въже
*** тушканчик – степно-пустинен скоклив гризач от сем. Dipodidae
**** вабило – примамката, която ловецът подхвърля на птицата, пускайки я да лети без шнур
***** попона – чул, наметка, завивка за спане на кучето
****** бархан – къса сърповидна дюна
******* заек – „талай” – вид пустинен заек, подобен на нашия сив заек, но много по-малък. Близък е до зайците-подземници в Европа, но най-близък до арабския заек – „арнаб”

 

 

ІІ ЧАСТ

ТУРКМЕНСКИ СОКОЛАРСКИ РАЗКАЗИ

продължение от сборника разкази „ДНЕВНИК НА СОКОЛАРЯ НАТУРАЛИСТ”, предоставена с любезното съдействие на нейния автор – Председателя на туркменския соколарски клуб – Ата Ейебердиев.

Соколарите са хора широко скроени и безгрижни. Те винаги вдъхновяват и интригуват редица писатели и историци. Наравно със своите питомци, соколарите са свидетели на изумителни ловни постижения, невероятни, почти немислими взаимоотношения между човек и птица, сърцераздирателни драми и комедии. Това е палитра от различни по своята същност емоции и преживелици.
Един от най-автентичните и интересни региони за соколарство е страната, откъдето преди много векове, според някои от изследвачите на древната ни история, идват и българите. Страна с прастари традиции, носени от племенните спомени дълбоко назад в историята на света, Туркменистан е люлката на клон от соколарството, оставил и все още носещ нови и интересни истории, ловни похвати и техники за улов, обучение, отношение и, като цяло, живот с ловните соколи – така тачени от туркменците.
Моят брат-соколар Ата Ейебердиев – достоен и отзивчив човек – е именно един такъв невероятен туркменец. Като председател на Туркменския Соколарски Клуб, той лично е награден от самия президент на Туркменистан –  Сапармурад Атаевич Ниязов, за заслуги към страната, за принос към културата и древните традиции на своя народ.
Забележително е отношението на туркменците към живота, хората, природата и в частност соколарството. Почитта, с която те се отнасят към своите корени, сред които е и ловът със соколи, е  особено впечатляваща. Туркменистан може да бъде даван за пример на различни страни по света, в които „зеленото” движение е особено чувствително по въпроса за връзката между човек и природа. Както е у нас по въпроса за соколарството, например. При туркменците соколът е член на едно задружно семейство. За тях соколарството е начин на мислене, начин на живот.

Павел Якимов

 

СЛУЧКА ПО ВРЕМЕ НА ЛОВ

Опитният шофьор, както се казва, усещаше пясъка под себе си – преминаваше дюните от раз. Прекарах час и половина пътуване през Каракум със сокол на ръка, настанен сред торби, чанти и други ловни дреболии в кошовете. Легнала на меката постеля, туркменската хрътка, наречена Учар, от време на време се надигаше и след кратко въртене, отново се наместваше на старото си място. Моят наставник Аннааман-ага с ловната си птица седеше в кабината. В ловния сезон, минавайки по този път, колата от време на време спираше плавно. Знаех, че сега старецът, скачайки на земята, внимателно щеше да изследва местността, търсейки следи от присъствието на пустинния заек-талай. Така ние продължавахме пътя си, докато не намерехме място, устройващо опитния ловец. На двама ни щеше да се наложи да живеем тук три-четири седмици – до следващото пристигане на шофьора. Докато разтоварим колата и запалим огъня, стана тъмно. Вечеряхме, нахранихме соколите и кучето и пренощувахме под открито небе. След сутрешния чай, с пожелания за добър път, изпратихме нашия шофьор. Ловът беше заплануван за след обяд, а до тогава трябваше да се справим с багажа, да подготвим кучешката ямка за Учар, да съберем дърва за през нощта. Как и къде да разпънем лагера и да запалим огъня, казваше стария соколар. Сред пясъците обикновено палатката се разпъва между големи дюни, където събирането на саксаула* за огрев е строго забранен. Изобилието от храсти предпазва лагера от лошо време. Огънят, запален от вчера, не трябваше да загасва до нашето тръгване. Пясъкът под огъня трябваше да се поддържа постоянно горещ – след ден щяхме да печем в него хляб, заравяйки тестото.
След като свършихме с настаняването, излязохме на лов. Първите три-четири дни трябва да се пуска опитна птица, какъвто бе тригодишният женски ловен сокол на стареца. От петте пускания в този ден, три се оказаха успешни. Аз със своя млад сокол ходех близо до него – той трябваше да наблюдава как птицата на наставника като камък пада върху заека, който хрътката тазъй подгонва из-под бодливите храсти. От всеки дивеч стопанинът даваше на птицата си парченца свежо месо, а на младия сокол разрешаваше да кълве направо от улова. С векове отработената техника на пускане – тренировките на ловуващата птица – дава незабавни резултати.

 На петия ден дойде реда на новака. Добре е, ако заекът се окаже на равно място без храсти – тогава за сокола няма да е трудно да го улови. Главното в лова със соколи сред пясъците е правилното поведение на пернатото към спотаилия се заек. Ловният сокол трябва да се издигне вертикално над саксаула, под който обикновено търси спасение от преследването пустинният-талай. С това той показва своето местонахождение на стопанина, а приближаващата се хрътка ще може да изгони талая от укритието му. Соколът няма да може да хване дивеча, ако кацне на (или до) храста, под който се е скрил заекът. Талаят, стремително изстрелял се от трънливите храсти, веднага се скрива зад пясъчното възвишение. За този кратък промеждутък от време птицата не успява да развие необходимата скорост.

Още с първото пускане младата  птица се издигна нагоре – верен знак, че няма да изпусне от дивеча. Учар се понесе над дюните. Там ние заварихме сокола със заека в ноктите, а кучето, изпълнило своята задача, седеше до него. Приближаващият се Аннааман-ага беше доволен – рядко млада птица улавяше дивеча сред пясъците от първия път.
На лов излизахме последователно, в първата половина на деня моята птица оставаше в лагера сама. Сутрешния лов провеждахме с опитната ловна птица на стареца. В един от тези дни, връщайки се обратно, недалече от лагера забелязах пера от ловния сокол. Ускорихме крачка и открихме птицата ми ранена. Дълго гадахме за случилото се. Най-вероятно птицата, вързана на стойката, е била нападната от друг крилат хищник. 
Скоро пристигна нашият шофьор със запаси вода и ние решихме да сменим мястото. Преминавайки десетина-петнадесет километра, огледахме местността. Около тучно растящия саксаул открихме множество следи от зайци. Около седмица ловът преминаваше успешно. Аз постепенно увеличавах броя пускания на младата птица. Нищо не предвещаваше неприятностите. Поредния заек-талай моята птица настигна на склона при голямата дюна. Разстоянието между нас беше около 100 – 130 метра. Бях решил този ден да се върна по-рано в лагера и бавно се отправих към сокола, давайки му възможност да се нахрани до насита. Не се притесних от реенето високо в небето на едва забележимия степен орел. Изневиделица появил се отстрани негов сродник удари моята птица.  Успях да премина едва половината от пътя до мястото на трагедията. Грабливите птици ловуват в природата най-често по двойки. При това птицата, кръжаща в небето, заставя жертвата да се затаи, а неговият партньор, ниско летящ над земята, внезапно я напада. Моята птица не реагираше на призивите ми, отлитайки все по-далеч, а изплашилият я орел със заек в ноктите се скри зад хълмовете. Всички опити за търсене през този ден бяха напразни. Но младият сокол се върна в лагера вечерта на следващия ден. За съжаление получените рани бяха много тежки и скоро птицата загина.

В природата соколът, седящ с уловения дивеч, е уязвим за своите врагове, по-едрите хищни птици, настигащи го на земята. В небесните простори за тях той е недосегаем. Обучавайки ловната птица, соколарят не винаги може да я защити и понякога губи своя верен помощник.

*саксаул – (бот.) безлистно ниско дърво в средноязианските пустини

 

 

 

ЧОВЕКЪТ И ЛОВА
Разкази на туркменските соколари

Мишката – и жива – не е опасна,
Лъвът – и мъртъв – е страшен.

Много от нас са били свидетели как влетяла в стаята птица не бърза да излезе на навън, сякаш  гръм от небето или празничен салют, смелото ни куче в паника се забива в ъгъла, а само допреди малко спокойно кълвящата зърна домашна птица изведнъж вдига тревожна врява. Заекът-толай е основният дивеч за туркменските соколари сред пясъците на Каракум. Мигновената реакция, мълниеносните движения и маскировъчната окраска му помагат да се спаси от преследвачите. Но нерядко, по време на лов с грабливи птици, съм наблюдавал как внимателното и страхливо животинче, спасявайки се от настигащата го хрътка кучето – тазъй и сокола, тича срещу човека. Причината за такова несвойствено поведение е заплахата от опасност и чувството на страх.  
Това се случи през есента. Подготвяйки се за ловния сезон, аз ежедневно излизах от града за тренировка със сокола. Този път ние поехме близо до планината. На новото място ме удиви безпокойството, обхванало птицата ми. Настроението на сокола явно не беше работно. Внимателно оглеждайки се наоколо и взирайки се в небето, не открихме повод за тревога. Но с придвижването си на север, соколът на ръката ми започна да се дърпа. След около сто – сто и петдесет метра, открихме причината за тревогата на граблива птица. На голям бодлив храст с разперени крила лежеше един от нейните основни врагове в природата – млад степен орел. Той бе загинал от раните си, получени от острите клони. Приближавайки се, забелязах в клоните под него мъртъв кеклик. Още три моят другар откри в близките храсталаци.  Видимо неопитният хищник не е могъл да избегне сблъсъка с храста, послужил за укритие на спасяващото се от него ято кеклици, които, от страх пред орела, дори и мъртъв, не се осмелили да излязат навън и загинали от глад.

1. Възхищението – лек за недъга!
Пазейки спомена за загиналите, хората се грижеха за върналите се от Великата Отечествена война (бел. прев. Втората световна война) ранени бойци. Труден фронтови път изми на и Аман-ага. Намериха го в безсъзнание, след като разбил се наблизо снаряд го бе изхвърлил в дълбоката траншея. В болницата той бавно започна да преодолява последиците от тежкото раняване, възстанови двигателната координация, започна да чува и вижда. Но говора... Не можеше да се нарекат думи неразбираемите звуци, които болният с мъка произнасяше. Съселяните, знаейки, че ги чува, при среща го поздравяваха, без да го затрудняват с въпроси. Понякога насън Аман-ага ясно произнасяше някои думи и имена. И, чуващите го близки с радост се надяваха той да си върне говора. Но, събуждайки се, фронтовакът нервно изкарваше от себе си единствено тази понятна само нему реч. В бригадата за строеж на кладенци той се ползваше с уважение. Да копаеш кладенец в пясъка е не само трудно, но и опасно. А старите и изоставени, които трябваше да бъдат възстановени, се бяха превърнали в гнездо на змии, паяци и скорпиони. Обикновено в такива кладенци първо спускат на въже младо козле. То, виждайки опасността, започва силно да блее. Отбелязвайки разстоянието до опасния участък, въоръжен, долу се спуска човек. Аман-ага винаги правеше това сам.

 

 

 

ІІІ ЧАСТ

ТУРКМЕНСКИ СОКОЛАРСКИ РАЗКАЗИ
продължение от сборника разкази „ДНЕВНИК НА СОКОЛАРЯ НАТУРАЛИСТ”, предоставен с любезното съдействие на нейния автор – Председателят на Туркменския соколарски клуб – Ата Ейебердиев.

Туркменистан – страна с вековна история и култура, носена от древните азиатски племена, населили териториите на перлата на Средна Азия – е едно от най-странните и красиви места в тази част на света. Уникална със своите красиви и сурови пясъци, тази държава е съчетала в себе си недостъпните и девствени места, дивата и необуздана природа, едновременно с урбанизирани модерни градове, съвременни високотехнологични производства и високообразовано общество. Полупустинната приказка, наречена Туркменистан, е люлката на древна уникална дружба между човека и сокола. Соколарството е една от сензациите на съвременната цивилизация. Уникалното взаимодействие между туркменския соколар-индивидуалист и честите му ловни партньори – кучето, коня и двугърбата камила – имат една-единствена цел – преодоляване на чисто битовите човешки несгоди и трудности, единение с природата и извисяване над ежедневните проблеми.
С помощта на изключителната туркменска хрътка – тазъй, носени върху гърба на всепризнатите ахалтекински (букв. райски коне) коне-атлети или върху удобните и неуморни кораби на пустинята – двугърбите камили – тези неподправени и незасегнати от пагубното влияние на цивилизацията хора - соколарите, чрез своя невероятен пример отстояват именно тази уникалност на самия лов със соколи - неподправен и неповторим. Бранейки своите корени, тези примери за световното, ловно и екологично общество –туркменските соколари, поемат уверено с птица на ръката през пясъците на пустинята, горди и спокойни, с генетически заложените от техните деди познания за допира с дивото и взаимодействието с природата.
За туркменските соколари най-важното не е самият лов на зайците-талаи. Не! За тези познавачи на дивия шепот на природата най-важното нещо е било и си остава приятелството със сокола, кучето и коня. Дружба, закрепена през хилядолетията, устояла на проверките на времето, издържала съдбовни събития и катаклизми.
Ненадминати по своя усет и прийоми, древните туркмени, като истински познавачи на изкуството „лов със соколи”, предавали своя опит на достойните си наследници и днес туркменските соколари са хората, които с гордост могат да се нарекат продължители на истинския лов със соколи. На онзи автентичен допир до древното, известен само на малцина соколари по света. Туркменците са носителите на древните традиции и умения, на прехода между древното и забравено изкуство и съвременното му превъплъщение като спорт, практикуван от редица европейски соколари.

Павел Якимов

„... и това, че сте изучили зверовете и хищните птици да ловуват за вас”
Цитатът в заглавието на статията е строфа от свещения за мюсюлманите Коран и в контекста звучи така: „Всичко добро е законно за вас и това, че научихте зверовете и хищните птици да ловуват за вас, научавайки ги на това, което аллах ви научи”.
За шариатските корени на ловните традиции при туркменците разказва председателят на Националния клуб на соколарите в Туркменистан: В историческите източници от VІ-ти век , както и н трудовете на туркменските литературни класици соколарската култура на народа е представена пред нас като неотменна част от общата култура на туркменците.
Нашият език наброява 1 500 думи, които имат непосредствено отношение към лова на пернат дивеч и животни. Повече от 60 поговорки за лова е съхранил за нас фолклорът. Самият акт на лова, грациозните движения на животните, емоциите и страстите на ловците, са вдъхновявали поетите, музикантите и певците-бахши за създаването на нетленни образи. Довлетмамед Азади, Махтумкули Враги, Курбандурди Зелили, Сенди Ходжа и много други класици на туркменската поезия са възпели красотата на националните видове лов. Особеностите на нашия ландшафт са определили техния характер. За туркменците е бил присъщ не организираният лов на хайки, характерен за степните райони. Улавянето на дивеч ставало чрез търсене и преследване. Нашите предци никога не са ловували с глутници кучета и ловците никога не се обединявали в големи компании. Мергени – така се наричали ловците-самотници, специализирали се за лов на един или друг дивеч.
Лов, който условно би могъл да се нарече промишлен, се осъществявал с помощта на специални ловни устройства. Стадните животни, такива като сърни, планински козли, диви магарета, били вкарвани в особени кошари, наречени „газма”. За добиването на кожи използвали примамки „шаппа”, туркменски капани „ики салли”, „петлидузак”, пръстеновидни примки „сиртмак”, задушаващи примки „гисич”. Птицата хващали с мрежа „тор”, навесен капан „чиртмек” или примамки „легеле”. Тези начини на лов са запазени чак до началото на ХХ век.
Ловният инвентар, създаван със столетия, притежавал лекота, здравина и удобство при използването му. В арсенала на ловеца винаги присъствал ловният нож „ав теззик” – с по-широко от обикновените ножове острие, колчанът за стрели „салар” и за лъка – „яй даши”, изработван от кожата на домашни животни и украсяван с национални щамповани шарки; ловният пояс или „ав тушати”, изработван от камилска козина.
От дълбока древност е известен в Туркменистан ловът с хрътката тазъй. С нея ловували лисици, зайци и сърни. Някои кинолози смятат, че тазъй в Туркменистан са донесени от арабите, но се счита, че това не е така. При арабите, например, подобно куче е така нареченото „салуки”, което означава „скитащо”. Туркменците винаги високо ценили природните ловни качества на хрътките-тазъй и отделяли за нея ъгъл в помещението за живеене или постилали на топло място около стените на дома. Специално за хрътката тазъй шиели от качествена плъстена черга наметка „жул”. Куче с отличаващи се работни качества, както и чудесен кон, се смятали за собственост на целия аул.
От средата на XVII век туркменците започнали да използват за лов самоделно дългоцевно оръжие –
„хирли”. То имало ствол с нарези с 4- или 6-то ъгълно дуло, медна мушка. За стрелба на разстояние 300 – 400 метра използвали куршуми от олово. Но имало и такива хирли, които позволявали стрелба на 500 – 600 метра. Ловецът бил и оръжейник – той носел със себе си огниво, сало* за смазване на оръжието, рогов барутник – „гути” и форми от камък за леене на оловни куршуми.
Бих искал подробно да се спра на предмета на моя интерес – древният туркменски лов с обучени птици. Някога шариатът (буквално „нужният път”) влязъл в живота на средноазиатските мюсюлмани и определял правилата на живот, в това число и правилата за лов с обучени птици. Като разрешени за лов се считали скалните орли, ястреби и соколи, но особено предпочитание туркменците отдавали на ловните соколи. Местата за гнездене на хищниците ревниво се охранявали на своя земя от членовете на рода „Тайпа”. Ловни птици понякога били подарявани на почетни гости, използвали ги като откуп за пленени роднини. Кражбата на птици се наказвала жестоко.
Шариатът строго изисквал птиците да са обучени по определен начин. Какво означава това? Улавяйки по време на лова дивеча, соколът не трябвало да я разкъсва. При това не само първата своя жертва, но и втората, и третата. Сокол, атакуващ плячка, трябвало да прекъсне преследването при зова на своя стопанин и да се върне при него. Ако след улова соколът не се върне, стопанинът трябва да се приближи към него, за да вземе жертвата. Ако соколът е откъснал с клюн и изял някаква част от улова, останалото може да бъде използвано за храна на човека (което е забранено да се прави при подобна ситуация с кучето).
Шариатът изисква пуснатият след дивеча сокол да не прекъсва преследването без изрична команда на стопанина. Обикновено прекъсват полета само на физически слаб сокол, и ако неопитен соколар продължи да пуска такава птица след дивеча, може да я погуби.
Забранява се по време на лов да се пуска заедно с подготвения сокол необучен такъв. Практиката на лова със соколи потвърждава това правило: при лова в тандем ловуващите птици или ще се ранят една друга, или по-внимателната или по-малко обучената от тях ще бездейства.
Ловът на сокола извън полезрението на ловеца се счита за признак на слабо обучение на птицата. Човек няма право да използва за храна уловения по този начин дивеч.
Обичайният улов за соколаря е заек, фазан, дропла. Беркутчият** може да разчита и на по-едър дивеч – лисица, вълк или сърна. След успешен лов соколарят обикновено три пъти докосва с уловената плячка земята с думите: „Ховур чек, ховур чек, ховур чек”, – измолвайки по този начин, успехът да не му изневерява и занапред. Шариатът изисква при всяко пускане на сокола след дивеча соколарят да призовава името на аллаха и от уловената жертва да пуска кръв. Ако соколарят неумишлено е забравил да се обърне към аллах, то това не е грях.
Шариатът забранява без необходимост да се дава на сокола да разкъсва живи птици и установява норми за хуманно отношение към сокола. В хадиса е казано: „Не мори сокола от глад, а го обучавай по подходящ начин”.
Разбира се, обичаите и традициите в наше време се спазват не от страх от наказание, а като уважение към традициите и като вътрешна нужда на ловеца. В такива условия единственият критерий за правилността на неговото поведение е съвестта. Строгото спазване на традициите започва от момента на вземане на малките, т.е. вземането на малкото от гнездото. Истинският ловец няма да вземе пиленце, ако то е единственото в гнездото. Старите соколари никога не излизали на лов с такъв, когото знаели като унищожител на соколови гнезда, не посвещавали такива хора в тайните на изкуството за възпитание на ловните птици.
Отглеждането е един от най-важните моменти при възпитанието на сокола. Ако отглежданият екземпляр не притежава необходимите качества на сокол-ловец, стопанинът е длъжен да го пусне на воля в природата. Традициите на туркменските ловци изискват след пет-шест години използване на сокола, същият да бъде пуснат от стопанина си.
Съхраняват ли се днес вековните ловни традиции на туркменците? Да, и един от носителите на тази култура е Националният клуб на соколарите в Туркменистан. Той е регистриран през 1998 година в Министерството на правосъдието като обществена организация. Съветът на клуба е оглавяван от един от най-опитните соколари, 76-годишният Аннааман Мовлямов. Народните обичаи и традиции укрепват връзката на съвременното общество с миналото, с националния бит и култура. В устава на клуба е записано: „...всеки нов член трябва да знае, уважава и спазва традициите на лова със соколи на нашите предци”.
Секцията „Тазъй” се занимава със селекционна работа с туркменските хрътки, орнитолозите водят отчет и картиране на гнездата на хищните птици, паспортизират птиците на соколарите. Има още секция „История, етнография и култура на туркменците”. Соколарите в клуба не са чак толкова много, но водят активен живот: организират експедиции в самото сърце на пустинята Каракум, там, където пясъците на дюните се редуват с храстите на саксаула***, и ловуват на зайци. Хрътките-тазъй ги подгонват из под храстите, а соколите ги хващат. Членовете на клуба редовно излизат в пресата, по телевизията и радиото, организират срещи с любители на природата, участват на републикански и международни състезания между соколари.
В заключение още бих искал да спомена и това, че ловът с обучени хищни птици не е само безупречно чист, от гледна точка на екологията, но и от природно регулируем – в пределите на физическите възможности на сокола е улов не повече от 5 – 6 заека или няколко птици на ден. А това означава, че следването на традициите не пречи ловът със соколи да бъде адекватен на съвременната екологична ситуация в Туркменистан.

*сало – (бг.) животинска мас, мазнина, която се образува около ципата на стомаха  
**беркутчи – соколар, който ловува с орел
***саксаул – (бот.) безлистно ниско дърво в средноазиатските пустини

 

 

ЛОВЪТ СЪС СОКОЛИ – НАРОДНА ТРАДИЦИЯ

Народът винаги вярно и точно свързва природните явления с развитието на фауната. Появата на първите цветове при лекарственото растение „гармула” например е природен знак за излюпването на малките при сокола. По този белег опитните ловци се отправят в планините за бъдещите помощници в лова.
„Гушчи” – така на родния език на туркмените наричат човека, занимаващ се с лов с обучени птици.
Соколаря с по-голям опит, на когото възлагат наставничеството, наричат „mürş” учител. Такова признание той получава от своя наставник след извършен от тях обред на благословение „раtа bermek”.
Цял куп термини използват туркменските соколари за обозначаване на периодите на порастване и възрастта на ловния сокол. Наскоро появилите се малки, още без пух, наричат „gyzyl etene”, малките с пух са „ak türpek”, сокол до една година пък се казва „bala” - малчо/дечко, а ловна птица до второто линеене е „ter tüýle”. Описвайки пола и размерите на хищния пернатко, използват следните определения: „uly guş”, „saryça”, „bugoçor”. „Iüre” наричат пък мъжкия на другия представител от соколите – шахина.
За лова с обучени птици са създадени множество специални приспособления. Това е „jykyr” -  каишка, шнур за сокола, който използват извън сезона за лов, „zry bag” – кожени ремъци на краката на сокола, използвани по време на лов; „zry bag” е връзчица от кожени каишки за пускане на сокола, „epenek” е кожен ограничител на нейния край.
Ловът със соколи не само е оставил видима следа в историята на народа, с него са свързани и исторически събития, и документи. Така, през XIV век представителите от рода Гараойли се обърнали към племето „ерсари” с молба да им отделят земя в предпланините с пълноводни източници, планински скали с 10 гнезда на ловен сокол, 4 гнезда на шахин и сокол скитник. Доколко близка е била културата на лова със соколи до бита на туркменеца, говорят и орнаментите на туркменските килими. Символичните рисунки на хищната птица и туркменската хрътка в тъкането на килими имат хилядолетна история.
Мъдростта на предците е запечатала културата на лова със соколи в поговорки и изказвания. Поздравявайки ловеца с улова на млада ловна птица, му пожелавали: „Нека бъдат здрави гръбнакът на коня и ремъците на сокола”, а като напътствия към соколаря за правилен избор на време за лов, го съветвали: „Ако вали дъжд – не купувай кон, ако духа вятър – не пускай сокола”.
Носители на традициите на соколарството при туркменците били чобаните, овчарите. С начина си на живот и бит те прекарвайки повечето време сред пясъците и можели най-добре рационално да използват ресурсите на пустинята. За това свидетелствува следната поговорка: „Остарелият пастир ще стане соколар, остарелият соколар, ще стане пазач на лова”. Често от наставниците можело да се чуят и такива мъдри думи: „Ако не си нахранил хрътката, тя няма да прекрачи прага, ако прехраниш вечерта сокола, няма да хване дивеча”. „Ако соколарят не познае своята птица, то соколът ще познае своя стопанин”. На децата задавали гатанки за лова със соколи: „Над земята лети мълниеносен хищник, по земята бяга бързоног помощник, а между тях търси убежище ушко”, в чиито герои лесно се разпознавали соколът, хрътката и заекът.
За силата и издръжливостта на сокола при туркменците битува следната легенда: Веднъж всевишният, давайки на човека кръгъл камък, му казал: „Върви и направи в този камък дупка. Той ще ти служи като ръчна мелница и ти повече няма да изпитваш глад”. На собственика на камъка не могъл да помогне даже конят с твърдите копита и кучето с острите зъби. И тогава соколът, издигайки се в небето, пикирал върху камъка и пробил в него дупка с цената на своя живот.  
Според религиозните норми на туркменския народ ловът на животни е разрешена форма на взаимоотношения между човека и живата природа. Поставят се и редица ограничителни условия, които имат природозащитни функции – въпросният обект на лов е длъжен да има възможност да се спаси от преследването на ловеца; не бива да се ловува на домашни животни, за да не се превръща ловът в безсмислено забавление. Цяла поредица правила засяга дресировката на ловната птица и начините за улавяне на дивеча.

КРАЙ

 

 

 

 

ІV ЧАСТ

БЪЛГАРСКИ РАЗКАЗИ

 

ЛОВНИЯТ СОКОЛ

В полуизсъхналата коприва, зад голямата осмоъгълна шатра лежеше обвързан с въжета човек. Наблизо колкочеше оловният чучур на стара чешма. Той чуваше как струята вода се разбива във върбовото корито, прелива през долния му ръб и пълзи по вадата, лъкатушеща из поляната. Като че всичката тъмнина на нощта се беше събрала под короните на вековните дървета по края на ливадата и му пречеше да вижда. Настъпваше студената октомврийска утрин на 1664 година. Шатрата на Мехмед IV, наречен “авджи” зарди голямата му страст към лова, беше разпъната до извора, който стотина години по-късно гражданите на Ямбол назоваха “Двата чучура”. Горите наоколо гъмжаха от дивеч и падишахът, харесал тоя хубав край от предишни години, беше напуснал столицата си за един-два месеца.
Стоян се изви в копривата, нейните тънки жила се впиваха в голите му ръце, смъдяха непоносимо. Схванал се беше от хладината, а и отслабваше вече. Не беше ял от вчера, когато го издебнаха хората на бостанджибашията. Нямаше и триста крачки оттук, сред рядката гора, която покриваше южния склон на хълма Курткая.
Проклетият еничарин го завари в мига, когато ловният му сокол Дъбак беше кацнал на кожената му ръкавица. В кривите нокти на хищната птица висеше гривек. Стопанинът се готвеше да възнагради любимеца си с късче месо – държеше храната на сокола в кожена торбичка, вързана за пояса му.
- Стой, гяур!
Момъкът се сепна от неочаквания вик, изпусна първия миг за бягство. Широкото дуло на мушкета, който се зареждаше с куршуми, големи колкото гълъбово яйце, вече беше на три-четири крачки. И сляп да беше, еничаринът щеше да го улучи. Едва успя да свирне на Дъбак да се спасява. Птицата плесна с крила и се скри в клоните на дърветата – тъй беше приучена.
Докладваха на султана и той веднага издаде присъдата – щяха да я изпълнят преди тръгване на лов. Едва успя да помоли овчарят, който беше докарал стадото овце за днешната гощавка на свитата, да обади на баща му за бедата, в която беше изпаднал. Момъкът притвори очи и се унесе в спомени.
Неговият баща беше соколар, щеше да стане такъв и той. Родът му беше ловил и обучавал соколи още за старите бългаски боляри в Ямбол, далече преди да дойдат турците. Турският паша Тимурташ бей, като завладял града подир тримесечна обсада, наредил да разпитат малкото останали защитници. Смелостта на непримиримите българи му направила толкова силно впечатление, че изпратил писмо до султана, в което предлагал от българите да се съставят спомагателни военни отряди. По-късно ги нарекли войногани. Султанът се съгласил със своя военачалник и бойниците били записани в първия войногански отряд, а единственият соколар – към доганджийския алай. Заселили ги отвъд реката, където се създала българската махала Каргона. На соколаря било възложено да предава в султанския двор по два обучени сокола на година.
Вече триста години доганджийският род предаваше соколи, спазваше задълженията си и робският хомот не тежеше тъй на членовете му, както на безправната рая. За първи път Стоян наруши вековния закон и бедата не го отмина. Миналата есен обучиха три сокола. Обичай беше да пускат единия в гората да си намери еш и на другата пролет да образува ново семейство. Старият соколар поръча на сина си да стори това и потегли на кон през Казълагач за Цариград да занесе данъка си на султана.
Стоян стисна устни – ако беше послушал баща си, сега нямаше да лежи вързан. Сърцето му не даваше да върне свободата на сокола. Беше го обикнал, а и ловът го увлече с неочаквана сила. Само че соколарите нямаха право да ходят на лов, след като обучат птиците. Видеха ли го ефендетата от горната махала, щеше да си изпати.
Момъкът забрави и седенки, и хоро. Ходеше на лозето призори, ловуваше из гората и се връщаше късно вечер. Соколът ставаше все по-силен и все по-ловък. За едно мигване на окото настигаше зайците, забиваше ноктите във вратовете им. Из блатата край Каргона кацаха диви гъски, преди да полетят на север. Щом налетеше на ятото, соколът убиваше по две-три. На младия ловец с гореща кръв се услаждаше и дивечът, и рискът, на който се излагаше. Когато се върна от Цариград, бащата се разсърди, но той обичаше големия си син и разбираше неговото увлечение. Сам беше мечтал на младини да ловува със соколите, които обучаваше толкова грижливо.
- Пази се с четири очи да не те видят – рече му разтревожено той.
Момъкът изпъшка, превъртя се по гръб и огледа гъстите корони на дърветата. Небето, поръбено от клони и листа, вече побеляваше. Наближаваше времето, когато щеше да понесе варварското наказание, отредено му от падишаха. Може би неговият приятел Дъбак седеше в клоните на близкия дъб. Той беше приучен да следва господаря си от дърво на дърво, щом се появяха чужди хора. Вързаният подвикна. Миг подир това откъм клоните му отвърна кратък, отсечен крясък, който можеше да бъде оприличен на самотно провикване на улулица. Сърцето на Стоян изтръпна – соколът не беше го напуснал.
Хората се раздвижиха, лагерът оживя, готвачите палеха огньове, дрънкаха медни и сребърни съдове. Разсъмна се съвсем. Лека мъглица се плъзна по земята, промъкна се под дърветата и се разкъса на парцали, като че се подплаши от бързащите хора. Проеча ловен рог – султанът беше станал и вече закусваше. Българинът потръпваше от студа, но трябваше да търпи – също както овните, които чакаха, тъпо навели глави под ножа на касапина.
Слънцето се беше вдигнало на една копраля, когато откъм града се дочу конски тропот – месните спахии от Ямбол пристигаха да поздравят султана и да участвуват в лова. Конниците блестяха с атлазените си дрехи, със скъпите си седла, с позлатените ятагани и мушкети. Мнозина носеха прекрасни лъкове, направени от рогата на газели, които биеха по-далеч и по-точно от тогавашното огнестрелно оръжие.
Стоян надничаше иззад ъгъла на шатрата – велможите скачаха наперено от седлата, а конярите държаха юздите на конете им. Султанът свърши закуската си в шатрата, чиито странични стени бяха вдигнати, за да не пречат на свежия въздух. Поляха му с гюлова вода, да измие ръцете си. Той стана, излезе в преддверието, където бяха постлали килими и подложени дебели възглавници, и се отпусна на лакът върху тях.
Неуморимите хора на бостанджибашията бяха забили вече двуметров кол на тридесет крачки от султанската шатра. После повлякоха българина и го вързаха прав за стълба. Стоян погледна към повелителя на правоверните. Желаеше да се оправдае, да изкаже своята привързаност към сокола, която го беше тласнала към забранения лов, но гърлото му се беше свило и от изпръхналите устни не излизаше глас.
Султанът махна с ръка. Приближи се неговият доганджибашия. Той носеше на ръката си голям сокол, целият бял, докаран от далечните северни страни. Момъкът беше чувал,че тия едри птици струват колкото пет обикновени ловни сокола. Кривите нокти на сокола се врязваха в кожената ръкавица на доганджибашията, а главата му стоеше изправена, някак напрегната, като че се вслушваше в говора на хората. Може би долавяше, че пак трябва да върши работата, за която беше обучен. Стоян много добре знаеше как бяха направили това. Слагали са късове месо в очните кухини на чучела на хора и птицата ги е изкълвавала ден след ден, докато свикнала да върши това и върху глави на живи хора. Соколът беше палач, който ослепяваше осъдените престъпници.
В редиците на пешите еничари, които стояха като стена около султанската шатра, настъпи раздвижване. Някакъв човек се промъкна на открито пред султана и падна на колене. В ръката си държеше разцепена пръчка. В цепнатината беше втикнат пергаментов лист. Стоян позна баща си – носеше своята доганджийска тапия.
Двама от бостанджибашиите се спуснаха към възрастния човек, хванаха го за ръцете. Щяха да го изхвърлят от поляната, но султанът видя стареца и направи знак да го доведат по-близо. Бостанджиите помъкнаха развълнувания човек, хвърлиха го пред краката на Мехмед IV. Белобрад преводач се наведе към българина и попита:
- Какво те е довело пред очите на падишаха, човече?
Бащата повдигна глава и отвърна с разтреперен глас:
- Черната неволя ме доведе, господарю…Аз съм доганджия. Вече двадесет и пет години нося в султанските сараи по два догана, както е наредил на моя род в стари времена султан Мурад. Моите догани винаги са били най-добрите.
Преводачът преведе думите на българина. Невъзмутимото лице на султана издаде заинтересоваността му. Мехмед авджи милееше за своите доганджии. Проговори нещо на турски и кимна насърчително с бялата си чалма, която беше поръбена с петнисти кожици от пантера.
- Кажи молбата си, доганджи…
Българинът посочи с ръка към вързания момък и пак наведе глава:
- Оня момък там е мой син, господарю. Полъгал се е, отишал на лов с доган, прости му…Него ще запишат в тефтерите на доганджиите, когато аз склопя очи…
Белобрадият погледна изпод вежди нещастния баща, въздъхна и преведе думите му. Мехмед авджи скърши недоволно вежди, изговори нещо бързо и рязко. Преводачът се наведе пак към доганджията:
- Имаш ли друг син, доганджи?
Българинът вдигна обнадежден глава. Стори му се, че въпросът съдържа прошка, и побърза да отговори:
- Имам, господарю…
Преводачът го гледа един миг със съжаление и рече полека:
- Е, доганджи…Султанът заповяда той да те наследи…Големият ти син е престъпник…Законите изискват да изтърпи наказанието…
Българинът онемя от мъка, желаеше да каже нещо, да предложи той да изтърпи наказанието, да се моли, но пред очите му падна тъмнина. Бостанджиите го отнесоха прималял настрани, хвърлиха го на тревата като чувал. Стоян не можеше да разбере какво се е случило на баща му, но по всичко личеше, че не е постигнал успех. Студени тръпки полазиха по гърба на момъка – беше непоносимо да чака тъй съдбата си.
- Пусни Сербезли – рече султанът.
Придворният доганджия разтърси палача и посочи с ръка към вързания човек. Соколът размаха крила и полетя светкавично. Бялото му тяло нарасна, момъкът метна глава настрана. Отърва се на косъм от кривия клюн, но ноктите на единия крак се врязаха в дясната му буза и изораха четири кървящи бразди по нея.
Палачът изкрещя разочаровано. Вдигна се по-високо, за да се засили отново. Свитата на султана гледаше кървавото зрелище със зяпнали уста. Понесе се глухо мърморене, но и най-нетърпеливите млъкнаха в очкване на втория налет. Сербезли се изви над шатрата на султана, преди да се устреми към очите на осъдения, но в същия миг Стоян нададе пронизителен крясък. Из клоните на стария дъб излетя едър, млад ловен сокол и кацна леко на рамото на господаря си. От всички страни се понесе смаяно ахване. Мехмед авджи се надигна от възглавниците, втренчи поглед към чудноватата двойка. Белият сокол се спусна към жертвата си. Момъкът, чиято буза беше потънала в кръв, наклони главата си напред и свирна остро. Дъбак излетя от рамото му и срещна палача във въздуха. Разпиляха се пера и бавно започнаха да падат към сухата трева на поляната. Двете птици направиха къси полудъги във въздуха и пак се спуснаха една към друга с протегнати напред клюнове и яки, закривени нокти. Срещнаха се, за миг се превърнаха в развихрено кълбо, от което хвърчеше перушина. В напрегнатата тишина те удряха клюн в клюн и нокти в нокти. Младият сокол беше по-пъргав, по-бърз и изпълняваше волята на господаря си с охота. Сербезли се опита да бяга, беше ранен, но едва прелетя десетина крачки, и Дъбак го настигна, връхлетя отгоре му, заби кривия си клюн в главата му. Едрата бяла птица размаха безпомощно крилата си и падна на земята разрошена, окървавена като овехтяла дрипа. Победителят се изви, полетя към своя господар, като крещеше тържествуващо:
- Киак – киак-киак…
Под короните на старите дъбове продължаваше да тегне тишината. Хората откъсваха погледите си от човека и сокола, заглеждаха се плахо в лицето на султана. Струваше им се, че българинът, и смелата птица се противопоставиха по нечуван и невиждан начин на неговата воля. Може би ей сега той щеше да зареве и загърми като буря, щеше да заповяда да бъдат разкъсани на парчета.
Мехмед авджи седеше неподвижно върху възглавниците. Гледаше към вързания престъпник. Момъкът, забравил, че беше на косъм от ослепяване, галеше крилото на приятеля си със своята разкървавена буза. Султанът се сепна от унеса, в който беше изпаднал, изгледа уплашените лица на велможите и изведнъж се усмихна. Чертите на хората около него започнаха да се отпускат, заусмихваха се и те, но усмивките им бяха някак сковани, на нервни пристъпи.
- Доведете го – рече Мехмед авджи.
Бостанджиите се втурнаха. Разсякоха с ятагани въжетата, повлякоха момъка към султана. Преводачът поглади бялата си брада и рече развълнувано:
- Чоджум, роден си бил с късмет…Падишахът прощава вината ти и ти прави голям ихтибар…Самият доганджибашия ще носи твоя доган от дясната страна на султана по време на лов…
Сърцето на Стоян се сви, но нима можеше да протестира.
Преводачът продължи по-спокойно:
- Падишахът нареди веднага да те запишат в тефтерите на доганджиите и рече птиците, които донесеш в Истанбул догодина, да бъдат тъй верни нему, както беше верен на тебе тоя доган. Разбра ли, чоджум?
Стоян се поклони мълчаливо и отстъпи назад. Султанът се изправи и плесна с ръце. Зурните и тъпаните прозвучаха във въздуха. Двама бостанджии доведоха великолепен пепеляв арабски кон пред Мехмед авджи, дебел роб подложи широкия си гръб и падишахът се качи на седлото. Ловът започваше.
Момъкът усети разтреперените ръце на баща си и чак тогава си отдъхна издън гърди. Двамата дълго стояха на края на поляната и гледаха как главният доганджия отнася Дъбак. Гълчавата на конниците и слугите им заглъхваше полека-лека в далечината.

Един разказ на Ради Царев

 

 

 

 

 

ГОРСКА БОЛКА

На първата страница на списание “Ловецъ” от 1902 – та година пише, че  “ловътъ е достояние на всички ловци, живущи въ България”.
През тези 100 години толкоз вода изтече и толкоз неща видохме, ама не помъдрехме, и никой поука си не взе и ловът все на същия хал остана, че се чудя и мая защо сегашните, т. нар. властимащи, се не запитат “Какво, аджаба, трябва да направим ний за БЪЛГАРСКОТО ловно дело и как?”. Ами, че много лесно, бе, джанъм – ка’т са допитате до хората.
Имам един другар, Манол, аркадаш мой, дето заедно ги нищим, тез … нещата. Дет’ ни засягат, де – и ловът и дивечът. Ама аверът, за разлика от мен, е по-ербап, та хич и не го е еня чий закон как ш’а са променя – той си има дума по въпроса.
Има си горска душица чилякът. Затуй го и викат Манол Горския – че а стане нещо реч за гората – сърцето му до гърлото подскача, а очите му кат’ живи въглени стават. Майка му, дорде беше жива жената, все му разправяше, че у гората се бил пръкнал, за дърва кат’ ходили с тейко му. И че там, дет’ сърна раждала малкото си, и той там се е появил на бял свят. От там му и името, заради гората.
“Аз, ка’й, ни съм грамотен, ни разбирам от закони и тя’м подобни, но знам, ка’й, как сърна плаче с човешки сълзици, като е притисната от ловци-мародери, или как малко сърне майка си, убитата, търси. Знам, ка’й, мечета как скимтат и реват около майка си, убита от бракониери. А и знам глутница вълци що чинат, кат’ са навъдят и ‘га влезнат и погнат и рогачи, и кошути наред да морят. Де що е малко и големо, то тяхно става, ка’й.  Ама те, вълците, по-добре да ги има с глутници, бе, че барем некое и друго животинче ш’а са скатае. Ама Пальо, братко, ‘га тез гъзове, дет’ Ти и Аз и целия народ ги хрантутиме с кървавите си напукани ръце,… те кат’ дойдат на лов, хем и ратай да си им, па и кат’ влезнат в гората, Пальооо,… майчице моя българска, душо Божия,…! Де що хвърка, ходи, лази, пълзи, плува, … мърда, шава и трепти, де всичкото това, ка’й, кое душа има и душичка у себе си носи – мало, големо, здраво и болно – то под ножа минава, бре! Кат’ са разпукат ония ми ти народопомазани душмани, нямат ни свян, ни срам, че туй ти си го отгледал от мъниче, че се е разлистило в ръцете ти, че време требе да мине и тогаз да го отстреляш. Че требе и за по-после да остане и да се народят требе също, а те…, маскарите му с маскари, пукат, ами ти остави, ка’й, другото, ами и дума не можеш да открехнеш. Понечиш ли да им речеш нещо, веднага некой от техните гавази току се облещи насреща ти и та не пуска да му речеш на оня: “Бре спри се, стига вече, бе”. А само рече:“бегай си на местото и се не моткай”. Пазят ги от хорската любов, Пальо! Ама как не, че аз за туй имам наказание от началника, че даже насмалко и дисциплинарно да ма уволнят. Понечих да го спра оня, шефа на полицията, ама от’де да знам, че си пие ракията с началника на горското и заедно нищят далаверите. Налетях да го бия, ка’й, като видех как се целеше у таз, дребничката кошутка, дето лани насмалко да я изпуснем след като са беше уплела в примките на ония циганьори. Тя нали от мъничка си вървеше дребна, понеже майка и я убиха бракониери, когато я кърмеше и нали с Мартин Банскалията я намерихме, сгушена до майка си и я прибрахме у дома и ка’т дете си я гледахме, та така, докато я пуснахме в гората при една от по-старите и майкини рожби. Що страхове брахме, дали ша са оправи, ама справи се душицата. От тогаз дребничка си и остана, де, ама хубавица стана, кат’ майка си… .
…Та тя, кошутката, таман беше родила и си крепеше рожбицата. Оня юрод адов, началникът на полицията, депутати разни и останалата им паплач, току беха дошли и се беха изпонапили. Искаха да ходят на лов, ка’й, ама нали ония, моите колеги, са путки и нищо не им казаха напреки, та аз се скарах с тях и им рекох, че сега не е сезонът и животните си гледат малките. Оня ме заплаши и ми вика, или да съм ходил да ги съпровождам, или от вчера ще ме нямало, ама пак щели да идат. Кипнах, но си думам, че по-добре аз да съм там – барем щях да им попреча да ударят нещо. Като тръгвахме видях, че с нас идва Сали турчето, дето се грижеше по едно време за района на Бай Кънчо. Бре, питам го, къде с нас, бе, а той: аз, ка’й, съм поканен от еди-кой си депутатин! Отде да знам, че измежду депутатите имаше и турчуля и че станала връзката ония да си слагат свои хора на разни постове по горските стопанства, за сметка на нашите. Та стиснах зъби и си викам: после ша та гостя аз. Тръгнахме къмто чукарите от дясната страна на планината, дето кьорав дивеч се не видеше, че хем да не може кола да мине, хем да се изморят. Ама, резняка му с резняк, отде да знам, че и за туй ша им са мазни. Не от там, ка’й, Маноле, че дивеч няма да срещнем! Бре, като викнах – и да имаше животинка и нея изгоних – “Абе, говедо с говедо, викам, ти мен ли ша учиш, бре, копиле недоебано, на кой акъл ша даваш ти бе, кьопавец ?”. Всички са наостриха, ка’й, с уши и очи мен гледат, а един от ония депутатините, турчин, вика: “Ти на къ’в са праиш бе, ти знаеш ли кой съм аз, ти знаеш ли, че на туй твойто му викат дикреминация, а?”. Аз, ка’й, кат са наежих и таман да го подкарам и него, мамицата му турска, изведнъж насреща ми един юмрук – прас! Как да знам, че един от пазвантите на тия ми ти гаджали беше турен там зарад мене и само чакаше да кажа нещо и – прас! Причерня ми…не от тази левашка тупаница, ка’й, ами от туй, че ме снижават там, дет’ хляба си изкарвам и на всичко от горе тая паплач наоколо ми са присмиваше?! Мен цигани с брадви са искали да ма секат и после ги шиха в болницата, бракониери са ма стреляли, че после писах в полицията защо съм ранил по погрешка сина на областния. А сега някакъв гольо с физиономия на глиган – глиган кат’ оня, дет’ лани бат’ Красьо, Петровия, го беше умерил в главата от 200 метра с оная финландската пушка, …бре ама изстрел беше… – та тоя шопар на мене ми скача!? Бе, чедоо, бе джанъм, я ела Манол да ти обади, ка’й, как пролет са чергите тупат. Бавно дигнах глава, а той ма гледаше изотгоре и вика:” На теб ти отива да лежиш кат свиня у прахта”. А аз му се подсмихнах и му викам: “ бе, аз да лежа – да, че работя и с труд изкарвам, ама ти е сега ше карвиш кат’ прасе на заколение и шя те питам що ше чиниш тогаз и чий ше го дървиш” и, без да разбере какво стана, ка’й, така бързо и на место го фраснах – първо в слънчевия с един прав, а после и селската го почерпих, че и до следващо причастие помен ша има. Строполи се като шопара на бат’ Красьо и не стана. Усетих са, ка’й, че останалите пазванти на ония вече ма наобграждаха кат’ вълци на рогач, ка’й, ама забравяха, че аз съм балканско чедо и не съм хрупал сандвичи в “Мак’Дуналс”, а ‘сичко, що Господ и Майката-природа ни дават.
Таман се извърнах и застанах срещу им и си гласех единия, ка’й, и изведнъж откъм гърбината ми се чу трясък – Буум! “Бре, и ша стрелят ли по мене тия ми ти копилета шубелийски?”, са запитах и бързо са извърнах. Мамичко, какво да видя! Копилето мастито, шефът на полицията, беше хвърлил мерника на нашата кошутка, мъничката, и докато са разправях с оня голтак, тоя гъз са прицелил и стрелял у нея. Откъде да знам, че точно нея ша найдат тъдява, бе Пальо, как можех да знам туй. Туй сега, дет’ ти го думам, Пальо, ако щеш вярвай, за няколко секунди стана. Извиках, той са стресна и докато са съвземе, с един скок бях досами него. Няма да забравя как ма гледаше, лайното му с лайно, колко изненада и страх имаше в очите му, преди да го халосам. Той, ка’й,  си верваше, че нема кой да го спре и кой да му излезе насреща с тия пазванти около него. Кат са озовах до него, ка’й, му извадих от руките пушката и с приклада го цапардосах по чутурата. И добре го сторих, ка’й, че за втория изстрел по мъничето се готвеше. Близкия “глиган”, ка’й, и той пострада от приклада, ама и пушката пострада. Хвърлих я долу в пропастта, ка’й, ако че беше хубава, италянска. Че нали същата тая пушка ми уби момичето. Тая пущина, ка’й, ми затри детето. Туй, дето стана после, го знаеш. Докато гледах трупчето на кошутката, изотзад един ма изряза с една сопа, та паднах и тогаз другите, кат’ вълци на мърша връз меня са скупчиха. Ритаха, удряха, скубаха, плюеха, псуваха и тъй до кат’ припаднах. После лесно. Не ма болеше. А ми са мерна, че и Сали някъде в гюрултията налагаше и редеше по турски. Кат’ са събудих, ка’й, таман беше 4 и половина – 5 сутринта. Всичко ма болеше и бая труд беше до кат’ стана. Със зор са изправих, а главата са въртеше и кокалите ми не искаха да мърдат. С много мъка отидох долу при кошутката, а то, малкото, си лежеше до нея, горкото, и малко скимцотеше. Тия върли душмани майчицата ти взеха, ама не се кахъри, чадо, батьо ти Манол ша са погрижи за тебе. Кат’ майка си хубаво, ка’й, ша станеш.
Ти, ка’й, мен ма питай що е горската болка, Пальо.
Тез’ върли душмани у Парламента, дет’ само чакат кат’ доде време да са избират, и щъкват по села и паланки обещания да ръсят и лъжи да посяват, а през останалото време, ка’й, са избиват кой по-голямо парче от баницата да вземе, мамичката им, ник’ва работа да не свършат, а само беди да ни носят и гората ’се на тоз’ хал седи, горката…. Но съм им ибал мамичката, Пальоо.
Сърнето порасна и познай каков стана?!! Голем, кай, Пальо, Рогач, дет’ и наши, и чужди ловци са не виждали, и нема да видят. Ама не ще да го хванат, че кат’ хала съм го направил, ка’й, и страх, и хитрост у него има. Та от секой да са плаши и от секой да бега само от меня го не е страх, че аз му бех, ка’й, и майчица и бащица и на душмани го не давам”.

…Та така, запитваме са и си хортуваме с него кога време настане, в гората да влизаме. Ама знаеш ли що си се чудя и мая ? Дали ще има що да пазим некой ден, дали ще има що да гледаме некой ден, или ще имаме само пущинак и…много “кадърни” български управници. Щото горите ни изсичат, душата ни кастрят. А туй, що Бог ни е дал на нас, никой народ никъде го нема и други само се молят да им го даде, ама нии правим всичко, че да го съсипем и май и от нас ще да си го вземе.

Та така, дано не съм ви додеял,… айде аз ще да бягам, че душинките в гората ма чакат, а вий си останете със здраве, пък…елате пак с добро некой ден. Може пък, живи и здрави, и с Манола да ви запозная. И вий да го видите и чуйте
…А със здраве и сполай ви.

Един разказ на Кирил Чолев

 

 

 

Проповед в защита на птиците

Някой стреля. Тогава от баира се вдигна сив сокол и завъртя кръгове над селцето. Бавно се носеше той в жълтия обеден въздух, сянката му се влачеше като хвърчило над запустелите къщи, птицата ту се издигаше, ту плавно се снишаваше и докато гледах това летене, в душата ми се появи една песен: "Соколе, сиви соколе, хайдушки верен побратим..."
Но чакайте! Соколът наистина летеше и описваше траекторията на тази песен... Изтръпнах: толкова поразително бе това движение и толкова прилягаше на песента... Ето: чувам песента. Но откъде идва тя? От небето ли? Боже господи!
Соколът пое по тъничката нишка на мелодията. Летежът му повтаряше плътно и прилежно летежната траектория на песента, следваше я вярно, без да се отклони нито на полутон, нито на полусантим от контура на тази траектория. Всички нейни извивки сякаш бяха създадени за това летене. Мелодията тръгна точно както отхвъркването на сокола: рязко пърхаща, пълна с въздух се въздигна нагоре и тръгна по развен въздушен интервал. Соколът последва и повтори тази извивка. После мелодията направи няколко мънички игриви пада - с едно свиване на крилете соколът повтори тези падове, задържаха се песен и сокол в малката въздушна ямичка, Кайчо Каменов, изпълнителят на песента, взе по-висок тон - последва лек удар на крилата и траекторията отново се изравни. Въздухът повдигна кривата нагоре и мелодията пое отново в равен, кратък интервал. Соколът също. Отново последва малък пад, слизане като в обърната дъгичка. Соколът се напъха там и това приличаше на гмуркане в бяла въздушна вода. Тук последва излизане от кривата и продължителен равен летеж на мелодията. Птицата повтори точно и прилежно всичко това...
Който не вярва да запее тази песен, когато види сив сокол.
Проехтя вторият изстрел. соколът просто се пръсна във въздуха, разлетя се на живи късове и като тежка буца кръв падна в един от дворовете. Едно сиво соколово перо остана да кръжи във въздуха. Къщата беше на един мой съселянин, загинал в Балканската война. Домочадието му се бе преместило в големия град. По улицата изпърполя мотор. Зърнах голобрадо момче с транзистор и пушка през рамо - доволно и усмихнато. Като ме видя, даде газ и изчезна по горските пътища, които слизаха в града. Познах го. Беше правнукът на загиналия в Балканската война тракиец. Приближих към убитата птица. Птица нямаше.
Гледаше ме една окървавена птича глава с отворено соколово око. Отворено като миг, като ключалка, през която се надзърта във вечността. И тогава изтръпнах за втори път. В окото на сокола видях образа на убития. Бях го виждал на снимка, сега го познах. И разбрах, че този човек, мъртвият тракиец, е живял в тялото на сокола. Останалото се самосвърза помежду си без усилие. И видях как в края на март 1913 година от последните родопски възвишения между Марица и Арда излетя един сокол и се совна над бойното поле при Одрин. Тракиецът умираше там. Соколът изпи дъха му, последните думи, изпи и кръвта и очите му и ВДИГНА ЧОВЕКА В НЕБЕТО... С неговия глас и с неговите очи полетя над Тракия, нощуваше на къщата му, обикаляше запустелите му ниви, защото човешката кръв в него му диктуваше това. Човекът преживя в тялото на птицата седемдесет и пет години. И още щеше да живее, ако...
Тогава взех в лявата ръка голямото соколово перо, което зърнах да кръжи във въздуха след изстрела, избрах за пръстите на дясната ръка едно перце с бяла тънка кост, топнах го в кръвта соколова и с кръв написах върху другото перо: "Не стреляйте по сивите соколи!"
А в обедната тишина небето се разтвори и вятърът, който живее в тайните височини небесни, се спусна като в кладенец към мен - стоящия на грешната земя, обгърна ме с вихрушка,
изтръгна от ръката ми перото и го възнесе в ясното небе. Търсете го! Огледайте се! Вижте. То е сигурно паднало на рамото ви...
Не стреляйте по сивите соколи!

Ивайло Балабанов

 

 

 

СОКОЛАРСКА ПРИКАЗКА
На дядо, Ева и Сара

Цялата седмица беше ужасна – дъжд, дъжд мокър, обилен и подгизващ. Дните бяха отчайващо дълги. Само в малки промеждутъци от по някой и друг час на ден не валеше и беше тихо. С голямо нетърпение очаквах почивните дни и силно се надявах дъждът да спре по-скоро. Едва дочаках съботния ден и, слава Богу, небето наистина се проясни. Слънцето се показваше палаво иззад планината, а аз му се усмихвах съучастнически. Постепенно локвите по улиците и цялата насъбрана влага започна да се изпарява. Още в петък бях приготвил всичко за ловния излет. Вече готов с приготовленията погледнах Сара, моето куче. Тя ме гледаше с влажните си очички и махаше радостно с опашка – по суетенето разбираше, че предстоеше пътуване. В главата ми нахлуха весели мисли. Имах подарък за един мой добър приятел, при когото отивах да гостувам. Дълго време се подготвях за този момент. Често, когато се виждахме ставаше въпрос за пастирски кучета. Като на човек, който много пътуваше из най-дивите райони на България, ми отне повече от една година търсене и чакане, докато се сдобия с трите палета. Бях взел три кутрета – каракачанска, средноазиатска и кавказка овчарка. Три различни пухкави мъжки бебета на по около два месеца всяко. Моят приятел от дълго време си търсеше точно такива и за да го изненадам с това бая зор видях докато ги намеря. Но си струваше. Щяха да са му другарчета, а и бяха много хубавки. Аз лично предпочитах женските кучета. Бяха по-предани, повече пазеха дома и повече слушаха.
Предния ден бях сменил соколарските ремъчета на соколицата Ева. С колата нямаше проблем. Бях я оборудвал по предназначение. Направих си и нов елек, че в последно време соколарската чанта ми ставаше неудобна.
Всеки път, когато се махам от претъпкана София и тръгвам из Балкана, се връщам при корените си, моите български родни корени. Връщам се към същността си, към дивото. А какво по-хубаво от това, да съм сред природата и далеч от града и нервите?! Бях с питомницата си на ръка и ловът със соколи предстоеше. Сетих се за Райчо Гънчев. Той все ми вика, че трябва да възродим българското самосъзнание. Прав е, да ти кажа, но все по-трудно става...
Пътят щеше да трае три-четири часа. Пуснах “100-те каба гайди” и се заслушах. Кутретата спяха и сънуваха своите кучешки сънища. Това ме успокои. Първо пътуване им беше, а аз се притесних, че ще повръщат. Бях взел лекарства, но не се наложи да ги ползвам. Здрави мъничета се оказаха.
Соколката Ева сякаш си припомняше предишните наши излети. Спомням си денят, в който я откупих. Простреляна от бракониери, тя едва гледаше. Нямаше никакъв шанс да оцелее, а всички изгледи сочеха, че ще завърши нещастният си живот като бездарен препарат в нечия квартална кръчма. Снопът съчми беше ударил едното крило, което седеше напълно отпуснато. Коремът също беше засегнат, но за късмет раната беше повърхностна. Така я взех – в окаяно състояние и без надежда, че ще оживее. Края на размножителния период беше минал. За щастие и двамата имахме късмет и след два месеца птицата стъпи на крака. Колко безсънни нощи изкарах над компютъра. Колко телефони навъртях на приятели в и извън България. Ама Господ като е рекъл, че ще живее животинчето и това си е. Трудно, ама се оправи. След година смени основно перата и започнах тренировките – бавно, постепенно и внимателно. Птицата бързо напредваше и не след дълго тръгнахме заедно на лов. Още в началото ми направи впечатление разликата в поведението и. Обучението и мина доста образователно и за мен самия, тъй като нямаше почти нищо сходно със своите събратя по вид. Все едно имах друг вид птица, а не скитник. Соколицата излезе изключително животно. Опитно и темпераментно. Който ви каже, че всички си приличат, не му вярвайте. Те са като нас хората. Всяко си има особености и става за определени неща повече от другите. Така и тя, само дето Ева беше управляем снаряд и нямаше дивеч, който да и се опъне. Имал съм и други птици, но Ева се отличаваше от тях. И по характер, и по начин на ловуване беше различна. Ловували сме всичко. Като почнеш от врабчета та стигнеш до зайци. Много безстрашна беше. Красива и едра, по-едра от събратята си. Веднъж цапардоса по врата една лисица, но бях далече от нея и тя се отказа. И пари са предлагали за нея, но такива предложения винаги съм отхвърлял. С колеги соколари от няколко страни бяхме на ловна ваканция в Шотландия. Там ловувахме основно тундрови яребици. На първия излет за 2 часа Ева улови 7 яребици. Никой не можеше да повярва на очите си. Тя атакуваше ту като ястреб – с типичната за него маневреност и настървението – ту като нейните събратя скитниците – с бързина, скоростни пикирания и неотстъпчивост. Че ти остави това, ами като я харесаха да видиш...Център на внимание остана през цялото време. Не можах да се отърва от предложения. Накрая трябваше да обещая, че като се излюпят малки, ще им се обадя. ...Но за съжаление някогашния инцидент с ловците си беше взел своя дан. Когато дойде време да се размножава нищо не се получи. При едно ловно гостуване в Белгия отидохме на ветеринар и се установи, че яйцепроводите бяха перфорирани. Което на чист български означаваше, че нямаше шанс тя да има поколение. ...Мърсните бракониери...!
Отбих се от магистралата и тръгнах по второстепенния път, а дивните полянки и прекрасните гори се скриваха и пак се показваха иззад дърветата. Радост изпълваше душата ми, сърцето ми весело барабанеше в такт с музиката. Усещах живота във вените си. След още един час каране по завоите видях познатите върхове на групичката столетни борове и ели – знак, че сме близо. Тук-там отрязаните дървета чакаха до сами пътя да бъдат натоварени. Не бяха подминали тази китна местност, но и този път гадовете не бяха залесили след сечта. Един камион се подаде от пътя, който водеше до разклонението за хижата. Изпсувах тихо. Тия срам нямат ли. Да не би да сме като руснаците или канадците, че да сечем и изнасяме материал. Ама и те чужденците са хитри, имат, но внасят... Абе, то ние колкава страна сме и пак се конкурираме по добив на дървен материал, уж законно. Намръщих се когато камиона мина покрай мен. Хем пушек, хем трупове на дървета натоварил отзад. Стана ми мъчно. Продължих начумерен надолу. Още малко и на кръстопътя завих. От пътя виждах как на хълма извисяваше купол църквичката “Св. Иван Рилски”. Близко бях. Слънцето грееше, а гората ни приветстваше. Един кълвач заудря по дърветата, сякаш съобщаваше за нашето пристигане. С всеки метър, с който приближавах лошите мисли напускаха главата ми. Карах леко и се опиянявах от тишинката и чистотата на всичко около мен. Така загледан наоколо, изведнъж, някакъв силует се мерна на около три метра пред погледа ми, а веднага след това и още един. В следващия момент Ева изписка и подскочи от стойката по посока на сянката. „Спокойно момичето ми! Кротко!” – казах с мек глас и проследих с поглед посоката на полета. Ева чула гласа ми, млъкна и продължи втренчено да се оглежда. Помислих си, че може някоя влюбена двойка птички да се гонят сред дърветата и шубраците. Но не беше време за брачни игри...Късно беше за тях. Намалих и вдигнах поглед. Оказа се, че Ева е много по-добра в преценката си. Един красив и едър мъжки фазан летеше бързо и шумно, а зад него –...Каква красота!... – прекрасен ловен сокол преследваше жертвата си с резки, отривисти махове в гребен полет. Беше женска и атакуваше не с пикиране, а с преследване. Странно защо колата не им направи никакво впечатление. Последното, което видях бе как фазана се насочи към следващия малък завой и от там се спусна надолу по склона. В този момент двете птици изчезнаха от погледа ми. Трябваше да видя какво става на всяка цена. Дадох газ и последвах гонката. След секунди бях на мястото. Спрях рязко и изскочих от колата, като в бързината грабнах бинокъла, предвидливо поставен наблизо. От реакцията ми Сара скочи на крака и ме последва. Ева стана още по-неспокойна и се опита да се присъедини. Умишлено птицата седеше вързана за стойката си. Приближих, застанах до края на пътя и погледнах надолу. И тъкмо навреме, защото успях да видя как след спускането по склона, сокола беше скъсил значително дистанцията. Миг преди да блъсне фазана, сокола събра още малко крилата към тялото и за миг заприлича на изстрелян куршум. В последната част от секундата той разтвори лапите си. От удара се разхвърчаха пера и перушина, а фазана се преобърна няколко пъти във въздуха преди да падне. После тупна на земята и безпомощно започна да пърха с крила. Сокола обърна във въздуха и проследи неотлъчно жертвата си в ниското. Кацна спокойно върху трофея си и го грабна за главата, а едно рязко движение на клюна прекъсна предсмъртната му агония. Това беше достатъчно. След секунди хищника вече дърпаше перушината около главата и скоро започна да къса парчета месо. Ръцете ми трепереха от вълнение. Беше трудно да ги успокоя. Такава гледка не се забравя. В следващия момент се ядосах, че камерата остана вкъщи. За такъв полет човек можеше само да съжалява. Смъкнах бавно бинокъла. Преследването беше грандиозно. Вдигнах поглед към билото на планината, в чието подножие все още бяхме. Синьото небе се простираше навред. Чистия горски въздух носеше лекия хлад на планината. Влезнахме в колата и бързо потеглихме, криволичейки между скалите. Ева се беше поуспокоила след ловното представление по-долу, но много добре се досещаше, какво тепърва предстои. Прекрасно е когато гледаш това перфектно изваяно тяло. Създадено само да ловува, то сякаш беше събрало природните сили на специален съвет, за да решат да сътворят най-добрия, перфектният хищник. Бях навлязъл вече по калния тесен горски път и скоро наближих познатото разклонение. Завих към хижата и не след дълго я съзрях. Ето я...! Старата къщичка на бай Мето! Ех, че красива и уютна беше тя. Свряла се сред дърветата, тя стоеше като дете в майчина прегръдка. По-отзад и малко нагоре, на една китна хубава полянка, беше извисила своите куполи и малката църквичка „Св. Иван Рилски”. Слязох от колата и викнах: „Бай Мето-о, пътници срещаш ли?”. Не след дълго се чуха тежки стъпки. Бавно и спокойно, навеждайки глава, за да мине под вратата, се подаде брадатата физиономия на бай Методи Ставрев, или още както го знаеше и мало и голямо, отец Методи.
„О-х-о-о! Ловен, какво прави градско пиле като тебе тъдява в нашите гори тилилейски?”, отвърна той на моя поздрав с типичният си благ поглед и широка усмивка. Колко се радвах да го видя. Запъти се към мен с разтворени обятия, прегърна ме топло и радушно и без да ме остави да кажа нещо попита: „За колко дена си?”. „Само два!”, отвърнах, а той сложи тежката си ръка на рамото ми и кротко но категорично рече: „Ще се позабавиш още някой ден! Обади се на домашните, да се не притесняват!”. Излишно беше да оспорвам. Та значи, нямаше да тръгвам в неделя. Вървейки към колата попитах: „Отче, какво става с гората? От кога тия режат вече и наоколо?”. Крачейки, бай Мето се обърна към мен и с мрачен поглед каза: “От скоро! Около две седмици. Но ще спрат! Спокойно! Господ и за това си има грижа. Нали знаеш, че дърво с дърво се не среща. Само човек с човек!” И като каза тези думи леко се усмихна. „Какво си намислил?”, попитах с любопитство аз. „Имам нещо на ум. Това няма да го бъде! Не се притеснявай! Дай ние да мислим за другите неща. Това вече е решено!” рече уклончиво той и като каза това се обърна към колата. „Как са момичетата?”, попита бай Мето. Ставаше въпрос за Сара и Ева. „Виж сам!”, отвърнах на свой ред аз. От колата се дочу веселото прилайване на Сара. Отворих вратата на колата и тя се изстреля навън. Обикаляйки около отеца, тя започна да скимти и леко приклекнала махаше с опашка. Той я издебна, когато минаваше покрай него, грабна я през гърдите, подметна я сякаш е солетка и като я гушна с две ръце като бебе, я понамачка с много любов. После я целуна и я отпрати да си играе. Като я проследи с поглед бай Мето се обърна към мен и ми рече: „Ловен, кутрето за диво е родено. Не му е мястото в оная лудница долу. А, да ми я оставиш, че другарче да ми е, бре?”. Той не знаеше нищо за това, с какво възнамерявах да го дара и му викам: „Бай Мето, тя си е свикнала с мене и ще страда ако не съм до нея. Дай да забравим, а ти по-добре ела и ми помогни за нещата от багажника.” Като казах това застанах нарочно до задната врата, за да не вижда вътре. Бай Мето наведе глава и приближи към соколицата. „Ева! Как си красавице? Готова ли си за утре, мила?”. Беше клекнал до стойката и галеше внимателно птицата. Ева познаваше тази канара и сякаш, за да покаже борбения си характер леко наведе глава и го клъвна с острия си клюн. „Ах ти палавнице...!” скочи бай Мето като дръпна пръста си със закъснение. „Позабравила ме е!” обръщайки се към мене, рече той. „А, не е! Ама е малко изнервена от пътуването. Освен това, преди да стигнем до тук видяхме един ловен да гони фазан. Та за това се е понапрегнала. Ревнува за улова!” рекох аз с усмивка. Не спирах да го наблюдавам внимателно, за да не погледне към задната седалка, че изненадата исках да е пълна. „Де, дай да разтоварим, че имам да ти показвам нещо. Ще ти хареса!” почти по детски прозвуча той. И той беше намислил нещо. Запъти се към багажника. Аз внимавах да не погледне към задната седалка, дето беше подаръкът му. А той, подаръкът де, се беше раздвижил и вече му се папкаше. Изчаках бай Мето да мине покрай мен с част от нарамения багаж и викнах: „Отче, дружината те чака и си търси войвода!”. Не разбрал какво казвам, той се извърна и тъкмо се канеше да рече нещо, в следния миг замръзна стъписан. Видял кутретата той няколко секунди зяпаше втрещено и не мърдаше. „Ето ти подаръците. Това е за рождения ден, това за Коледа, а това бялото е за Нова година”. Случилото се по-натам не е за разправяне. В един миг се разхвърчаха палатката, самара, одеалото, соколарската вана, пакетите с кучешка храна и всички останали малки и по-големи пликчета и пликове, които бай Мето беше нарамил. Заприлича на фонтан от туристически приспособления. С два скока той се намери до мен. Грабна с едната ръка бебетата, а с другата ме прегърна така, че костите ми започнаха да пукат. „Добре...! Стига! Спри...! ...Не мога...да.... дддишш...аммм....!”, едва промълвих, а той се сепна и веднага отпусна мечешката си хватка. Очите му се бяха налели със сълзи: „Благодаря...! ...Благодаря ти, момчето ми!”.

* * *

Нека ви кажа нещо за бай Мето. Той е скромен, тих, трудолюбив и смирен човечец. Да се начудиш как такава голяма канара носи толкоз добрина и нежност в сърцето си. Беше висок над двата метра, здрав и с обгоряло от студа и слънцето лице, с дълга брада, правилен нос и очи,...тия очи сякаш слънцето бяха поканили в себе си. Погледне те и сякаш душата ти вижда. Винаги разбираше какво ти е на сърцето и нищо не можеше да се скрие от него. Сутрин бяха като кристално сините езера на Рила, а денем зелени, като нашите хубави гори. Правилно говорят хората, че по очите можеш позна човека. От уединения живот много рядко можеше човек да го чуе да говори. Кога около него са приятели тогава се отпуска да приказва. Иначе приказката му не можеш да чуеш. Не обелва думица. Навремето учил в духовната академия в София, а после беше станал свещеник. Съпруга имал, любяща и добра. И работа престижна и Богоугодна намерил в хубава и голяма столична черква. Но жена му заболяла тежко, а лек за нея така и не се намерил. Скоро след това се споминала. Лекарите така и не разбрали от какво. Него нямало какво повече да го задържа в големия и задушен град. Измолил от владиката си и така се наредили работите, че го назначили за свещеник в една стара и скромна църквичка в родопския балкан. От тогава се засели в Родопите и не го влечеше в градовете. Насаме с Бога и гората се беше отделил. От както го знам ходеше облечен все в един и същ стар протъркан подрасник. А ако времето захладнееше слагаше жилетчица. Зимно време ходеше с кожух от овнешка кожа. Носеше гумени галоши или обикновени обувки пролет и есен. За зимата му подарих хубави високи обувки, че вечно му се мокреха краката като излиза по-надалеч. Само тях прие. Всичко останало, дето му бях надонесъл, го раздаде на хората долу от селото. И аз разбрах това, като един ден долу в селото видях на гърба на селския фелдшер едно доста познато яке. Ама какво да го правиш отеца?! Горско чедо. Широка душа. Хората много го обичаха. Пък и той все помагаше с каквото може. За каквато и да е тежка работа все него викаха. Ръцете му бяха като на рогач главата, гърбът му широк като за два самара. Аз лично съм го виждал да носи и цепи пънове, такива, дето на два метра не можеш помести. А той хем носи, хем цепи. Грижеше си се и за църквичката. Майстореше си я, поправяше и каквото има нужда, а кога дойдеше време за служба, преобличаше се и служеше. Той беше и свещеник и клисар и иконописец, че и майстор. Хората от долните села също идваха. А на големи празници и от околията пристигаха. Мнозина обърна. Веднъж, дъждовен ден било, като тия последните няколко. Някакви софиянци били закъсали с кола. Ама не само забуксували в калта, ами и гума спукали. Нямало как да сложат ни крик ни нищо. Били далече от селото, но пък близо до хижата и дошли телефон да дирят. Ама то нали няма, та бай Мето тръгнал да помогне. Застанал кротко до колата и им рекъл да сложат нещо та да не тръгне назад. Онези кат’ се оправили, той току хванал за калника и бронята автомобила и го вдигнал. А онез, блейнали като гергьовденски агнета, не мърдат. Гледат и не гъкват. Бай Мето се усмихнал и им рекъл: „А сменете гумата, че по тъмно е лошо да се връщате!”. Онези се окопитили, набързо оправили гумата, изкарали колата и като свършили, рекли да му дадат някой лев. Бай Мето само рекъл „Човек с човек се среща, а не дърво с дърво. Ще помогнете на някой и вие. А със здраве!” обърнал се и си тръгнал тъй, както и дошъл. Отглеждаше си няколко овчици. Май осем бяха последно. Пет козички, два коня, две крави, имаше и биче. Много хубаво. Едро и яко. Една вдовица долу в селото без съпруг била останала клетата. Пък не пожелала да се задоми повторно и трудно се оправяла без парици. А и дечица имала. Тогаз бай Мето вързал три овци и две кози, вързал бичето и слязал в селото. Отишъл до къщата и ги дал. В домакинството да и помагат. Бичето можеше да ползва за разплод. Хубаво беше и пораснеше ли, кравите от околията за разплод щяха да водят. Така още някой и друг лев щеше да си докара. Хората като видели какво направил бай Мето на свой ред занесли кой сено за стоката, кой царевица. Един по-заможен съселянин и подари даже и една крава. Абе още имаше хора.

* * *

Влязохме в къщата. Кучето си намери място. Сложих Ева в една от клетките на бай Мето. В ъгъла зад нея напълних ваничката и с прясна вода. Пожелах и лека нощ и затворих вратата на воалиерата. После разопаковахме багажа. Както си говорехме, бай Мето рече: „Ела сега да ти покажа нещо!”. Станахме и минахме през вратата отдясно на камината. Влезнахме в другата стая, а от там зад къщата се намерихме пред обора. На площадката до дръвника. Първоначално помислих, че се шегува и ще ми даде да цепя дърва, но преди да го попитам той вече беше разбрал какво мисля и само рече: „А сега не! Утре ще цепим дърва! Сега имам нещо друго да ти покажа!”. И като каза това се запъти към една нова клетка до обора. Направи знак да се приближа. От там където бях застанал не се виждаше нищо. Не ми позволи да умувам много, а само каза: „Виж новия член на семейството ми!”. Вгледах се в застиналия на стойката силует. Ясно се различаваха контурите на сокол. При това не какъв да е. Това беше ловен сокол. Птицата спокойно се обърна към нас и ни погледна. По оперението разбрах, че е тазгодишна птица. По-дългата опашка беше един от белезите, по които се различаваше от скитника. Хубавата белезникава глава с бледи кафеникави бакенбарди контрастираше с шоколадово-канеления гръб. Светлите гърди и корем с кафяви вертикални петна завършваха външния вид на това красиво пиле. Красиво животно е ловният сокол. От скитника е по-голям и има по-различен подход в лова. Имах представа от този интересен вид. У нас, а и в чужбина, количеството на тези птици рязко беше намаляло последните години и вече беше внесено в „Червената книга” на някои страни като застрашен от изчезване вид. Това бе един от видовете соколи, които най-много обичах. Споделената радост на бай Мето беше и моя радост. Седях пред клетката и не усещах как минава времето. Бай Мето тактично си мълчеше и чакаше да се усетя. Сепнах се от мислите си и го погледнах, а той все така благ ме погледна, усмихна се и каза: „Много мислиш нещо, всичко наред ли е?” беше си загрижен човека, ама как можеше да седи някой намусен, когато бай Мето беше наоколо. Погледнах го, усмихнах се и му рекох: „Отче, аз ядовете си тука забравям, така че дай да видим с каква гозба ще ме нагостиш”. „Дадено, Ловен!” каза отеца и се запъти към кухнята. Погледнах към клетката, там където седеше птицата и се усмихнах. Много скоро щях да го вида в действие. Обърнах се и последвах своя домакин. След тая приятна изненада дойде ред на вечерята около огъня. На синията* бяха подредени с вкус гозбите. Имаше боб в гърне, а за мен малко месо, домашно сирене и кашкавал, защото бай Мето постеше. Различни подправки бяха сложени в добре издялкан дървен съд, а до тях беше покрита една прекрасна питка. Хубава, мека, бяла и уханна. Парата излизаше от нея и сякаш с пръст те канеше да я отчупиш. На една ръка от нас една дамаджанка с червено винце и една малка стъклена каничка с ракийка допълваха лицеприятната гледка. Както си му е редът бай Мето каза една молитва, турихме по един кръст и дойде време да уважа „царската” вечеря. Ядохме, пихме, че даже и попяхме малко родопски песни. Моят домакин отвори онова ми ти медно гърло и с неподражаемия си тембър и църковен опит поде мелодиите на чувствените планински песни. Ехото тичаше между върховете на планините и се връщаше при нас ту весело и леко игриво, ту леко тъжно и малко плачевно. Каквато и песен да  подеме бай Мето, искрени сълзи ти потичат. После си говорихме за птици, за соколарство и си спомняхме минали ловни излети. Късно вечерта се прибрах да спя в отредената ми стая. Моят домакин остана край огъня да се радва на паленцата. Там и пренощува.
Сутринта се събудих към осем. Човек бързо се наспиваше в планината. Без следа от махмурлук или умора. Отвън се дочуваше познат звук – бай Мето цепеше дърва. Оправих се и слязох долу. Гол до кръста и леко запотен, бай Мето си тананикаше „Рипни Калинке”. Без да се обръща той поздрави „Добр’утро!” и веднага попита: „Наспа ли се?”. „Спах като бебе! Умора не усещам!”, отвърнах аз и се ухилих. „Ела, тогаз, чедо градско, да ме отмениш. Бледичък ми се струваш нещо. От градския живот ще да е!”, констатира моят домакин с вещина и весела нотка в гласа, докато ми подаваше дръжката на брадвата си. Аз не бях малък, но сравнение с него бях като прогимназиален секретар в счетоводен техникум пред Старопланинска мечка. „А,...къде ми е топорчето?” попитах аз. Преди време донесох един топор от пазара в Банско. С него ми беше по-лесно да се справя с големите цепеници. Градската ми физика щеше да се затрудни с този, дето той ми го връчи. „Давай, давай! Не знам къде съм го прибрал.” отвърна безцеремонно той, но после се усмихна и под мустак попита: „Ама, ако ти е трудно с този кажи. Ще ходя да го потърся.”. „Остави, ще се помъча и с този” отговорих аз. В София живеех като повечето хора в блок и цепенето на дърва не беше от характерните ежедневни занимания за един столичанин. Е, ако разбира се оставим настрана циганите, които се погрижиха на места в и около София да останат лунни пейзажи. При това необезпокоявани от никой. Но това е друга тема. Излишно е да ви казвам колко бях отвикнал. След един-два хубави дънера влязох в ритъм и въпреки тежката брадва, започнах да ги дялкам като на конвейер. Бай Мето само даваше откъслечни съвети. Неусетно мина час и половина, когато бай Мето даде отбой: „Стига толкоз Ловен! Измий се, бърз обяд и тръгваме!” после гушна кутретата и ги прибра в една заградена част на обора, където специално за тях имаше постлано сено. Изкъпах се бързо на външния душ, който беше закачен върху старата сребриста ела. Подсуших се и се преоблякох, след което слязох долу да помогна. Преоблечен, бай Мето бе сложил ловната си дреха. След бърза закуска извадихме птиците. Дългоочакваният момент настъпи – отивахме на лов.
Времето беше страхотно и обещаваше да остане такова, а чистият въздух се просмукваше през всяка фибра на тялото ми. Тръгнахме пеша. В горските дебри кола не ни трябваше. Посоката ни беше обратна на сечището и пътя. Зад къщата по пътеката, която обикаляше църквата от долната и страна, а след това слизаше надолу към реката и многото малки и големи полянки. Слизането траеше близо два часа. А това си оказваше влияние. По този повод моят спътник често се шегуваше с „градската ми среда на обитание”. Сара тичаше като обезумяла и погваше всичко, което мръднеше. За малко да хване един разсеян кос, за който по-важно беше да ухажва партньорката си от колкото да внимава за живота си. Стигнахме до реката и преминахме от другия бряг на полянката. В края и започваше обширна нива. Дърветата ни служеха за прикритие и ние застанахме между гората и нивата. Бай Мето сръчно извади от раницата стойката, заби я в земята и сложи внимателно птицата. После смъкна багажа от гърба си и направи знак да го последвам. Направих същото. Поставих Сара да легне и го последвах. Минахме покрай дърветата после се шмугнахме през храсталаците, като се придържахме под сенките на растенията. След няколко минути промъкване застанахме близо до мястото, от което можеше още по-добре да огледаме терена. Дивечът имаше предимство. В момента, в който излезехме на голямото поле всяко животно можеше да ни забележи. А това означаваше, че откриването му ще бъде трудно. Клекнахме, а моя спътник с лека усмивка се обърна към мен и попита „Какво мислиш, Ловен?”. Имаше достатъчно скришни места за дивеча. Посочих към групичката дървета и казах тихо „Мисля, че по това време трябва да са долу под сенките, но има възможност да срещнем нещо и преди горичката”. Бай Мето ме погледна и каза „Има логика, ама какво ще кажеш за тези?” и посочи някъде напред. Погледнах, но нищо не виждах. „Къде гледаш?”с изненада попитах, обикаляйки с поглет цялата лява част на полезрението ми. „Ех, градски, още не си се научил да гледаш както трябва!” каза добродушно бай Мето и заставайки до мен ми посочи точно посоката и това, което той беше видял. Проследих мислено линията, която той ми показваше. След кратко взиране започнах да различавам движение. След още малко видях и силуетите на едно ято от около 20-ина яребици. Приблизително толкова преброих с бинокъла. Те си чопкаха земята и не подозираха, че ги наблюдаваме. Казах само едно „Леле...!” и го погледнах ококорен. „Леле, я! Не си се научил да гледаш още, ама нейсе!” озъби се той с неговата широка усмивка. „Виж сега какво ще направим...!” каза той съзаклятнически. После ми обясни стратегията. Трябваше да се спусна зад дърветата и да продължа, докато намеря удобна позиция за атака. Тогава излизах на полето и пусках птицата. Междувременно Бай Мето се изнасяше в обратна посока зад една височинка и, прикрит зад нея трябваше да измине още около двеста метра, където трябваше да спре и изчаква сигнала ми. Целта ни беше да оставим дивеча между нас и да се приближим незабелязано, като в определен момент пуснем птиците в атака. Ако останехме заедно, нямаше да можем да ловуваме едновременно. Важното в случая беше двата сокола да не се засекат във въздуха. На мен обаче ми се искаше да изляза на нивата и така да опитам да издебна ятото. Разбира се така беше по трудния начин, но това ме привлече. Споделих с бай Мето идеята си, а той просто каза „Действай и си дръж ниско кратуната, че да не подплашиш всичко живо наоколо!” после ме тупна дружески по гърба с мечата си лапа и двамата се надигнахме от укритието си. Когато пристигнахме при раниците Сара нетърпеливо размаха опашка. Вдигнах самара, закопчах го, а после внимателно сложих Ева на ръката си и прикрепих стойката и към раницата. Моят приятел вдигна птицата си, погледна часовника и каза „Трийсет минути, Ловен!”, след което се обърна и безшумно се отправи към хълмчето. Имах трийсет минути, за да стигна до мястото.
Вървях по пътеката, а дърветата около мен сякаш се грижеха за странника, дошъл да ги види и гостоприемно го предпазваха от силното слънце с клоните си. Надвесени над мен, с аромат на диво, листенцата се поклащаха от лекия вятър. Две свраки се гонеха и боричкаха по клоните на близките дървета, а една изненадана сойка литна от земята и изкряка предупредително щом приближихме.
Прокрадвайки се между дърветата, излязох на нивата. Няколко минути внимателно оглеждах. След като не долових движение стъпих бързо на рохкавата почва. Обърнах се към мястото, където трябваше да са бай Мето и неговият питомник. Вече трябваше да са се скрили. Дадох на кучето команда „Търси”. Без да чака то се стрелна напред, като душеше въздуха и земята. Отвързах шнура, махнах качулката и повдигнах леко соколката. Тя замря за миг, огледа се и разтърси перушината си. Мерна бързо кучето и разбра какво става. Пуснах ремъчетата и с нежно движение нагоре я насочих. Тя подскочи леко като разтвори криле и се понесе във въздуха с плавни махове. Излезлият ветрец тъкмо навреме я поде, помагайки и с изкачването. Изминах 100-ина метра следвайки откритата следа, която Сара хвана. Тя усещаше, че дивечът е близо и обикаляше възбудено. Соколката използваше умело вятъра. Пъргаво се издигаше, като се стремеше по-бързо да набере нужната височина. Това беше важно, за да успее да достигне подходящата позиция за атака. Воден от Сара аз се приближавах към яребиците. Трябваше да ги изплашим и така да ги принудим да напуснат убежището си. Междувременно Ева привърши с изкачването и застана в изчаквателна позиция във въздуха на стотина метра над мен. Изведнъж кучето рязко спря, приведе се леко и застина неподвижно с муцуна някъде напред. Това беше мястото, където вероятно се беше стаило ятото. Там имаше нещо. Предпазливо заобиколих съсредоточената в стойка кучка. Всяка фибра в нея трепереше от възбуда, но не мръдваше и на милиметър. Седеше като закована. Тя беше моята гаранция, че ще открия дивеча. Предпазваше ме да не избързам и да не вдигна по-рано ятото. Сега бързо трябваше да преценя, къде лежаха стаените яребици. Изсвирих пронизително – сигналът за атака беше даден. Дадох нишан и на бай Мето и неговия сокол да тръгнат срещу нас. По команда Сара се превърна в истински взрив. Втурна се към посоката, която беше избрала. В този миг ятото се вдигна с голям шум и се насочи право към другите двама ловци. Ева за секунда застина във въздуха. В следващия момент тя се усука, подобно на свредел и с голяма скорост, растяща с всеки метър, се нахвърли след ятото. Сякаш мълния от небето падаше надолу. Вятърът яростно минаваше покрай перата и и чудовищният звук от пикирането раздираше въздуха. Хаосът стана невероятен. Яребиците, усетили опасността от земята и въздуха, се опитваха да избягат колкото се може по-далече. С бясно махане на крилата ги връхлиташе опасността. Миг надежда,... още малко и може би щяха да се спасят. В страни от тях започваше гората. Единствената им възможност. Продължаваха да летят, но разстоянието не беше малко. Соколката настигаше ятото. Бързо приближи, прибра криле до тялото си и нанесе мощен удар с ноктите. Облак от пух и перушина остана за миг във въздуха и после се разстла по земята. Жертвата тупна на земята. След минута беше в устата на кучето. Набрала инерция от голямата скорост при първия сблъсък на атаката, Ева тръгна нагоре, но налетя на втора яребица от същото ято. С бърза маневра соколицата грабна неориентираната птица в ноктите си и мигновено се обърна, за да хване пак вятъра и да намали стремителното си спускане. Още във въздуха доуби жертвата си и се приземи. Там, стъпила от горе и тя започна да скубе яребицата с настървение и в очакване на моето пристигане. Сара чакаше на близко разстояние и ме посрещна с първата жертва в уста. Взех дивеча и го сложих в страничния джоб на самара. Похвалих я. Радостта ми беше неописуема. С една атака сокол да хване две птици, рядко се случваше. Приближих до моята птица и внимателно клекнах. Застанала върху яребицата с разперени крила върху и, Ева яростно поглъщаше малките късове месо и перушина. Изчаках я да подърпа малко от плячката. После извадих половин гълъб от чантичката, която висеше от колана и го сложих в ръкавицата. Пъхнах ръката си пред краката и, колкото можех да прикрия дивеча. „Браво моето момиче! Каква героиня си ми ти!” промълвих нежно. Соколицата леко изписка. Вдигна глава после погледна ръкавицата и след кратко колебание скочи върху нея, късайки от парчето месо. Завързах ремъците и за шнура. Изчаках я да изяде месото от ръкавицата и след като почистих внимателно клюна и сложих качулката. Взех яребицата и я прибрах при другата. Вдигнах глава. Ятото се отдалечаваше и вече беше на достатъчно разстояние, за да кацне спокойно. Но, внезапно последва нещо интересно. Яребиците рязко завиха към гората, без видима причина. Последвалите събития, обаче, ми показаха причината за тяхното поведение. Соколът на бай Мето атакуваше стремително. С яростни махове в хоризонтален полет той почти настигаше последните птици от ятото. Когато приближи на сантиметри от последните жертви, за части от секундата той се гмурна под една от птиците. Усуквайки се с гръб към земята той бързо протегна дългите си крака и с острите си нокти стръвно я сграбчи. Пъргаво се обърна и планирайки се спусна със нея на земята. Подходът на сокола беше изненадващ. Това беше характерно само за ястреба-кокошкар. Повече не можах да видя какво стана. Запътих се в посоката, където приключи атаката на ловния сокол. Когато пристигнах бай Мето клечеше до своя храненик. Спрях на разстояние и изчаках, докато не станаха. След това приближих. „Какъв лов само! Каква гонка! Видя ли, Ловен, как се обърна това мъниче в края? Да не повярваш! Все едно ястреб гледаш!” говореше с вълнение бай Мето. Аз се ухилих „Отче, а я виж Ева как се справи!” и бутнах под носа му двете яребици. Бай Мето, още по-заинтригуван, повдигна вежди и направи една любопитна физиономия към дивеча и към Ева. „Бре, я да видиш! Господ подарък ни направи тоя ден, ще знаеш!” каза с тържествен вид бай Мето и се прекръсти.
Отправихме се към полянката при реката и докато вървяхме бай Мето започна разказа си. Чул подсвирването ми и тръгнал към нас. Вече бил близко, когато видял, че ятото се насочва към гората. Махнал качулката на сокола и с рязко подхвърляне го насочил към тях. Мъжката птица с голямо усилие започнала преследването си, защото трябвало с преследване да атакува. Доста труден и ефектен стил, типичен само за ловния сокол. За малко щял да се откаже, когато ятото завивало към гората. Аз успях да проследя последната и най-интересна част от преследването, когато соколът с пъргави и мощни махове настигна последната яребица, направи изненадващия вираж и се насочи към земята. От радост бай Мето не беше на себе си. Не след дълго бяхме до реката, а след още десетина минути намерихме чудесно място за почивка. Птиците бяха на стойките с махнати качулки, а до тях ваничките пълни с вода. Още не изчакали да вържем шнуровете за стойките, те цопнаха във водата. И кучето, като един естет-водолаз също се пльосна във реката. Дивечът беше грижливо изкормен и съхранен в раниците. Не след дълго нашите храненици бяха привършили с банята и сушаха перата си. Кацнали на стойките с разперени криле и опашки, за тях сега беше ред на слънчевите бани. Скоро бяхме готови и за обратния път към хижата. Сложихме птиците на ръкавиците и поехме нагоре по пътя. След два часа и половина стигнахме до черквата, минахме покрай нея и стигнахме до обора. Прибрахме птиците в клетките. Бай Мето извади кутретата от обора. Докато хранеше малките те се бутаха в него, скимтяха и въртяха опашки. Изкъпахме се и се преоблякохме. След това всеки от нас извади от клетките своята птица. Беше започнало да се здрачава. Огънят гореше, дървата пукаха, кучетата дремеха налягали до нас, а ние довършвахме вечерята си. По огрените от огъня гърбове на птиците пробягваха сенките на червените езици. Чистият въздух помагаше всичко да бъде още по-хубаво.

* * *

През следващите дни пак имахме скромна слука. Къпахме се в студените води на близката река, ловяхме риба, като не забравяхме и лова през деня, присъствах на службите в църквата и се запознах с много и интересни хора. Междувременно от пощата в селото се бях обадил в къщи, че ще се забавя, а жената, познавайки моята природа, само ми каза да се пазя и да предам поздрави на бай Мето. Добра и любяща беше жена ми. Не напразно си я бях избрал такава. Прояви типичното си разбиране, както винаги и като грижовна съпруга не ме нахока, което може би заслужавах, а ме остави да си почина на воля. Всеки ден се събуждах с приятното усещане, че моят приятел е приготвил поредната изненада. И наистина всеки ден не се повтаряше с другия. Имаше всекидневни ловни излети и разходки. Така неусетно дойде моментът Ева, Сара и аз да стегнем багажа за София. След близо седмица изпълнена с незабравими преживявания и ловни дни дойде моментът на моето заминаване. Събудих се рано и слязох долу. Закуската както винаги беше готова. Кутретата се боричкаха на двора, а Сара с вещината на професионален рефер се включваше на пресекулки. Бай Мето застанал с гръб към огъня седеше кротко на пъна и ги гледаше с лека усмивка. „Добрутро, градски!”, каза той като ме погледна. „Закуската те чака!”. „Добро утро!” отвърнах на свой ред аз и седнах срещу него. Не след дълго с искрен и замислен поглед отроних „Как не ми се прибира, ако знаеш...!” Той се намести и рече спокойно „Разбирам те много добре, Ловен! Винаги си добре дошъл. Знаеш го!”. „Да знам,...!“ с тъга в гласа отбелязах аз. „Следващият път ще дойдеш с жената!” продължи бай Мето. „И тя да се разсее. Че долу не е за живот!”. Сит и пресит аз станах от масата и се насочих към колата. Бай Мето ме последва. Първо си взе довиждане със Сара. Гушна я, целуна я, а тя му отвърна като го близна по лицето. Той я пусна внимателно на земята и тя влезе в колата. После взе Ева на ръка и я докосна по коремчето. Аз взех от него птицата и я сложих на стойката. Затворих вратата и се обърнах към бай Мето. В очите на моя скъп приятел сякаш имаше сълзи. Гледаш го скала човек, а душата му като памук – мека и нежна „Карай внимателно надолу, Ловен! ...И те чакам пак след някой и друг месец!” ми рече той и пак се усмихна. Планинецът си е планинец! Широко скроен, честен, с голямо и добро сърце. Все едно дете гледаш. Прегърнахме се, та чак кокаляците ни изпукаха. „При първа възможност съм тука, приятелю!”, отвърнах аз и усетих една буца да застава в гърлото ми „И да се грижиш за домочадието си!” казах, докато заобикалях колата. „И ти също! Лек път и Господ да те пази!” каза той с присъщата си открита усмивка и ме благослови с ръка. „Благодаря ти, отче!” рекох и влезнах в колата. Запалих двигателя и махнах за довиждане. Сара и Ева се обърнаха назад. Там някъде зад дърветата един човек махаше за довиждане,...а в краката му три кутрета се боричкаха.
...От касетофона се понесе гайдарската мелодия „Сбогом със здраве Стара планино”, сълзи потекоха по страните ми. Е, не бях в Стара планина и нямаше да се сбогувам с нея. Нито с която и да е българска планина. Но следващият път, когато пак щях да съм тук домакините ми вече щяха да са повече. И отново щях да изживея моята приказка... Моята Соколарска приказка!

* * *

След по-малко от седмица разбрах, че сечта горе е спряна. Имало разследване и се оказало, че всичко било незаконна сеч. Били замесени и разни от местната и общинската власт. Намерила се връзка и с някой от правителството. Но каквото и да беше аз знаех кой стои зад всичко това. Един човек беше направил нужното, хората от околията да са спокойни, че гората им нямаше да се изсича.

*синия – ниска кръгла трикрака масичка

Един разказ на Матей Владимиров

 

 

СОКОЛЪТ – МОЯ ПРИЯТЕЛ

На онези, които живеят за и искат да бъдат част от българското Соколарство

Живея в хубава къщичка до гората на тихо и спокойно място. Далече съм от големия град, от шума, от суетата и мръсотията му. На 30 километра извън София съм, но спокойствието тук е осезаемо. И зиме, и лете съм си там. Винаги съм мечтал да живея и работя сред природата. Утрините са сладки и нежни. Вечерите тихи и мелодични. Несравнимо е удоволствието от това, да съумееш да се пребориш с предизвикателствата на живота и да успееш да работиш хобито си. Моето хоби е и страст на живота ми. Мило и дивно, нежно и потайно, скромно и скрито, явно и прикрито. Това е соколарството! Още от времето когато бях ученик, съм запазил най-приятни спомени за това старо изкуство. Все още пазя от ученическите години първата писмена работа за грабливите птици. Каквото и да правя, където и да съм, само за соколарство мисля и само това ми е в главата. Търся различни начини да подобря едно или друго нещо в ловните “доспехи” на моите любимци, за да изглеждат още по-величествени. Старая се да отсея една соколарска теза от друга и да разбера, изпробвайки всичко, дали една ловна техника е по-добра от друга. Всички мои мисли са в една посока и не виждам нищо друго, с което бих могъл да се занимавам, освен с това толкова старо и малко забравено изкуство. Животът ми с грабливите птици е радост, животът ми е соколарство. Мисълта ми тече към тази посока, речта ми върви също натам и естеството на разсъжденията ми е такова, с такъв привкус. Даже не привкус – цяло “угощение” е в главата ми, щом за соколарство заговорим. Когато видя пернатите хищници болни, зле гледани или, не дай, Боже, мъртви, душицата ме заболява. Колко съм ги носил тука, колко съм ги лекувал, не си е работа да ти разправям.

Мястото около къщата е голямо и разградено за всякакви животни. Има коне, магарета, крави, овце, кози, прасета, кокошки, пуйки, патици, гъски, токачки и всички те са на открито. Заедно са на паша и на водопой. Имат голям навес и са близо до реката. С дружните усилия на няколко мои приятели направихме естествено езерце, използващо водата от реката. Там спокойно си плуват и питомните, и дивите птици. Разселил съм наоколо и доста дивеч – фазани, яребици, кеклици и пъдпъдъци. Смесили са се с дивите и са придобили техните навици и инстинкти. Стоят наоколо, защото няма ловци с пушки, няма гърмежи, подивели кучета и котки, нищо не ги безпокои. Природата им дава храна, а и аз понякога помагам.

Водоемът е близо, така че живеят добре. Когато изляза пред къщата си и вдигна поглед, виждам как наоколо цари живот. Животните пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женските или почиват под сенките на дърветата. Единственото им притеснение са хищниците – дивите грабливи птици и..., моите питомци. Част от целта при разселването им беше да създам ресурс за лично ползване.

Сред дърветата и храстите, по откритите поля и ниви има достатъчно място за разходки и лов. Приятен и емоционален, лишен от гърмежи и излишна суетня лов.
Представи си само - слагаш птицата на ръката и излизаш навън. Всичко друго остава на заден план. То просто го няма. Няма да бързаш за работа, няма да гониш срокове, не трябва да се отчиташ на никого, не си зависим от когото и да било. Ти само трябва да се радваш. Това е твоето задължение. Ти,...си си ти! Твоя милост е зает само със себе си и само на себе си ще угажда. Поемаш по черния коларски път. Постепенно се отдалечаваш от населените места. Все по-рядко виждаш хора. Сам си. Ти и твоят приятел – соколът. Заставаш на голяма просторна и зелена ливада. Обширните засадени пространства дават подслон на различен дивеч. Махаш качулката. Птицата разтърсва пера и поглежда напред. Пускаш соколарските ремъчета. Свободна е да полети. Леко прикляка, а ти с внимателно движение и даваш начален тласък. Отскачайки внимателно от ръкавицата ти, соколът поема нагоре към синевата. Очарован от тази симбиоза между човек и диво същество, ти съзерцаваш с трепет как животното набира височина. “Не е ли прекрасно?!”, си казваш тихо на глас. Наблюдаваш как птицата флиртува с вятъра. Някъде пред теб се чува яребицата. Свирваш на сокола да е готов за атака. Поемаш по посока на звука. Бавно напредваш. Нямаш куче, но сега и не ти трябва. Само двамата сте. Бавно и сигурно приближаваш ятото. След малко чуваш леко вляво познатия звук на яребицата. Изместили са се. Продължаваш тихо и след няколко крачки спираш. Вдигаш поглед нагоре. Соколът неотлъчно те следва на стотина метра над теб във въздуха. Усетил какво предстои, той не смъква поглед от теб. Настръхваш от близостта на ятото. Еуфорията за малко да те обземе. Поглеждаш за последен път нагоре и в следващия момент тръгваш със сигурни стъпки към стаилите се птици. Вече не пазиш тишина. Викаш и шумиш. Наближаваш мястото, откъдето предполагаш, че се чува звукът от пернатия съгледвач. В един миг – току пред краката ти – изскачат една дузина яребици, сред тях има и млади, и възрастни. Извикваш сигнала за атака и поглеждаш нагоре. Соколът, без втора покана, се насочва към бегълците. Набелязал жертвата, с бързи махове, почти отвесно набира скорост, събира крилата си и яростно пикира към ятото. Още миг и ще ги достигне. Като гръм от небето хищникът се стоварва върху една от птиците. Ударът е толкова силен, че още във въздуха е прекършен гръбнакът на яребицата. Смъртта е мигновена и безболезнена. Безжизненото тяло тупва на земята, веднага след него каца и соколът. Застанала близо до жертвата, хищната птица се оглежда. Твоят приятел е победител в тази гонка на живот и смърт. Заслужава поощрение. Приближаваш се, а той, стъпил върху дивеча, вече скубе  перата му, които се залепват по клюна и восковицата. Той обаче тръсва глава и продължава. Бъркаш в соколарската чанта и вадиш парче месо, слагаш го в ръкавицата и го подаваш над дивеча. Соколът с леко изпискване ти показва, че не му е приятно да му прекъсваш вечерята, но ти си настоятелен и не след дълго той скача на ръкавицата ти, поемайки парчето месо. Оставяш го да хапне, а междувременно си прибрал улова.

Красив е твоят приятел: хубави очертания; мощни и силни гърди; дебели, здрави и силни крака; извити и остри нокти. Добър ловец е. Време е да се прибираш. Не ти се иска, но трябва. Сложил си качулката на главата на сокола. След половин час ходене, спираш и я махаш. Слагаш я в специалния калъф, за да не се мачка. После вадиш яребицата и я подаваш на сокола. Без да чака, хищникът грабва с единия крак плячката, а с другия стъпва върху ръкавицата, като стиска здраво, за да пази равновесие. Заслужено е угощението му. Ловният ви излет е бил успешен. Радостта не слиза от лицето ти. Вървейки по стария коларски път, поглеждаш птицата. Припомняш си лова и днешните събития. Нима би забравил това?! Твоят приятел е уловил за теб цяла яребица. Погрижил се е за вечерята ти. Този път обаче ти си му отстъпил правото на победителя да се нахрани. Всъщност и двамата сте победители. Защото сте едно.

...

Така е! Така живея аз, в сънищата и мечтите си. Ела и виж сам.

Един разказ на Ботьо Върбов

 

 

 

ЯСТРЕБЪТ – ГОРСКИЯТ ДУХ

На Стоянчо

След 20 минути тихо и внимателно промъкване в гората, застанах на удобно и скрито за наблюдение място – сред гъстите храсти и саморасляци, под високите разлистени дървета седнах и зачаках да Го видя. Бях се настанил близо до брега и наблюдавах от другата страна на реката как птиците пият вода и се къпят. Смешна глъчка и врява.  Преди обед е и нищо не издава, че наблизо може да има нещо друго, освен птича баня. Никой и не предполага за присъствието на хищник. Пернатите си пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женски или просто почиват под сенките на дърветата, но винаги, абсолютно винаги, каквото и да става, всички те са нащрек. Защото той е там. Ястребът е там. Винаги на пост и винаги готов за атака. Набелязал жертвата си, сред потайните дебри на своето царство, той седи и не помръдва. Бди и не изпуска из очи оногова, когото е избрал. Не премигва и за момент даже. Застанал до водоема, скрит сред листата, търпеливо изчаква удобния момент. Издебва момента за атака. Една непредпазлива яребица, току-що изкъпала се и забравила за стаената в клоните на дървото опасност, се отделя встрани от ятото и излиза на откритата полянка на 15 метра от бдителния хищник. Забравила за инстинктите си и застанала срещу врага, тя започва да поправя пера. С глава под крилете, бавно и методично яребицата обръща перо след перо. Първо опашката, след това всяко крило, после и гърдите, а с крак се почесва и по нежното вратле. Успокоена и отпусната, тя се обръща към останалите от ятото. Лъжовното спокойствие не подсказва за скритите очи, които неотлъчно следват младата птица. Жълтите ириси, като впили се в тялото на дивеча, сякаш черпят живителна сила и предвкусват успешен лов. Още миг и жертвата може да си отиде. Но не! С тих отскок от клона на прикритието си ястребът се спуска с полусвити криле и на метър от земята ги разтваря, за да олекоти скоростта, като насочи цялата си същност към обекта на своето внимание, към хипнотизиращата яребица. Притегателната сила е толкова голяма, че той не обръща поглед, когато двата кацнали наблизо кълвача, над които минава, с предупредителен писък отскачат в обратна посока и с резки махове се скриват в спасителната гора. Не, той не се отказва! Не се разсейва! Всички птици около водоема като облак се спускат в бягство. Дива суматоха! Концерт от хаос и ужас, в който главните действащи лица са хищник и жертва. Сойките и свраките, като най-неспокойни, заглушават с крясъците си останалите тревожни писукания и цвъртения. Яребицата, чула  предупредителния крясък на кълвачите, полита напред към ятото си. Вече е твърде късно за това. С хитра маневра в последните метри преследвачът прави заобикаляща маневра и с мощните си крила завършва полукръга около нея. Препречил пътя на яребицата, хищникът не и оставя друга възможност, освен тя да се плъзне леко зад него. С отчайващо движение жертвата се хвърля вляво, опитвайки се да се спаси. Твърде късно обаче за опитния летец. Той бързо усеща лъжливата маневра и с рязко светкавично движение на опашката сменя посоката, като застава с гръб към земята. Заемайки позиция под изненаданата яребица, горският хищник сграбчва с мощните си нокти изкъпаното тяло на жертвата. Последното, което тя видя, беше тихото слънчево синьо небе и върховете на дърветата.

... Тишина! Пух и перушина са разстлани по полянката. Изкъпаните перца като тънко одеало покриват цветята и тревичките наоколо.
Крясъците на изплашените птици отдавна бяха замлъкнали.
Стреснати от неочакваната атака, всички са се спотаили, в очакване хищникът да се нахрани и да напусне слънчевата поляна.
...15 минути по-късно вече всички бяха застанали по цялото протежение на баричката и се къпеха. Опасността за днес беше преминала!

А ястребът, ... ястребът, приключил с обяда си, разтвори леко криле и с няколко маха се скри в сенчестата гора. Тя, сякаш, обгръщайки блудния си син, тихо спусна след него непристъпните клони на разлистените дървета, подобно на тръшната врата пред любопитните погледи на тълпата. ... Те нямат право да посещават тези места, дръзнат ли–рискуват! Защото тук той е господарят! Само той има право да кръстосва недостъпните дебри и да им се наслаждава. Това е неговата привилегия. Неговата ястребова привилегия.

Един разказ на Свилен Коцев

 

 

 

СКИТНИКЪТ
Този разказ е неизказаната и закъсняла благодарност към един мой пернат приятел.
Посвещава се на изключителната соколица Ева, която вечно ще помня!

Утринното слънце опипваше с топлите си меки лъчи замръзналите върхове на планините и опитваше да стопли мразовитите хребети на близките чукари. Нощта беше студена и сега всяка живинка търсеше открито пространство, за да се отдаде отрано на успокояващите и живителни лъчи. Един гущер, скоро напуснал дупката си, бавно се заизкачва по огряната от слънцето скала и застина там. Трябваше му топлина. Няколко врани и гарвани с вряскане напускаха нощното си убежище.
Нивите наоколо бяха удобно място за срещи на много животински видове. Близостта на откритите обработваеми площи беше доста примамлива за повечето горски обитатели. Храна лесно се намираше и имаше достатъчно за всички. Поотрасналите малки, вече млади и здрави животни, бяха готови за приближаващата зима. И тези, които не бяха мигрирали се възползваха от обилието.
Слънцето бавно тръгваше към своя зенит. В далечината от запад една точица бързо приближаваше. Дългите и тесни крила носеха с голяма сигурност компактното тяло на птицата. Високо в небето с лек и грациозен полет соколът оглеждаше ловните си територии. Хладните сутрешни часове му помагаха да се събуди. Беше излязъл на лов. Не беше ял от два дена и това влияеше на температурата на тялото му. В търсене на нови ловни територии и в обикаляне на старите, се беше отдалечил доста. Последните два дена беше обхождал крайните си ловни територии и това му костваше сегашния глад. Нищо не беше уловил, а и как можеше да го направи с успех, като почти всичко беше мигрирало на юг. Красивият силует се отличаваше на фона на събуждащото се небе. Маховете му за кратко се прекъсваха от реещия полет, а после пак се впускаха в грациозно пърхане. Поел по едно топло течение, скитника се заизкачва, отдавайки се на благоприятните сутрешни термики. Въздухът го понесе на горе и много скоро, без почти никакво усилие, птицата набра такава голяма височина, че от земята се виждаше като муха. Виейки се в небето и оглеждайки наоколо, в един момент закова острия си поглед надолу към земята. Беше забелязал това, което търсеше и за което беше излязъл днес, това, което два дни му се изплъзваше. Сега го съзря долу, в далечината, на голямата пожълтяла нива, близо до младата горичка, която изглеждаше толкова малка и зелена, че едвам се забелязваше малкото ято, приковало вниманието на хищника.
Лежерно сякаш и безкомпромисно соколът, застанал в реещ се полет из безбрежната синева, за части от секундата се завъртя около оста си и с глава надолу се спусна към притегателното ядро. Яребиците, още не забелязали връхлитащата ги опасност, пасяха спокойно, заровили глави в земята, търсейки семенца, нежни стръкчета трева и коренчета. Мъжкарите необезпокоявано се перчеха един другиму, демонстрирайки своето оперение пред женските. Скитникът, прибрал крилата до тялото, стремително скъсяваше разстоянието. Вятърът свистеше от съприкосновението с перата му. Оставаха сто и петдесет метра до целта. По-възрастните яребици, забелязаха връхлитащата опасност и дадоха сигнал за бягство. Това беше грешка! Сто, петдесет, десет метра. Скитникът се вряза сред изплашеното ято. Набелязаната жертва рязко кривна в страни. Соколът като по чудо пропусна. Изви нагоре тяло и с мощни махове започна да наваксва загубената преднина. Пъргаво се изкачи пак на позиция и отново се стрелна към обреченото животно. Без да обръща внимание на другите, насочи всичките си сили натам. Свръх учестеното сърцебиене и дишането на ужасената жертва се чуваха толкова близо. Дали бяха това партньори в колелото на живота или предсмъртен танц от двама танцьори. Дали беше това игра на живот и смърт под звуците на бесният вятър, раздиран от крилете им, или грация от движения и трепет.
Разхвърчаха се пух и перушина и една от птиците се строполи безжизнена върху угарта. Хищникът разтвори крилата си и направи завой, за да отбие от скоростта, след което леко се приземи до жертвата си. Останалите от ятото продължиха напред и след петстотин метра кацнаха, намирайки прикритие сред растителността. С единия крак хванал яребицата за шията, а с другия стъпил на земята, соколът се огледа. Нямаше кой да му открадне този последен танц. Нямаше конкуренти или мародери. Успокоен от липсата на натрапници, хищникът разпери крилата си и като чадър над жертвата започна да я съблича. След близо половин час, вече заситен и необезпокояван, грабливият пилот разтърси пера. Протегна крака и криле и остана на земята още няколко минути. След което някак мудно, с леко движение се понесе в своята стихия.
Въздухът вече осезаемо се затопляше. Планинските върхове, огрени от слънцето, отразяваха топлината. Термиките помагаха на няколкото орли, лешояди и гарвани да се издигнат високо в небето, улеснявайки ги в търсенето на храна.
В далечината един силует се отдалечаваше с бавни и сигурни махове, а денят беше така топъл и божествен.

Един разказ на Свилен Коцев


 

 

ОРЕЛЪТ
На дядо Сионий!

 Хищен поглед. Големи криле. Величествена осанка.
...Огромните, здрави и силни нокти, сграбчили студения камък, безпощадно стискаха бездушната материя, сякаш искаха да изкарат и последната искрица живот от твърдата скала. Впил нокти в гранита, орелът чакаше изгрева на слънцето. Тишината все още се простираше навред. Застанал на върха на своята скала, хищникът спокойно поправяше пера за сутрешния обход из подопечните му територии. Женската още лежеше в гнездото. Скоро щяха да се излюпят наследници и той трябваше да се погрижи за прехраната на любимата си. Обърна поглед към нея. Вече седем години бяха заедно и седем пъти го даряваше с малки. Извърна се на изток и погледна натам, където трябваше да изгрее слънцето. Златистата тънка линия бавно се показваше иззад далечните гори. Тишината лека-полека започна да отстъпва на пробуждащите се гора и диви твари. Изгревът започваше. Орелът имаше голяма територия, която трябваше да огледа. Хем да намери дивеч, хем и да я опази от натрапници. Беше войнствен и крайно агресивен мъжкар. Именно заради това толкова години се беше задържал на тази територия, а бе завладял и още чужди. Слънчевият диск бавно се показваше, огрявайки с първите си лъчи скалистите масиви и планините на юг. Показа се една трета от него, после половината и накрая целия златист щит засия, изкачвайки се бавно и сигурно по своя път. Светлина и топлина се разстлаха наоколо и, като че ли, това беше сигнал за птицата да разтвори криле, скачайки в бездната под себе си. Крилата го подеха и той бавно и плавно започна да се издига. Направи кръг и премина над скалата с гнездото, а след още два беше вече на петдесетина метра над върха. Изви се плавно и полетя към югоизток. Дърветата под него се редяха едно след друго. Някъде долу стадо глигани се насочваше към дъбовата гора. Там мястото беше удобно за почивка и можеха да си доядат на спокойствие, ако през нощта не бяха сторили това край селото. Орелът се отклони леко на запад и пое към малкия хълм между боровата и дъбовата гора. Хълмът, сам по себе си, беше много добро място за наблюдение на няколкото големи заешки семейства, населяващи тази територия. Множеството дупки по протежение на целия склон свидетелстваха за количеството на зайците. След кратка маневра ниско над земята, хищникът се спусна към близката скала и кацна на самия и ръб. Недалеч от заешката колония имаше и такава на лалугери, което допълнително правеше това място още по-желано от хищниците. Един ловен сокол прелетя на двеста метра от склона и се скри някъде в ниското. Орелът го проследи с поглед, но остана неподвижен. Плячката беше по-важна. Имаше едно гладно гърло да храни, а скоро и още, така че всичко останало сега беше второстепенно. Настрои се да чака. Слънцето леко огряваше скрития зад големите дървета хълм. Долу под високите борове две катерички скочиха на земята и се сборичкаха. Орелът мигновено ги забеляза и бавно се обърна към тях. Не ги изпускаше от очи. След секунда те спряха играта и се покатериха по стъблото, скривайки се от погледа на птицата. Докато заемаше предишната си поза, орелът хвърли последен поглед към основата на дърветата, близо до които преди малко играеха палавите гризачи. Една костенурка бавно се придвижваше към огрените от слънцето скали. Орелът не се поколеба. Скочи от малкото възвишение, отклони се леко в страни, за да не минава през заешката колония и, без да стресне обитателите и, се насочи към костенурката. Не се изпускаше такова вкусно изкушение. Без да каца на земята, протегна здравите си нокти и грабна твърдата коруба, подхващайки малко земя, опадали клонки и иглици. Завивайки покрай дърветата, хищникът, изтласкан от инерцията, се издигна и с плавни махове се насочи към гнездото. След петнадесет минути приближи скалата, но не се насочи към гнездото, а обърна към северната страна. Застанал над нея, рязко събра крила и се понесе с все сила надолу.

 От пикирането перата му плющяха, сякаш товарен влак преминаваше покрай скалният масив. Стискайки здраво черупката, той премина покрай върха и продължи да се спуска успоредно на скалата. Почти опрял се о нея, летейки надолу, хищникът безстрашно наближаваше скалната площадка. На 350 метра под върха, тя образуваше голям полукръг. Оставаха почти пет метра до нея, когато орелът освободи хватката си и с умело движение премина в хоризонтален полет. Чу се трясък и веднага след това се разхвърчаха парчета от черупката на костенурката. Орелът бързо се обърна и кацна на площадката. С бавни стъпки се насочи натам, където беше пуснал черупката. Досами ръба лежеше голо тялото на  костенурката. Нямаше никаква следа от корубата и. Орелът я грабна с десния крак и, отскачайки от скалната площадка, размаха големите си криле. Заобиколи скалата, мина от южната и страна и с още няколко маха се издигна до гнездото. Кацна плавно и тихо изписка. Женската надигна глава, отговаряйки тихо с писък. Той изчака няколко секунди, докато тя стане. Приближи се и лекичко постави храната между тях. Остана на място и зачака. Женската се надигна, изпъна едното крило, после другото и, застанала близо до ръба на гнездото, направи няколко силни размаха. Беше по-едра от него – нормално за грабливите птици. Разнесе се голям облак прах и пера, а гнездото леко се разклати. Тя беше силна и по-голяма, но той пък наваксваше с агресивния си темперамент. Женската хвана жертвата с единия крак и, стъпвайки върху и, започна да къса парчета месо. Като погълна и последното парченце, орлицата се обърна към мъжкия и с едно по-силно изпискване го подкани – още храна. Закуската беше питателна, но недостатъчна и бързо свърши. Застанал на ръба на гнездото, той се поколеба за момент, но не за дълго, защото последва втори, пронизителен крясък. Разтвори бързо криле и подскочи във въздуха. Направи лек кръг и, без да се задържа повече, се стрелна към заешката колония. Предобедните часове бяха топли и приятни. Птицата се носеше леко и безшумно по вятъра, а перцата по тялото и леко заиграваха. Приближаваше хълма със заешките семейства. Спусна се ниско и продължи полета си, придържайки се на около два метра от повърхността. От снишаването скоростта се усили. Профучаваше покрай храстчета и ниски дръвчета, над дупки и малки укрития. Наближи хълма и, без да спира, все така ниско на около метър от земята, продължи лекото изкачване по хълма тласкан от инерцията. Скоростта му беше достатъчна, за да завърши маневрата, която се подготвяше да направи. За това само направляваше полета си.
Младите зайци безгрижно подскачаха навред по хълма. Хубавото време предразполагаше за игри и закачки. По-възрастните животни предпазливо се хранеха, като от време на време се оглеждаха във всички страни. Съгледвачите също бяха застанали на удобно място и оглеждаха внимателно територията. Неподозиращи опасността, те продължиха да се хранят. Един от постовите мъжкари беше застанал най-високо, на десетина метра под върха на хълма, но никой от тях нямаше на северната страна, а и защо им трябваше. Времето беше толкова успиващо.
Хищникът се приготви за атаката. Оставаха му десетина метра, за да превали върха. Не можеше да види какво става зад самия хълм, но разчиташе на бързата си реакция. Изскочи рязко иззад височината и, като се ориентира бързо, все така придържайки се ниско, се стрелна към голяма групичка скокливци, които все още необезпокоявано се хранеха. Не забелязал постовия под върха, орелът профуча покрай него и, накланяйки се наляво със свити крила, се спусна към насъбралите се животни. Изплашеният заек-съгледвач се стрелна встрани и след няколко метра, усетил, че не го преследват, спря и започна да потропва нервно със задните си крака, предупреждавайки събратята си. В тази част от секундата всичко се преобрази. Спокойно хранещите се животни се разбягаха във всички посоки. Бутаха се един в друг, препъваха се, скупчваха се по няколко на дупка. Ужасът и страхът се усилваха. Орелът обаче, се оказа по-бърз от всички. На негова страна бяха изненадата и силата. Изскачайки от северния склон, бързо се беше ориентирал и за части от секундата набеляза жертвата си.
Млад мъжкар, застанал на възвишението до една от разпрострелите се по хълма семейни дупки, бе приклекнал и следеше всяко движение на събратята си в очакване да се изстреля към спасителното укритие.
Орелът се спусна към него с една залъгваща маневра. Насочи се към долната страна, като създаваше впечатление, че преследва друг. Но всъщност набираше скорост, за да достигне под ъгъл към жертвата. Методите, които понякога използваше, бяха дали резултат и в предишни гонки. Хитростта беше необходима. За хищническата му природа това беше наложително. Иначе алтернативата беше гладна смърт.
 Улисан от преследването, орелът не забеляза присъствието на конкурент в лова. Лисицата дебнеше същия този заек, към който летящият хищник се беше насочил и бе хвърлил око. Тя идваше от противоположната страна. Приведена към земята, напредваше в суматохата. Само орелът единствен разпозна нейния силует. Решението беше взето бързо. Той прибра още малко крилете до тялото и ускори скоростта. Лисицата обаче беше по-бърза. Леко притаена и с няколко скока, тя стигна до заека, нахвърли се върху него и го грабна през хълбоците. Заека изпищя и тъкмо когато лисицата помисли, че е успяла,.....една огромна тъмна сянка връхлетя върху им. Слънцето изчезна. Околните шумове заглъхнаха. С рязко движение орелът изправи единия си крак и заби нокти в гърба на лисицата. Крилата нанасяха откъслечни удари. Това беше шок. Изненаданата лисица изврещя от болка и ужас и като освободи хватката изпусна дивеча. Заекът загребваше трева и пръст. С последни усилия удари във въздуха със задните крака. Животът беше толкова ценен. Сърцето му щеше да се пръсне. Усети как захапката на лисицата отслабваше. И изведнъж вече нищо не го задържаше. Отскубвайки се от пастта и, той направи един висок скок и с присъщия си устрем се шмугна в първата изпречила му се дупка. Мятайки се във всички посоки, лисицата се гърчеше под орела. Извъртя се и опита да захапе единия му крак, но впитите в тялото големи и мощни нокти не пускаха хватката си. Краят на битката беше предизвестен. Единият крак на орела в безотказен захват все още държеше гръбнака на жертвата. Но когато лисицата посегна към крака на пернатия хищник, той я грабна през муцуната с другия, стегна ноктите и впивайки ги в нежната лисича челюст, започна да стяга хватката, балансирайки с криле и опашка. Последните предсмъртни секунди на лисицата стремително наближаваха. От съкращаването на мускулатурата на крак на орела, челюстите и започнаха да пукат. Костите хруптяха и се трошаха безотказно, като сламки, а съпротивата на лисицата все повече отслабваше. Ноктите постепенно се забиваха в муцуната, задушавайки животното, докато накрая то съвсем се отпусна и безжизнено падна на земята. Орелът за по-сигурно заби силния си клюн във врата на лисицата и пречупи един от вратните прешлени, прекършвайки гръбнака на две. Остана така още няколко секунди и вече убедил се, че жертвата му е мъртва, започна да скубе козината и. След половин час се засити, но в гнездото го чакаше неговата любима. Без да се бави повече, разтвори мощните си големите си криле и с няколко маха се намери във въздуха, държейки в ноктите си останалата част от лисицата.

Законът на дивото – закон на гората – беше залегнал така силно в гените му, че ловуващите му прадедите, които бяха умирали по ловните и бойните полета на живота, трябваше да се гордеят с него. Векове наред всяка една птица, благодарение на наслояваните ловни успехи, беше проправяла тънка пъртина в колелото на живота. Помагайки по този начин на своите събратя, опитът растеше, но това, с цената на героичния си живот. Величествените предшественици можеха да си отдъхнат. Именно те бяха спомогнали за силно загнездилия се инстинкт на безотказния преследвач, защото наследникът им беше станал достоен ловец, техен верен последовател.    
Властелинът на въздушния поток бавно се извисяваше, подхванал благоприятните въздушни течения. Топлият вятър галеше нежно тялото му. Разтворил спокойно крилете си, хищникът се рееше в небето оставайки далече зад себе си заешката колония. Мощните нокти стискаха трупът на лисицата. Разкъсаното тяло бавно се поклащаше от маховете на птицата.
Орелът се прибираше с лов в ноктите. Беше недостижим.

Един разказ на Владимир Мушарски


 

 

ЛОВНИЯТ СОКОЛ
Посвещава се на моя любим летец

Плавните махове леко раздвижваха сутрешния въздух. По меката кадифена перушина едва се забелязваха последните капчици от нощния дъжд. Кафеникавото здраво и набито тяло пореше последните облачета на отминаващата утринна мъгла. Вятърът, сякаш забравил задълженията си, едвам-едвам подухваше, излъчвайки уют и спокойствие. Ароматите на гората, мирисът на полята и билките сред тях, се носеха из въздуха наоколо и омайваха всеки, който ги вдишваше. Две години откакто изхвърча от гнездото и две години откакто се засели по тези места. Също като събратята си той обитаваше равнините, равнинните гори близо до влажните зони, както и предпланинските гори и скалните масиви до алпийските части на планините. Птиците от неговия вид бяха прелетни, скитащи и постоянни, но той не се бе отдалечавал по-надалеч от ловните си територии. Животът му беше самотен и скучен. От две години не бе срещал женска като него. Понякога се закачаше с враните и гарваните намиращи се наоколо, за да разнообрази, поне малко, иначе скучното си ежедневие. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му другар. Другар, с който да делят студ и пек, ден и мрак. Другар, с който да играят и да се гонят в небето, да преследват дивеча и да създават потомство. Това му липсваше. Описвайки полукръг над рекичката, той плавно пое към хълма, в края на ловната територия. Под него няколко странните двукраки животни ловяха риба – това бяха човеци. Не им отдели никакво внимание, а се насочи към групичката дървета близо до хълма, на които не веднъж бе почивал и изчаквал жертвите си. След малко стигна до тях и кацна тихо на един висок клон. Пред него се разкриваше широка картина.

 Прекрасната цветна градина, изпъстрила навред земята, стоеше в краката му. На няколко десетки хиляди квадратни хектара в краката му се простираше голямата равна площ. Ниви, ливади и отдавна необработвани поля, по тях цветята с различните си нюанси и миризливите билки, като килим, украсяваха всичко наоколо. Сред това тревисто море, сякаш като зелени забравени островчета, растяха скупчени заедно горичките. Тук иглолистни, там широколистни, те събираха около себе си различни животинки. Близо до хълма, на който почиваше ловният сокол, растяха дъбови дървета. В ниското под тях глоговите и шипковите храстчета даваха прикритие и подслон на множеството горски птички – постоянни обитатели на тези територии. Имаше обикновени и дългоопашати синигери, щиглеци, зеленушки, червенушки, чучулиги и авлиги, стърчиопашки, чинки, че даже и папуняци. Полетата, в съчетание с малките горички, предоставяха изобилие от храна. Семенца, поници, сочни връхчета и плодове на дръвчета – чудесна възможност за птиците. От обилието на долината се възползваше и дребният и едрият дивеч. За ловния сокол основен интерес представляваха колониите с лалугери, но заради намаляването им, той се бе ориентирал към пернатата плячка. Когато ловуваше, го правеше различно. Или ще настигне плячката си на земята, или във въздуха, често връхлитайки върху нея като камък. Или пък ще я догони с преследване. Негови жертви бяха животни, не по-големи от заек и птици, не по-едри от патица. Докато се носеше ниско над земята, от него зависеше живота на множеството мишевидни гризачи, лалугери, пъдпъдъци, яребици и фазани. Избягваше да лови зайци, заради меките си пера. Само едно спречкване му бе дало да разбере, че това не е за него. Което бе достатъчно, за да го откаже завинаги от това намерение. Зайците нямаше да присъстват в менюто и дневния му порцион. Така, оглеждайки местността, едно малко ято фазани се наби пред погледа му. Застанали навътре в поляната, птиците ровеха земята и кълвяха семенца. Соколът се поколеба за момент, докато избере жертвата. Набеляза един млад мъжки фазан и след секунди се спусна от дървото. Придържайки се ниско над върховете на тревите, не изпускаше от очи ятото и плячката. Понесе се бързо надолу. Направи лек завой и пред него изведнъж се озова цялото ято. За секунда съзря плячката, но и тя го видя. Птицата се вдигна шумно от земята и се понесе в посока обратна на тази, от която той идваше. Последва рязък завой и соколът се понесе след избраната жертва. Застанал над фазана, с бясно махане на крилата, той неумолимо приближаваше. За момент събра криле и след секунди скъси разстоянието до жертвата. Постепенно и без да се отказва, стопяваше разстоянието – плячката му принадлежеше. В момента в който предвкусваше победата,... свистенето на въздуха се усили. Огледа се бързо, но не видя нищо. Вече наближаваше фазана, когато изведнъж тъмно петно връхлетя някъде от нищото. Мина рязко покрай него и заставайки пред очите му, зае мястото на преследвач. Изненадан и малко стреснат, ловният сокол отклони атаката, като остави натрапника да подгони неговата храна. Намалил скоростта, той продължи да маха леко с криле. Но този път без намерение да продължи. Преди месец един едър женски скитник му отне дивеча.

Фазанът беше в истерия – два преследвача по петите му бяха прекалено много. Настигайки обреченото животно, натрапникът протегна здравите си къси крака. С едно движение на ноктите грабна фазана отзад и го преобърна във въздуха. Извадено от равновесие, животното махаше в нищото безпомощно с криле. С наведена надолу глава и тяло, то правеше напразни опити да се отскубне от безмилостната хватка. Хищникът се приземи на тревата и за момент изчезна от погледа на ловния сокол. А той, вече отказал се от преследването, започна да планира. И тъкмо се канеше да кацне на близкото дърво, когато рязко смени посоката. Втурна се след нахалния конкурент. Но какво бе причина за тази промяна? Нима искаше да си върне несправедливо отнетата плячка?! Не! Напротив! Имаше нещо по-сериозно, нещо по различно от всичко, което бе ставало в последните две години. Беше открил разликата в поведението на своя събрат. Това не бе обикновен сокол, това не бе скитник, нито далматински, нито пък керкенез. Не! Натрапникът, след който се спусна ловецът, бе,... женска от неговия вид. Беше женски ловен сокол! Вълнение и нетърпение обзе ловния сокол. Небето стана по-синьо. Инстинктите му заговориха, сърцето му заби диво, започна да маха лудо с крила. Набираше скорост. Бясното разпаряне на въздуха го приближаваше до новата гостенка. Стигна мястото, където ловът завърши. Забързано и задъхано проследи посоката, в която женската кацна с трофея си. Вече нямаше никакво значение, че нечестно отнетия лов е собственост на друг. Вече нищо нямаше значение. Още малко и щеше да я види. Прелитайки над хълма, той забеляза под себе си фигурата на хищник, който, леко прегърбен, бе стъпил върху жертвата си. Застанала над отнетата плячка с разперени криле женската скубеше перушината и късаше яростно кървави парчета. Съсредоточена в храната си, тя лакомо поглъщаше пера и месо. Мъжкият кацна на близкия скален издатък и застина за момент. Наблюдаваше я с внимание. Изглежда дълго време не бе яла. С такова настървение поглъщаше късовете фазанско месо, че едвам си поемаше въздух между хапките. След половин час бясно скубане, дърпане, късане и гълтане, от плячката бяха останали само чифт крака, криле, оглозгани кости и малко от вътрешностите, а наоколо беше осеяно с пера и пух. Целият и клюн беше в засъхнала кръв и перушина. За да го изчисти тя започна да го търка в земята. Приключила с хигиената си, женската се огледа. Наоколо беше тихо. Нищо не я притесняваше. Мъжкият скочи от скалния ръб и се понесе към земята. Женската подскочи изненадана, но липсата на агресия у познатия силует я успокои и тя кацна обратно макар и с внимание, приковано към натрапника. След като се приземи на известно разстояние, мъжкият спря за момент. С бавни крачки започна да я приближава. Някаква странна гривна имаше тя на единия си крак. Усетила напрежение тя започна нервно да кряка. Мъжкият отговори също с високо провлачено “кеек – кеек – кеек”. Така обикаляйки се един-друг, крякайки и махайки с крила изкараха близо половин час. Женската вече не беше така напрегната. Мъжкарят не я нападаше, не я притискаше и тя пак се успокои. Погледна към него и полетя към мястото, от където той я бе наблюдавал. Кацна и закряка подканващо. Той енергично я последва и двамата се подгониха из небесната шир. Хубавото време предразполагаше женската и тя се поддаде за пръв път на напиращите инстинкти. Дните се редуваха един след друг, а двойката показваше привързаността си. Със своите крясъци те огласяваха околността и така демонстрираха правата върху територията – предупреждение за натрапниците и претендентите. Освен брачните игри, животът на ловните соколи беше и без това тих и незабележим. До самото отлитане към местата за зимуване, двойката ловни соколи щяха да останат на своята територия. Мъжкият с трепет показваше ловните места на своята партньорка. Всичко наоколо и принадлежеше. Както останалите соколи, ловните соколи не строяха гнездо. Заемаха ниши и дупки на стръмни скали и високи дървета или се настаняваха в изоставени гнезда на врани или на други грабливи птици. Там, където гнездяха на скалите, веднъж избрали някоя ниша, след това я предпочитаха и дълго време оставаха. В райони, където нямаше скали, гнездяха на дървета, и се настаняваха в гнездата на други птици, които често не издържаха зимните бурии и отлитаха. По някога, през пролетта, двойката ловни соколи имаше опасност да се окаже без жилище и тогава можеше да изгони, даже кръстат орел или други орли от гнездата им. Толкова храбри и смели бяха тези животни.
Намерил едно гнездо, мъжкият трескаво търсеше второ. Един хубав априлски ден, скоро след запознанството им, в гнездото на двойката, женската снесе 5 яйца. Обикновено женските от нейния вид снасяха по 4, по-рядко 3 или 5 – 6 яйца. На цвят, кафяво-червеникави с по-тъмни петнисти и точковидни шарки или матови бледокафяви с множество червено-кафяви или ръждиви петна с черни резки и точки, пъстрите яйца грееха като малки слънца в уютното гнездо. След 29 – 30 дни мътене на бял свят се показаха всичките 5 малки главички на бъдещите страховити врагове на лалугерите. Беззащитни и покрити само с бебешки пух, те тихичко писукаха. Когато идваше мъжкият, майката леко се надигаше, за да вземе храната, а пиленцата вдигаха тежките си главички и с несигурни и още неуверени движения, просеха храна с отворените си човчици. След като поотраснаха, честите им опити да се задържат изправени, на все още слабите крачета, нерядко се увенчаваха с успех. Работата на мъжкия през първите няколко седмици беше много изморителна. Трябваше да осигурява храната за бебетата и майката. Природата така перфектно беше създала всичко, че докато малките растяха и се нуждаеха от по крехка храна, ловуваше мъжкият. Различни малки птички и млади и неопитни бозайници служеха за изхранването на домочадието. След като поотраснаха и перца покриха малка част от телцата на малките ловни соколчета, майка им излезе на лов за нещо по-голямо. Все по-често започна да напуска гнездото и ловуваше по-голяма и груба храна. На шест седмична възраст младите птици бяха напълно оперени и напуснаха гнездото. Държейки се около него още два месеца, те с всеки изминал ден ставаха все по-сигурни и по-уверени в полетите, докато в един момент започнаха да летят и ловуват наравно със своите родители.

 Есента наближи и с нейното пристигане всяко едно от малките постепенно напусна познатите територии. Когато и последният мъник не се завърна една сутрин, за старата двойка това беше сигнал – семейството бе отгледало всичките 5 ловци успешно и те бяха поели по своя труден път.
Самотата за нашия ловен сокол беше вече далечно и забравено минало. Най-накрая, след години единение, мъжкият бе намерил спътницата си. Още дълги години щяха да се подвизават по тези богати ловни територии и още дълги години щяха да оставят потомства след себе си, които да населяват съседните земи.
Той беше там. Един соколар неотлъчно и трепетно наблюдаваше техните ловни подвизи. Всеки сезон отблизо ги следваше до гнездата. Помагаше на някои от отритнатите малки и ги приютяваше докато пораснат. Изхранваше други, за които храната, в бедните на дивеч гладни години, бе малко. Пренесе се в друг свят, по-различен, по-чист и по-добър от нашия. Видя отношения, по-осезаеми за дивото. И спирайки устрема на животът около него, нагласи часовника си според тяхното време. Според тяхното летоброене – това на ловния сокол. Той вече бе един от тях. Аз бях един от тях.

Един разказ на Стоян Григоров

 

 

 

БЕГЛЕЦЪТ
На Роби – Роберт Атанасов – Българският ловецъ

Беше душен юнски следобед. Мухите наоколо досадно жужаха, а жегата беше влязла навътре в многострадалните ми дробове. Тъкмо се разхлаждах с един от бъзовите сиропи на баба, когато телефонът иззвъня. Един познат ми съобщаваше, че колега соколар е загубил птицата си. Имал нужда от помощ. Разбрахме се да се видим след час за повече подробности. На срещата дойде и той, човекът с птицата. С изненада разбрах, че ще търсим скален орел. Не ме питайте как. И аз самият се изненадах от този факт. Трябваше да съдействам да си върнат животното. Собственикът каза, че бил дал много пари за нея, че бил свикнал и други такива. Усещах, че не всичко ми казва. Както и да е. Нагърбих се да опитам и събрах възможно най-много информация – кога и къде беше ходил за последно с птицата, колко често бе излизал по тези места, обикновено по кое време на деня, колко бе хранил птицата в деня на изгубването и т.н. Получих информацията, която ми трябваше и, без да се бавя, тръгнах. Бях си го кръстил „Беглецът”, защото това животно беше беглец от собствената си съдба. То беше превъзмогнало предначертаните събития и бе получило възможността да оцелее. Дали щеше да се справи, зависеше от него. 
По това, което ми бе казано, можех да съдя, че вече съм близо. Огледах терена, намерих ориентирите и сравних с информацията от собственика. На прав път бях. След кратко време се намерих до невисоки скали, които бяха добра наблюдателница, ако бях орел. Израснали на границата между полето и гората, те бяха прекрасна възможност за хищниците, нападащи изненадващо от небето. Поставих багажа си на земята и приседнах до едно дърво, прокарало от скалата. Почивайки си, забелязах, че на 100-ина метра пред скалата някакво скитащо куче бе тръгнало да търси храна. Не подозирах, че освен моите, още един чифт очи го наблюдаваха. Чуха се няколко шляпвания от криле и една голяма сянка мина над мен, насочвайки се към кучето. Научен да напада вълци и лисици, Беглецът не се поколеба да нападне кучето. Дългите и методични тренировки си бяха казали своето. Придобил солиден опит, скалният орел беше страшилище за скитащите кучета и котки в гората. Макар и сериозен противник, те не притежаваха ловкостта и инстинкта на последен хищник от хранителната верига. Избирайки самотна и лесна плячка, орелът винаги се насочваше към по-безпроблемния лов.
Преди да се спусне върху жертвата, хищникът направи едно рязко завъртане и се спусна върху нищо неподозиращата жертва. Чух само как кучето леко изквича, но от там не долавях нищо. Започна битка.  Изкачих се по-нависоко да наблюдавам развръзката. Орелът бе натиснал полулегналото куче и с нокти, впити в него, държеше обреченото създание заковано към земята. Кучето отчаяно се бореше за последните си глътки въздух. Гледката ме потресе. Стиснал с крак муцуната на кучето, орелът балансираше с другия крак във въздуха, като маховете на крилата му го държаха нависоко. В един момент челюстта на кучето не издържа, чу се силно пукане и веднага след него приглушено изквичаване. Болката беше неописуема. Строшената кост бе пробила бузата на животното и се подаваше до половината през кървавата дупка в кожата. Решено да се отърве, кучето се запремята във всички посоки. Ту лягаше на една, ту на друга страна, дърпаше се, буташе, блъскаше, помагаше си с лапи, но...безотказният захват на птицата не изпускаше обреченото животно. Вече изморено от борбата и загубата на кръв, кучето се олюля в последен опит да се измъкне. Разтвори още повече крака и се опита да застане стабилно на тях. Но орелът имаше предвид друго. С няколко маха на крилете изкара от равновесие кучето и то падна на лявата си страна. Изненадано, понечи да стане. Много трудно му се отдаде, но все пак изправи задните си крака и застана с подвита опашка. С плешка, натисната в земята обаче, кучето не можеше да се бори. Не след дълго пак се строполи. В този момент Беглецът се опря със свободния крак о земята. Зърнал възможността, той леко подскочи, помагайки си с криле и светкавично заби нокти в откритата гуша на кучето. Жертвата се сгърчи от болката и трескаво се замята. Орелът, необезпокояван и без капчица емоция, чакаше края, балансирайки върху животното. Смъртта дойде бързо. ... След около час, вече нахранен, Беглецът се зае с тоалета си – така, както беше на земята. Изчисти клюна от кръвта и месото, като го отърка о земята. Поправи някое и друго перо и не след дълго се вдигна в небето.

Това бе първата ми среща с него. Започнах да го наблюдавам. Ден след ден гледах как този красавец ловува своите жертви и в мен се зароди противно на задачата ми желание – да го оставя на мира. Един мой приятел, Атанас – Танайката, имаше следната философия: „Ако и да е питомно отгледано, дивото пак си се връща там, дек’ му е местото!”. Наблюдавах го вече втора седмица. Бях направил и някои снимки. Междувременно моят познат се отказа от търсенето. Стопанинът на птицата също, но все още таеше някаква надежда. А орелът не преставаше да ме изненадва. Изкусните атаки, невероятните маневри, сръчните премятания бяха радост за окото ми. Като ценител на красивите властелини в небесата не откъсвах очи от този изключителен екземпляр. Надарен с изключителен ловен инстинкт, този хищник почти нямаше пропуск в преследването и улавянето на набелязаните жертви. Търпението му се сравняваше с това на ястреба в засада, стремителността – с тази на сокола, а мощта ... мощта беше единствено и само негова.
Един мрачен следобед се случи да го видя как напада и поваля една млада сърна. Отправих се с бързи крачки към предполагаемото място, където бе приключила атаката. На 60-ина метра забелязах силуета на птицата, кацнал върху своята жертва. Беше ме видял въпреки моето старание да го приближа безшумно. Странно, но не се подплаши и не отлетя, а остана да се храни, като с всяко дърпане на парчетата месо, поглеждаше към мен. От разстояние започнах тихо да му говоря, като се стараех интонацията ми да звучи успокояващо и ласкаво. Допусна ме на два пъти по-близко разстояние, но не спираше да ме наблюдава с крайчеца на окото си. Вече бях приближил почти на десет метра, а той не излиташе. Хранеше се спокойно. Изчаках така петнадесет минути и пак направих няколко крачки. Клекнах. После отново тръгнах. След още няколко крачки клекнах близо до него. Почти помирисвах кръвта от сърната. Гледах го с възхищение. Беше ме допуснал толкова близо до себе си! Дори и след две седмици не беше забравил човешкото присъствие. Гледах това красиво и благородно животно и си мислех, колко ли живота човек трябва да изживее, за да срещне такова създание. Такъв красив, ловък и съобразителен хищник беше рядкост като съчетание. Но със сигурност беше желан от много соколари – ценители на тези качества. Изключителен екземпляр!
– Уф, колко си красив – прошепнах аз.
Той ме погледна, изписка тихичко и продължи да къса от месото.
– Колко радост има в тебе, приятелю – с вълнение продължих аз.
Спря да се храни и ме погледна с острия си поглед. Очите му ме пронизваха изпитателно, минаваха през мен сякаш четеше какво мисля. А аз не знаех как да реагирам. Минутите минаваха, а той само гледаше – ту мен, ту наоколо. Окопитих се и бавно извадих парче месо, като му го поднесох леко. Привлечен от движението ми, орелът слезе от жертвата и отстъпи крачка назад. Продължаваше да ме гледа. Отвътре ме разкъсваше дилема – бях толкова близо, а не знаех дали ще успея да го хвана. А даже и да го хванех, как щях да го върна. Но дали си заслужаваше да го върна? Не трябваше ли да го оставя да се завърне в стихията си и да заживее живота на своите диви събратя. Рядкост бяха случаите, когато отгледан орел можеше да се върне в природата. Сега обаче това се случваше пред очите ми. Какво да правя? Мислите потекоха трескаво в клетата ми глава. Като атака на сокол, ту една, ту друга мисъл ме връхлиташе. Кое беше правилно? Кое??. Дали човекът, който го беше обучил и вложил толкова енергия и емоции, или това, че Беглецът вече беше свикнал с живота навън и беше част от това нещо, наречено див свят. Кой е прав, кой е критерият? Мислите ми не ме оставяха на мира. Подадох парчето месо още по-близо и внимателно го извиках, с надежда, че не е забравил своето детство. Той погледна месото, хвърли бегъл поглед към жертвата на земята, после се огледа и ... за моя изненада скочи на ръкавицата. Това беше моментът на истината! Това бях чакал две седмици в хладните сутрини и дъждовните вечери. Подадох му месото и той започна да къса. Радостта ме изпълваше, но нещото ме тормозеше – правилно ли беше това, което направих; така ли трябва да сторя. Както се хранеше, птицата изведнъж спря и погледна нагоре. Изписка тихо. Някакъв силует се рееше в небето. Познах го – скален орел. Птицата на ръката ми пристъпи и продължи да гледа нагоре. В този момент си помислих: „Това е неговият живот, не го лишавай...”. Щеше да се справи. Не един и два пъти с успех щеше да поваля своите жертви.
Наведох глава и след секунда размисъл извадих резачките. Внимателно срязах две трети от дебелите ремъци, като оставих по една малка и къса каишчица на всеки крак, за да ми напомня някога за този ловец. Прибрах остатъците от ремъците в джоба на якето. Вдигнах леко ръка и за първи път погалих красивите пера по гърдите и гушата на това изключително животно. За момент завидях на бившия му собственик. Защо бившият ли? След като прокарах ръка по гушата и главата му, докоснах леко лявото му крило и, без да се бавя повече, вдигнах ръка:
– Ти си свободен приятелю, лети и за мен!
Сякаш разбрал какво говоря, орелът ме погледна и отскочи с едно леко движение. След няколко минути кръжене над мен, ми се стори, че чух как изписка. След това се присъедини към другата птица и двамата се понесоха към големите скали на юг от хребета. Една сълза изпрати моя нов приятел, като се хързулна по бузата ми. Изборът, който направих, беше правилен. Ако ли пък не, времето щеше да покаже.

Измина една година. Сезоните разпръскваха своите багри и оставиха още една година зад гърба ми. Ароматите им, неповторими и така различни един от друг със своето обаяние, носеха онова трепетно чувство, което само горската душа четеше в неповторимите им цветове ...
И беше пак пролет. Пак бяхме навън с птиците, както всеки ден. Вървяхме по посока на затревените хълмове, където преди година оставих моя приятел да поеме пътя си към вечните и недостъпни дебри на високата планина. Изкачвайки се по едната страна на възвишението, мернах в небето силует на рееща се птица. Изморен, не можех да определя какво е, но след като стигнах горе, поех въздух и скоро разбрах, че това е орел. Нещо в мене трепна и грабнах бинокъла. От учестеното дишане и не дотам силния бинокъл не можех да видя добре детайлите. Извадих от чантата един по-мощен монокъл и се загледах. Забелязах, че птиците вече са две. Изненада ми бе огромна, когато видях на краката на едната добре познатите соколарски ремъци. Бръкнах в джоба и извадих останалите парчета от тях. Не бяха напускали мястото си, откакто орелът си тръгна. Радост изпълни сърцето ми. Поставих моята птица на стойката и се загледах по-внимателно. В един миг застинах. Изненадата ми се оказа голяма, защото в действителност „той”, моят миналогодишен приятел,...се оказа „тя”. До нея се приближи една друга птица и когато двамата застанаха близо, видях, че другата е доста по-малка. Не, не грешах, това беше така. Но как бе убягнало от вниманието ми такова очевидно нещо никога нямаше да разбера. Полетите показваха, че двамата са в размножителен период. Ухажването беше в сила, а другата птица очевидно беше заинтригувана от моя „приятел”. Двойката горе се наслаждаваше на прекрасното време. Беше време за любов.
Гледах ги така два-три часа, докато не се скриха от погледа ми. Бях щастлив и доволен. Моят любимец щеше да има наследници и още веднъж по тези склонове щяха да се реят мощните потомци на гордия ловец.
...
Слънцето бавно захождаше. Един соколар слизаше от хълма. Обърна се и се загледа горе в небето. От устата му се отрони само едно:
– Сбогом, приятелю – после пое бавно към селото. Наоколо нямаше жива душа, а той, крачейки, се сбогуваше със залеза.

Един разказ от Крум Вълчев


 

 

ЯСТРЕБОВИЯТ ОРЕЛ
На Сандала, един от най-дивите соколари, които познавам

Имам един ловен другар, чиято страст е ловът с ястребов орел. За непознавачите ще кажа, че с орли ловуват само най-добрите соколари, а с ястребови орли най-добрите сред добрите. Ловът с тези представители на летящото хищно семейство е, така да се каже, висшият пилотаж в соколарството. В руските републики 90% от всички ловци, т.нар. „беркутчи”, ловуват с „беркути” или още известните скални орли. Там това е вековна традиция, а трайните познания се предават от дядо на баща на син. По света, обаче, ловът с орли се практикува само от най-опитните. Четирите процеса, които залягат в соколарството: привикване със соколаря и хранене от ръка; обучение и идване на ръкавицата; тренировка за влизане във физическа форма; представяне на плячката и лов, при другите птици (мишелови, ястреби, соколи) са кратки и сравнително по-бързо се достига до желания успех. Но при орлите и ястребовите орли тези фази са по-дълги и по-бавни. Необходимо е двойно, даже тройно повече търпение и упорство, повече енергия и време, за да има успех. Ако някой е запознат със соколарството, лесно може да добие представа за какво време и енергия говорим, когато става въпрос за орли. Ловът с орли е изкуство, което може да се практикува само при спазването на определени услови и изисквания. Релефът и територията е от голямо значение за всеки вид лов, тъй като дивечът, който се размножава там се явява и основния хранителен ресурс. Какъвто е дивеча, такъв ще е и стилът на лов на грабливите птици. Понеже говорим за скалните орли, при тях от голяма важност е откритият терен. Тоест да няма гористи места, а ако има, те не трябва да преобладават. Факт е, че орлите са и мършояди. Те не се отказват и от мърша при липсата на друга храна. Но хранителната база все пак определя поведението на птицата. Един соколар най-добре знае какво му трябва на животното. Ястребовият орел е птица, която не търпи компромиси. Със своя свиреп нрав, близък до този на ястреба и с почти орловата си структура, здрава човка, дълги, едри, дебели, здрави и оперени до стъпалото крака, дълги пръсти, широк захват с големи и остри нокти, той се явява предизвикателство за всеки негов двукрак партньор. Стръвната му натура в съчетание с добре сложената структура на тялото, представляваха перфектната и страхотно използваема машина, ако, разбира се, с птицата имаше и умел соколар. Съчетанието от ястребов орел и опитен соколар е перфектната комбинация. Тя винаги има убийствен ефект. Композицията на тялото на това животно му позволява да ловува дивеч, еднакво подходящ както за ястребите, така и за орлите. Свирепото животно превишава нервният темперамент на ястреба много пъти. Доста по-агресивно и неотстъпчиво е, а мощните и здрави крака му придават допълнителна преднина. Задължителната доза ярост, подправена с щипка свирепост и една чаена лъжичка вродена злоба, правят този хищник еквивалентен по разрушителност на коктейл Молотов във затворено пространство. Това е едно от нещата, които допринасят и го правят безмилостен хищник. Ето защо представлява такъв интерес за нас соколарите. И именно това го прави перфектният хищник. Моят ловен колега, както нежно си го наричаме – Сандала, притежава това управляемо торпедо и е повече от доволен, когато работи с него на полето. Бяхме решили да се съберем на ловен излет в околностите на София, като предварително ни бяха казали, че там, където отиваме, има зайци. Трима влюбени в соколарството луди млади глави. Най-важният участник, около който се суетяхме обаче, и който беше център на нашето внимание, беше ловният партньор на нашия приятел. Наричахме я с галеното име... „Коня”. Ще попитате защо пък точно „Коня”, а не „Маргаритката” , „Слънчицето”, „Миси” или „Светулката” или някое друго име там? Защото беше доста едра за вида си и е това, което аз наричам еталон на същия. Огромната конструкция на това дневно привидение носеше допълнително очарование на ловните походи. Още повече, да ви кажа, при нас соколарите е въпрос на усет да си кръстиш птицата. Не е само да и дадеш някакво си име там. По това как си я нарекъл, до известна степен може да се съди за твоето отношение към птицата, лова и соколарството въобще. Стилът, към който се придържаш или усетът за това какво птицата би преследвала като дивеч, преди още да е обучена за него.

Времето беше приятно, слънчево и топло. Август месец се оказа, като цяло, горещ, но въпреки всичко, нашият тримесечен герой се справяше отлично. С възпитанието му се занимаваше въпросният колега-соколар, който практикуваше лов доста преди мен. Следователно опитът му беше по-голям. Предварително бяхме решили днешният ден да се пробваме на зайци, а ако излезеше някой фазан – добре дошло. Имахме ли слука, щяхме да наблюдаваме това красиво животно във вихъра на танца. Около седем сутринта екипирани и весели потеглихме с колата на едното от момчетата. Щяхме да ловуваме близо до София, което си имаше своите предимства. След половин час бяхме на полето и след кратко сверяване тръгнахме през нивата. Разделени бяхме на около десет метра разстояние един от друг, като в средата беше птицата. Двете кучета бяха пуснати. Усещането на началните тръпки от лова е нещо, което лично трябва да се преживее. Отразява се, най-вече на сърцебиенето. То е същото и когато уловиш дивеч, само, че тогава за дивеча е по-силно и бумтящо. Близо до нас един пъдпъдък изкряка, но не му обърнахме внимание. Не си струваше усилията, а и нямахме в момента нито врабчар, нито чучулигар, нито даже орко.
Сандала ме погледна и сякаш прочетох укора му в очите: „Казах ли ти да вземем един врабчар.” Вдигнах оправдателно рамене и продължихме бавно след кучетата. Вървяхме известно време през полето, но, като че ли за наш лош късмет ни заек, ни ‘гявол – нищо. Не излизаше каквото и да е четирикрако предизвикателство за „свирепата дама”. С успех можеше да удари скитащи котки или по-малки кучета, но нищо не се виждаше. Както си вървяхме и Дарк, кучето на Сандала, изведнъж замръзна в стойка. Всички спряхме и погледнахме към ловеца с птицата. Нашият човек не мърдаше, а само оглеждаше внимателно терена напред. Ловът на зайци с обучена птица беше едно от предизвикателствата на съвременното ловно общество, за сегашните соколари и въобще за днешният човек. За разлика от европейците ние нямаме зайци-подземници и единственият дългоух обитател е сивият или още полски заек. За това, изискваше се птицата да е здрава, в добра ловна форма, непоколебима, агресивна, че даже и свирепа. Мисля, че това съвпадаше с възможностите на „Коня”. Моето притеснение се състоеше в това, да не би заекът да се вдигне по-рано и така, да не забележим от близо преследването, а и птицата да не изпусне плячката. Сандала посочи кучето си и тихо каза – Заек!– По румените страни на лицето му личеше, че е възбуден. Колкото можеше по-тихо и с внимателни стъпки се насочи към кучето. Наблюдавах го със затаен дъх. Приближи внимателно, извади шнура от ремъците и ги стисна в ръка. Леко извади напред ръката, но още незавършил това движение, заекът изскочи от една, едва забележима туфичка. Птицата отскочи от ръкавицата и се понесе след плячката. Сандала извика след нея, за да и даде кураж и преследването започна. В купом се втурнахме след гонката, за да не изпуснем разразилата се надпревара. Наблюдавах как скокливеца набираше скорост и как птицата махаше след него с големите си криле. Следваха маневра след маневра от страна на жертвата, но това изглежда, че не трогваше хищника. Упоритият преследвач следваше неотлъчно бързото животно. Ние тичахме напред, но с двата си немощни крака не можехме да следваме спринтовите отсечки на дивеч и ловец. Нашето несъвършенство за малко да ни лиши от няколко хубави момента, които ни се изпречиха, по време на гонката. Сега ми се прииска да имам наблизо истински кон. На два пъти хищника пускаше за части от секундата единият си крак, в опит да подхване заека, но този с бързо движение избягваше всяка инициатива от страна на птицата. Бяха изминали стотина-двеста метра от преследването, когато в един момент ушите на заека изчезнаха, а веднага след тях и крилатия силует на ястребовия орел. Продължавахме да тичаме в посоката, където за последен път ги изгубихме от погледа си. Дарк, беше ни изпреварил вече и като показател лаеше с поглед напред и играеща от възбуда опашка. Наближихме малко нанадолнище. На няколко метра от кучето дочухме звуци от борба и тихото пищене на заека. Явно „Конят” си беше свършил работата. В ниската част на наклончето, в обрасла с трева дупка, хищникът беше заклещил своята жертва, която с последни сили се бореше за изплъзващият му се живот. По отъпканата висока трева ясно личаха следите от борбата.
– ...Спуснали са се по стръмното, ей тука... – обясняваше Сандала – ...и точно като се скриха, в тоя момент „Коня” го е хванала!...Ама малко над задните крака – заоглежда жертвата той и продължи. – От тежестта и двамата са се претърколили. Виж тука – показа той (тревата) – при това два-три пъти. Докато стигнат до дупката, тя го е настъпила и с другия крак. Ама с него е обхванала и главата му... – допълваше с вещина в гласа разигралата се картина Сандала. Дръпвайки внимателно заека, посочи кървавите дупки на мястото, където трябваше да са бъбреците. Впитите безжалостно, във и около врата на жертвата, нокти свидетелстваха за правдоподобното обяснение на опитния соколар. Сандала се приближи, извади ножа си и приключи мъките на животното. – Да не се мъчи животинката – поясни той.
Такива хуманни жестове често се правеха, за да не се опорочаваше уважението към природата и спортния дух на този благороден лов. Другият колега се приближи и понечи да дръпне заека, за да види по-добре пораженията. Чу се само закъснялото ”Леко!” на Сандала, но вече нашият приятел се държеше за ръката. Приближих се и дръпнах да видя дланта му. Тънка струйка кръв се стичаше от двете дупки, които „Конят” беше оставил като вечен спомен за несъобразителната постъпка на нашият общ приятел. – ...Егати гадината! – успя да изрече той.
– Абе човек...– подкара го Сандала – ...ти луд лиси така да бъркаш под животното?!...При това с храна в ноктите?
– Добре, че извади реакция, иначе,...къде щяхме да те шием тука на полето?! – допълних аз.
Нашият човек, видимо изненадан от реакцията на птицата не спираше да проклетисва пилето. – Мамичката ти гадна, изрод летящ...– нареждаше си той –...без ръка ‘ше ме оставиш, гад хвърката,...не „Кон”, не, „Кучка” трябваше да те кръстят, твойта майка перната...! – и такива от сорта, поне 10-ина минути. Ние от все сърце се смеехме, защото и на нас ни се беше случвало. Ужким опитни хора, а постъпвахме понякога като новобранци.
– Това да ти е за урок – рече наставнически Сандала и като строг, но справедлив ментор, го тупна зад врата. След 20 минути държеше птицата на ръка и вече вървяхме към колата. Дарк обикаляше доволно наоколо и подскачаше из близките треви. Сандала спря и за моя изненада ми подаде пилето: – Хвани я за малко – и без да дочака евентуалния ми отказ, каза безапелационно: – Вижте колко гъби има тука! Ще си ги изпечем и със зайчето става фантазийка – продължи той като на последната дума премлясна, като някой гладен пес.
Поех внимателно тази мобилна ракетна установка и едва сега, след като беше на ръката ми, можах да огледам отблизо съвършените възможности и предимства, които птицата притежаваше. Качествата на това животно се дължаха на структурата и, която по неповторим начин беше подарена от Създателя. Никоя друга граблива птица нямаше това, с което разполагаше тази тук. И това я правеше неповторима и непогрешима. Този ужас за дребния и среден дивеч, за моя радост, беше обучен. На връщане нищо не излезе, но кучето ни показа още веднъж, че наоколо има нещо. Уханието на чиста трева ни изпрати чак до автомобила. Сандала постави животното на стойката. Седнахме да хапнем и след половин час прибрахме всички твари, качихме се и потеглихме обратно към града. Преди да влезем в София пред колата мина заек. – Ех, ‘що не ми излезе на черния път, аз да те питам тогава – закани се Сандала. Така, в приказки и закачки се прибрахме. Излетът беше много поучителен за мен. Показа ми една друга страна, истинската, на онова, харесвано от много соколари по света, животно – ястребовият орел. От този ловен поход разбрах, че ако има нещо, което е по-добро от най-добрата птица – това беше ястребовият орел.
Така и реших! Когато някой ден имам възможност, това, което щях да си взема, за да облитам и да ловувам с него, щеше да бъде едно перфектно „Бонели”.

Един разказ на Свилен Коцев

КРАЙ