БЕГЛЕЦЪТ

На Роби – Роберт Атанасов – Българският ловецъ

Беше душен юнски следобед. Мухите наоколо досадно жужаха, а жегата беше влязла навътре в многострадалните ми дробове. Тъкмо се разхлаждах с един от бъзовите сиропи на баба, когато телефонът иззвъня. Един познат ми съобщаваше, че колега соколар е загубил птицата си. Имал нужда от помощ. Разбрахме се да се видим след час за повече подробности. На срещата дойде и той, човекът с птицата. С изненада разбрах, че ще търсим скален орел. Не ме питайте как. И аз самият се изненадах от този факт. Трябваше да съдействам да си върнат животното. Собственикът каза, че бил дал много пари за нея, че бил свикнал и други такива. Усещах, че не всичко ми казва. Както и да е. Нагърбих се да опитам и събрах възможно най-много информация – кога и къде беше ходил за последно с птицата, колко често бе излизал по тези места, обикновено по кое време на деня, колко бе хранил птицата в деня на изгубването и т.н. Получих информацията, която ми трябваше и, без да се бавя, тръгнах. Бях си го кръстил „Беглецът”, защото това животно беше беглец от собствената си съдба. То беше превъзмогнало предначертаните събития и бе получило възможността да оцелее. Дали щеше да се справи, зависеше от него.

 


По това, което ми бе казано, можех да съдя, че вече съм близо. Огледах терена, намерих ориентирите и сравних с информацията от собственика. На прав път бях. След кратко време се намерих до невисоки скали, които бяха добра наблюдателница, ако бях орел. Израснали на границата между полето и гората, те бяха прекрасна възможност за хищниците, нападащи изненадващо от небето. Поставих багажа си на земята и приседнах до едно дърво, прокарало от скалата. Почивайки си, забелязах, че на 100-ина метра пред скалата някакво скитащо куче бе тръгнало да търси храна. Не подозирах, че освен моите, още един чифт очи го наблюдаваха. Чуха се няколко шляпвания от криле и една голяма сянка мина над мен, насочвайки се към кучето. Научен да напада вълци и лисици, Беглецът не се поколеба да нападне кучето. Дългите и методични тренировки си бяха казали своето. Придобил солиден опит, скалният орел беше страшилище за скитащите кучета и котки в гората. Макар и сериозен противник, те не притежаваха ловкостта и инстинкта на последен хищник от хранителната верига. Избирайки самотна и лесна плячка, орелът винаги се насочваше към по-безпроблемния лов.
Преди да се спусне върху жертвата, хищникът направи едно рязко завъртане и се спусна върху нищо неподозиращата жертва. Чух само как кучето леко изквича, но от там не долавях нищо. Започна битка.  Изкачих се по-нависоко да наблюдавам развръзката. Орелът бе натиснал полулегналото куче и с нокти, впити в него, държеше обреченото създание заковано към земята. Кучето отчаяно се бореше за последните си глътки въздух. Гледката ме потресе. Стиснал с крак муцуната на кучето, орелът балансираше с другия крак във въздуха, като маховете на крилата му го държаха нависоко. В един момент челюстта на кучето не издържа, чу се силно пукане и веднага след него приглушено изквичаване. Болката беше неописуема. Строшената кост бе пробила бузата на животното и се подаваше до половината през кървавата дупка в кожата. Решено да се отърве, кучето се запремята във всички посоки. Ту лягаше на една, ту на друга страна, дърпаше се, буташе, блъскаше, помагаше си с лапи, но...безотказният захват на птицата не изпускаше обреченото животно. Вече изморено от борбата и загубата на кръв, кучето се олюля в последен опит да се измъкне. Разтвори още повече крака и се опита да застане стабилно на тях. Но орелът имаше предвид друго. С няколко маха на крилете изкара от равновесие кучето и то падна на лявата си страна. Изненадано, понечи да стане. Много трудно му се отдаде, но все пак изправи задните си крака и застана с подвита опашка. С плешка, натисната в земята обаче, кучето не можеше да се бори. Не след дълго пак се строполи. В този момент Беглецът се опря със свободния крак о земята. Зърнал възможността, той леко подскочи, помагайки си с криле и светкавично заби нокти в откритата гуша на кучето. Жертвата се сгърчи от болката и трескаво се замята. Орелът, необезпокояван и без капчица емоция, чакаше края, балансирайки върху животното. Смъртта дойде бързо. ... След около час, вече нахранен, Беглецът се зае с тоалета си – така, както беше на земята. Изчисти клюна от кръвта и месото, като го отърка о земята. Поправи някое и друго перо и не след дълго се вдигна в небето.

 

Това бе първата ми среща с него. Започнах да го наблюдавам. Ден след ден гледах как този красавец ловува своите жертви и в мен се зароди противно на задачата ми желание – да го оставя на мира. Един мой приятел, Атанас – Танайката, имаше следната философия: „Ако и да е питомно отгледано, дивото пак си се връща там, дек’ му е местото!”. Наблюдавах го вече втора седмица. Бях направил и някои снимки. Междувременно моят познат се отказа от търсенето. Стопанинът на птицата също, но все още таеше някаква надежда. А орелът не преставаше да ме изненадва. Изкусните атаки, невероятните маневри, сръчните премятания бяха радост за окото ми. Като ценител на красивите властелини в небесата не откъсвах очи от този изключителен екземпляр. Надарен с изключителен ловен инстинкт, този хищник почти нямаше пропуск в преследването и улавянето на набелязаните жертви. Търпението му се сравняваше с това на ястреба в засада, стремителността – с тази на сокола, а мощта ... мощта беше единствено и само негова.
Един мрачен следобед се случи да го видя как напада и поваля една млада сърна. Отправих се с бързи крачки към предполагаемото място, където бе приключила атаката. На 60-ина метра забелязах силуета на птицата, кацнал върху своята жертва. Беше ме видял въпреки моето старание да го приближа безшумно. Странно, но не се подплаши и не отлетя, а остана да се храни, като с всяко дърпане на парчетата месо, поглеждаше към мен. От разстояние започнах тихо да му говоря, като се стараех интонацията ми да звучи успокояващо и ласкаво. Допусна ме на два пъти по-близко разстояние, но не спираше да ме наблюдава с крайчеца на окото си. Вече бях приближил почти на десет метра, а той не излиташе. Хранеше се спокойно. Изчаках така петнадесет минути и пак направих няколко крачки. Клекнах. После отново тръгнах. След още няколко крачки клекнах близо до него. Почти помирисвах кръвта от сърната. Гледах го с възхищение. Беше ме допуснал толкова близо до себе си! Дори и след две седмици не беше забравил човешкото присъствие. Гледах това красиво и благородно животно и си мислех, колко ли живота човек трябва да изживее, за да срещне такова създание. Такъв красив, ловък и съобразителен хищник беше рядкост като съчетание. Но със сигурност беше желан от много соколари – ценители на тези качества. Изключителен екземпляр!
– Уф, колко си красив – прошепнах аз.
Той ме погледна, изписка тихичко и продължи да къса от месото.
– Колко радост има в тебе, приятелю – с вълнение продължих аз.
Спря да се храни и ме погледна с острия си поглед. Очите му ме пронизваха изпитателно, минаваха през мен сякаш четеше какво мисля. А аз не знаех как да реагирам. Минутите минаваха, а той само гледаше – ту мен, ту наоколо. Окопитих се и бавно извадих парче месо, като му го поднесох леко. Привлечен от движението ми, орелът слезе от жертвата и отстъпи крачка назад. Продължаваше да ме гледа. Отвътре ме разкъсваше дилема – бях толкова близо, а не знаех дали ще успея да го хвана. А даже и да го хванех, как щях да го върна. Но дали си заслужаваше да го върна? Не трябваше ли да го оставя да се завърне в стихията си и да заживее живота на своите диви събратя. Рядкост бяха случаите, когато отгледан орел можеше да се върне в природата. Сега обаче това се случваше пред очите ми. Какво да правя? Мислите потекоха трескаво в клетата ми глава. Като атака на сокол, ту една, ту друга мисъл ме връхлиташе. Кое беше правилно? Кое??. Дали човекът, който го беше обучил и вложил толкова енергия и емоции, или това, че Беглецът вече беше свикнал с живота навън и беше част от това нещо, наречено див свят. Кой е прав, кой е критерият? Мислите ми не ме оставяха на мира. Подадох парчето месо още по-близо и внимателно го извиках, с надежда, че не е забравил своето детство. Той погледна месото, хвърли бегъл поглед към жертвата на земята, после се огледа и ... за моя изненада скочи на ръкавицата. Това беше моментът на истината! Това бях чакал две седмици в хладните сутрини и дъждовните вечери. Подадох му месото и той започна да къса. Радостта ме изпълваше, но нещото ме тормозеше – правилно ли беше това, което направих; така ли трябва да сторя. Както се хранеше, птицата изведнъж спря и погледна нагоре. Изписка тихо. Някакъв силует се рееше в небето. Познах го – скален орел. Птицата на ръката ми пристъпи и продължи да гледа нагоре. В този момент си помислих: „Това е неговият живот, не го лишавай...”. Щеше да се справи. Не един и два пъти с успех щеше да поваля своите жертви.
Наведох глава и след секунда размисъл извадих резачките. Внимателно срязах две трети от дебелите ремъци, като оставих по една малка и къса каишчица на всеки крак, за да ми напомня някога за този ловец. Прибрах остатъците от ремъците в джоба на якето. Вдигнах леко ръка и за първи път погалих красивите пера по гърдите и гушата на това изключително животно. За момент завидях на бившия му собственик. Защо бившият ли? След като прокарах ръка по гушата и главата му, докоснах леко лявото му крило и, без да се бавя повече, вдигнах ръка:
– Ти си свободен приятелю, лети и за мен!
Сякаш разбрал какво говоря, орелът ме погледна и отскочи с едно леко движение. След няколко минути кръжене над мен, ми се стори, че чух как изписка. След това се присъедини към другата птица и двамата се понесоха към големите скали на юг от хребета. Една сълза изпрати моя нов приятел, като се хързулна по бузата ми. Изборът, който направих, беше правилен. Ако ли пък не, времето щеше да покаже.

Измина една година. Сезоните разпръскваха своите багри и оставиха още една година зад гърба ми. Ароматите им, неповторими и така различни един от друг със своето обаяние, носеха онова трепетно чувство, което само горската душа четеше в неповторимите им цветове ...
И беше пак пролет. Пак бяхме навън с птиците, както всеки ден. Вървяхме по посока на затревените хълмове, където преди година оставих моя приятел да поеме пътя си към вечните и недостъпни дебри на високата планина. Изкачвайки се по едната страна на възвишението, мернах в небето силует на рееща се птица. Изморен, не можех да определя какво е, но след като стигнах горе, поех въздух и скоро разбрах, че това е орел. Нещо в мене трепна и грабнах бинокъла. От учестеното дишане и не дотам силния бинокъл не можех да видя добре детайлите. Извадих от чантата един по-мощен монокъл и се загледах. Забелязах, че птиците вече са две. Изненада ми бе огромна, когато видях на краката на едната добре познатите соколарски ремъци. Бръкнах в джоба и извадих останалите парчета от тях. Не бяха напускали мястото си, откакто орелът си тръгна. Радост изпълни сърцето ми. Поставих моята птица на стойката и се загледах по-внимателно. В един миг застинах. Изненадата ми се оказа голяма, защото в действителност „той”, моят миналогодишен приятел,...се оказа „тя”. До нея се приближи една друга птица и когато двамата застанаха близо, видях, че другата е доста по-малка. Не, не грешах, това беше така. Но как бе убягнало от вниманието ми такова очевидно нещо никога нямаше да разбера. Полетите показваха, че двамата са в размножителен период. Ухажването беше в сила, а другата птица очевидно беше заинтригувана от моя „приятел”. Двойката горе се наслаждаваше на прекрасното време. Беше време за любов.
Гледах ги така два-три часа, докато не се скриха от погледа ми. Бях щастлив и доволен. Моят любимец щеше да има наследници и още веднъж по тези склонове щяха да се реят мощните потомци на гордия ловец.
...
Слънцето бавно захождаше. Един соколар слизаше от хълма. Обърна се и се загледа горе в небето. От устата му се отрони само едно:
– Сбогом, приятелю – после пое бавно към селото. Наоколо нямаше жива душа, а той, крачейки, се сбогуваше със залеза.