ЛОВЕН СОКОЛ

Посвещава се на моя любим летец

Плавните махове леко раздвижваха сутрешния въздух. По меката кадифена перушина едва се забелязваха последните капчици от нощния дъжд. Кафеникавото здраво и набито тяло пореше последните облачета на отминаващата утринна мъгла. Вятърът, сякаш забравил задълженията си, едвам-едвам подухваше, излъчвайки уют и спокойствие. Ароматите на гората, мирисът на полята и билките сред тях, се носеха из въздуха наоколо и омайваха всеки, който ги вдишваше. Две години откакто изхвърча от гнездото и две години откакто се засели по тези места. Също като събратята си той обитаваше равнините, равнинните гори близо до влажните зони, както и предпланинските гори и скалните масиви до алпийските части на планините. Птиците от неговия вид бяха прелетни, скитащи и постоянни, но той не се бе отдалечавал по-надалеч от ловните си територии. Животът му беше самотен и скучен. От две години не бе срещал женска като него. Понякога се закачаше с враните и гарваните намиращи се наоколо, за да разнообрази, поне малко, иначе скучното си ежедневие. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му другар. Другар, с който да делят студ и пек, ден и мрак. Другар, с който да играят и да се гонят в небето, да преследват дивеча и да създават потомство. Това му липсваше. Описвайки полукръг над рекичката, той плавно пое към хълма, в края на ловната територия. Под него няколко странните двукраки животни ловяха риба – това бяха човеци. Не им отдели никакво внимание, а се насочи към групичката дървета близо до хълма, на които не веднъж бе почивал и изчаквал жертвите си. След малко стигна до тях и кацна тихо на един висок клон. Пред него се разкриваше широка картина.

 

 Прекрасната цветна градина, изпъстрила навред земята, стоеше в краката му. На няколко десетки хиляди квадратни хектара в краката му се простираше голямата равна площ. Ниви, ливади и отдавна необработвани поля, по тях цветята с различните си нюанси и миризливите билки, като килим, украсяваха всичко наоколо. Сред това тревисто море, сякаш като зелени забравени островчета, растяха скупчени заедно горичките. Тук иглолистни, там широколистни, те събираха около себе си различни животинки. Близо до хълма, на който почиваше ловният сокол, растяха дъбови дървета. В ниското под тях глоговите и шипковите храстчета даваха прикритие и подслон на множеството горски птички – постоянни обитатели на тези територии. Имаше обикновени и дългоопашати синигери, щиглеци, зеленушки, червенушки, чучулиги и авлиги, стърчиопашки, чинки, че даже и папуняци. Полетата, в съчетание с малките горички, предоставяха изобилие от храна. Семенца, поници, сочни връхчета и плодове на дръвчета – чудесна възможност за птиците. От обилието на долината се възползваше и дребният и едрият дивеч. За ловния сокол основен интерес представляваха колониите с лалугери, но заради намаляването им, той се бе ориентирал към пернатата плячка. Когато ловуваше, го правеше различно. Или ще настигне плячката си на земята, или във въздуха, често връхлитайки върху нея като камък. Или пък ще я догони с преследване. Негови жертви бяха животни, не по-големи от заек и птици, не по-едри от патица. Докато се носеше ниско над земята, от него зависеше живота на множеството мишевидни гризачи, лалугери, пъдпъдъци, яребици и фазани. Избягваше да лови зайци, заради меките си пера. Само едно спречкване му бе дало да разбере, че това не е за него. Което бе достатъчно, за да го откаже завинаги от това намерение. Зайците нямаше да присъстват в менюто и дневния му порцион. Така, оглеждайки местността, едно малко ято фазани се наби пред погледа му. Застанали навътре в поляната, птиците ровеха земята и кълвяха семенца. Соколът се поколеба за момент, докато избере жертвата. Набеляза един млад мъжки фазан и след секунди се спусна от дървото. Придържайки се ниско над върховете на тревите, не изпускаше от очи ятото и плячката. Понесе се бързо надолу. Направи лек завой и пред него изведнъж се озова цялото ято. За секунда съзря плячката, но и тя го видя. Птицата се вдигна шумно от земята и се понесе в посока обратна на тази, от която той идваше. Последва рязък завой и соколът се понесе след избраната жертва. Застанал над фазана, с бясно махане на крилата, той неумолимо приближаваше. За момент събра криле и след секунди скъси разстоянието до жертвата. Постепенно и без да се отказва, стопяваше разстоянието – плячката му принадлежеше. В момента в който предвкусваше победата,... свистенето на въздуха се усили. Огледа се бързо, но не видя нищо. Вече наближаваше фазана, когато изведнъж тъмно петно връхлетя някъде от нищото. Мина рязко покрай него и заставайки пред очите му, зае мястото на преследвач. Изненадан и малко стреснат, ловният сокол отклони атаката, като остави натрапника да подгони неговата храна. Намалил скоростта, той продължи да маха леко с криле. Но този път без намерение да продължи. Преди месец един едър женски скитник му отне дивеча.

 

Фазанът беше в истерия – два преследвача по петите му бяха прекалено много. Настигайки обреченото животно, натрапникът протегна здравите си къси крака. С едно движение на ноктите грабна фазана отзад и го преобърна във въздуха. Извадено от равновесие, животното махаше в нищото безпомощно с криле. С наведена надолу глава и тяло, то правеше напразни опити да се отскубне от безмилостната хватка. Хищникът се приземи на тревата и за момент изчезна от погледа на ловния сокол. А той, вече отказал се от преследването, започна да планира. И тъкмо се канеше да кацне на близкото дърво, когато рязко смени посоката. Втурна се след нахалния конкурент. Но какво бе причина за тази промяна? Нима искаше да си върне несправедливо отнетата плячка?! Не! Напротив! Имаше нещо по-сериозно, нещо по различно от всичко, което бе ставало в последните две години. Беше открил разликата в поведението на своя събрат. Това не бе обикновен сокол, това не бе скитник, нито далматински, нито пък керкенез. Не! Натрапникът, след който се спусна ловецът, бе,... женска от неговия вид. Беше женски ловен сокол! Вълнение и нетърпение обзе ловния сокол. Небето стана по-синьо. Инстинктите му заговориха, сърцето му заби диво, започна да маха лудо с крила. Набираше скорост. Бясното разпаряне на въздуха го приближаваше до новата гостенка. Стигна мястото, където ловът завърши. Забързано и задъхано проследи посоката, в която женската кацна с трофея си. Вече нямаше никакво значение, че нечестно отнетия лов е собственост на друг. Вече нищо нямаше значение. Още малко и щеше да я види. Прелитайки над хълма, той забеляза под себе си фигурата на хищник, който, леко прегърбен, бе стъпил върху жертвата си. Застанала над отнетата плячка с разперени криле женската скубеше перушината и късаше яростно кървави парчета. Съсредоточена в храната си, тя лакомо поглъщаше пера и месо. Мъжкият кацна на близкия скален издатък и застина за момент. Наблюдаваше я с внимание. Изглежда дълго време не бе яла. С такова настървение поглъщаше късовете фазанско месо, че едвам си поемаше въздух между хапките. След половин час бясно скубане, дърпане, късане и гълтане, от плячката бяха останали само чифт крака, криле, оглозгани кости и малко от вътрешностите, а наоколо беше осеяно с пера и пух. Целият и клюн беше в засъхнала кръв и перушина. За да го изчисти тя започна да го търка в земята. Приключила с хигиената си, женската се огледа. Наоколо беше тихо. Нищо не я притесняваше. Мъжкият скочи от скалния ръб и се понесе към земята. Женската подскочи изненадана, но липсата на агресия у познатия силует я успокои и тя кацна обратно макар и с внимание, приковано към натрапника. След като се приземи на известно разстояние, мъжкият спря за момент. С бавни крачки започна да я приближава. Някаква странна гривна имаше тя на единия си крак. Усетила напрежение тя започна нервно да кряка. Мъжкият отговори също с високо провлачено “кеек – кеек – кеек”. Така обикаляйки се един-друг, крякайки и махайки с крила изкараха близо половин час. Женската вече не беше така напрегната. Мъжкарят не я нападаше, не я притискаше и тя пак се успокои. Погледна към него и полетя към мястото, от където той я бе наблюдавал. Кацна и закряка подканващо. Той енергично я последва и двамата се подгониха из небесната шир. Хубавото време предразполагаше женската и тя се поддаде за пръв път на напиращите инстинкти. Дните се редуваха един след друг, а двойката показваше привързаността си. Със своите крясъци те огласяваха околността и така демонстрираха правата върху територията – предупреждение за натрапниците и претендентите. Освен брачните игри, животът на ловните соколи беше и без това тих и незабележим. До самото отлитане към местата за зимуване, двойката ловни соколи щяха да останат на своята територия. Мъжкият с трепет показваше ловните места на своята партньорка. Всичко наоколо и принадлежеше. Както останалите соколи, ловните соколи не строяха гнездо. Заемаха ниши и дупки на стръмни скали и високи дървета или се настаняваха в изоставени гнезда на врани или на други грабливи птици. Там, където гнездяха на скалите, веднъж избрали някоя ниша, след това я предпочитаха и дълго време оставаха. В райони, където нямаше скали, гнездяха на дървета, и се настаняваха в гнездата на други птици, които често не издържаха зимните бурии и отлитаха. По някога, през пролетта, двойката ловни соколи имаше опасност да се окаже без жилище и тогава можеше да изгони, даже кръстат орел или други орли от гнездата им. Толкова храбри и смели бяха тези животни.
Намерил едно гнездо, мъжкият трескаво търсеше второ. Един хубав априлски ден, скоро след запознанството им, в гнездото на двойката, женската снесе 5 яйца. Обикновено женските от нейния вид снасяха по 4, по-рядко 3 или 5 – 6 яйца. На цвят, кафяво-червеникави с по-тъмни петнисти и точковидни шарки или матови бледокафяви с множество червено-кафяви или ръждиви петна с черни резки и точки, пъстрите яйца грееха като малки слънца в уютното гнездо. След 29 – 30 дни мътене на бял свят се показаха всичките 5 малки главички на бъдещите страховити врагове на лалугерите. Беззащитни и покрити само с бебешки пух, те тихичко писукаха. Когато идваше мъжкият, майката леко се надигаше, за да вземе храната, а пиленцата вдигаха тежките си главички и с несигурни и още неуверени движения, просеха храна с отворените си човчици. След като поотраснаха, честите им опити да се задържат изправени, на все още слабите крачета, нерядко се увенчаваха с успех. Работата на мъжкия през първите няколко седмици беше много изморителна. Трябваше да осигурява храната за бебетата и майката. Природата така перфектно беше създала всичко, че докато малките растяха и се нуждаеха от по крехка храна, ловуваше мъжкият. Различни малки птички и млади и неопитни бозайници служеха за изхранването на домочадието. След като поотраснаха и перца покриха малка част от телцата на малките ловни соколчета, майка им излезе на лов за нещо по-голямо. Все по-често започна да напуска гнездото и ловуваше по-голяма и груба храна. На шест седмична възраст младите птици бяха напълно оперени и напуснаха гнездото. Държейки се около него още два месеца, те с всеки изминал ден ставаха все по-сигурни и по-уверени в полетите, докато в един момент започнаха да летят и ловуват наравно със своите родители.

 Есента наближи и с нейното пристигане всяко едно от малките постепенно напусна познатите територии. Когато и последният мъник не се завърна една сутрин, за старата двойка това беше сигнал – семейството бе отгледало всичките 5 ловци успешно и те бяха поели по своя труден път.
Самотата за нашия ловен сокол беше вече далечно и забравено минало. Най-накрая, след години единение, мъжкият бе намерил спътницата си. Още дълги години щяха да се подвизават по тези богати ловни територии и още дълги години щяха да оставят потомства след себе си, които да населяват съседните земи.
Той беше там. Един соколар неотлъчно и трепетно наблюдаваше техните ловни подвизи. Всеки сезон отблизо ги следваше до гнездата. Помагаше на някои от отритнатите малки и ги приютяваше докато пораснат. Изхранваше други, за които храната, в бедните на дивеч гладни години, бе малко. Пренесе се в друг свят, по-различен, по-чист и по-добър от нашия. Видя отношения, по-осезаеми за дивото. И спирайки устрема на животът около него, нагласи часовника си според тяхното време. Според тяхното летоброене – това на ловния сокол. Той вече бе един от тях. Аз бях един от тях.