ОРЕЛЪТ

На дядо Сионий!

 Хищен поглед. Големи криле. Величествена осанка.
...Огромните, здрави и силни нокти, сграбчили студения камък, безпощадно стискаха бездушната материя, сякаш искаха да изкарат и последната искрица живот от твърдата скала. Впил нокти в гранита, орелът чакаше изгрева на слънцето. Тишината все още се простираше навред. Застанал на върха на своята скала, хищникът спокойно поправяше пера за сутрешния обход из подопечните му територии. Женската още лежеше в гнездото. Скоро щяха да се излюпят наследници и той трябваше да се погрижи за прехраната на любимата си. Обърна поглед към нея. Вече седем години бяха заедно и седем пъти го даряваше с малки. Извърна се на изток и погледна натам, където трябваше да изгрее слънцето. Златистата тънка линия бавно се показваше иззад далечните гори. Тишината лека-полека започна да отстъпва на пробуждащите се гора и диви твари. Изгревът започваше. Орелът имаше голяма територия, която трябваше да огледа. Хем да намери дивеч, хем и да я опази от натрапници. Беше войнствен и крайно агресивен мъжкар. Именно заради това толкова години се беше задържал на тази територия, а бе завладял и още чужди. Слънчевият диск бавно се показваше, огрявайки с първите си лъчи скалистите масиви и планините на юг. Показа се една трета от него, после половината и накрая целия златист щит засия, изкачвайки се бавно и сигурно по своя път. Светлина и топлина се разстлаха наоколо и, като че ли, това беше сигнал за птицата да разтвори криле, скачайки в бездната под себе си.

Крилата го подеха и той бавно и плавно започна да се издига. Направи кръг и премина над скалата с гнездото, а след още два беше вече на петдесетина метра над върха. Изви се плавно и полетя към югоизток. Дърветата под него се редяха едно след друго. Някъде долу стадо глигани се насочваше към дъбовата гора. Там мястото беше удобно за почивка и можеха да си доядат на спокойствие, ако през нощта не бяха сторили това край селото. Орелът се отклони леко на запад и пое към малкия хълм между боровата и дъбовата гора. Хълмът, сам по себе си, беше много добро място за наблюдение на няколкото големи заешки семейства, населяващи тази територия. Множеството дупки по протежение на целия склон свидетелстваха за количеството на зайците. След кратка маневра ниско над земята, хищникът се спусна към близката скала и кацна на самия и ръб. Недалеч от заешката колония имаше и такава на лалугери, което допълнително правеше това място още по-желано от хищниците. Един ловен сокол прелетя на двеста метра от склона и се скри някъде в ниското. Орелът го проследи с поглед, но остана неподвижен. Плячката беше по-важна. Имаше едно гладно гърло да храни, а скоро и още, така че всичко останало сега беше второстепенно. Настрои се да чака. Слънцето леко огряваше скрития зад големите дървета хълм. Долу под високите борове две катерички скочиха на земята и се сборичкаха. Орелът мигновено ги забеляза и бавно се обърна към тях. Не ги изпускаше от очи. След секунда те спряха играта и се покатериха по стъблото, скривайки се от погледа на птицата. Докато заемаше предишната си поза, орелът хвърли последен поглед към основата на дърветата, близо до които преди малко играеха палавите гризачи. Една костенурка бавно се придвижваше към огрените от слънцето скали. Орелът не се поколеба. Скочи от малкото възвишение, отклони се леко в страни, за да не минава през заешката колония и, без да стресне обитателите и, се насочи към костенурката. Не се изпускаше такова вкусно изкушение. Без да каца на земята, протегна здравите си нокти и грабна твърдата коруба, подхващайки малко земя, опадали клонки и иглици. Завивайки покрай дърветата, хищникът, изтласкан от инерцията, се издигна и с плавни махове се насочи към гнездото. След петнадесет минути приближи скалата, но не се насочи към гнездото, а обърна към северната страна. Застанал над нея, рязко събра крила и се понесе с все сила надолу.

 

 От пикирането перата му плющяха, сякаш товарен влак преминаваше покрай скалният масив. Стискайки здраво черупката, той премина покрай върха и продължи да се спуска успоредно на скалата. Почти опрял се о нея, летейки надолу, хищникът безстрашно наближаваше скалната площадка. На 350 метра под върха, тя образуваше голям полукръг. Оставаха почти пет метра до нея, когато орелът освободи хватката си и с умело движение премина в хоризонтален полет. Чу се трясък и веднага след това се разхвърчаха парчета от черупката на костенурката. Орелът бързо се обърна и кацна на площадката. С бавни стъпки се насочи натам, където беше пуснал черупката. Досами ръба лежеше голо тялото на  костенурката. Нямаше никаква следа от корубата и. Орелът я грабна с десния крак и, отскачайки от скалната площадка, размаха големите си криле. Заобиколи скалата, мина от южната и страна и с още няколко маха се издигна до гнездото. Кацна плавно и тихо изписка. Женската надигна глава, отговаряйки тихо с писък. Той изчака няколко секунди, докато тя стане. Приближи се и лекичко постави храната между тях. Остана на място и зачака. Женската се надигна, изпъна едното крило, после другото и, застанала близо до ръба на гнездото, направи няколко силни размаха. Беше по-едра от него – нормално за грабливите птици. Разнесе се голям облак прах и пера, а гнездото леко се разклати. Тя беше силна и по-голяма, но той пък наваксваше с агресивния си темперамент. Женската хвана жертвата с единия крак и, стъпвайки върху и, започна да къса парчета месо. Като погълна и последното парченце, орлицата се обърна към мъжкия и с едно по-силно изпискване го подкани – още храна. Закуската беше питателна, но недостатъчна и бързо свърши. Застанал на ръба на гнездото, той се поколеба за момент, но не за дълго, защото последва втори, пронизителен крясък. Разтвори бързо криле и подскочи във въздуха. Направи лек кръг и, без да се задържа повече, се стрелна към заешката колония. Предобедните часове бяха топли и приятни. Птицата се носеше леко и безшумно по вятъра, а перцата по тялото и леко заиграваха. Приближаваше хълма със заешките семейства. Спусна се ниско и продължи полета си, придържайки се на около два метра от повърхността. От снишаването скоростта се усили. Профучаваше покрай храстчета и ниски дръвчета, над дупки и малки укрития. Наближи хълма и, без да спира, все така ниско на около метър от земята, продължи лекото изкачване по хълма тласкан от инерцията. Скоростта му беше достатъчна, за да завърши маневрата, която се подготвяше да направи. За това само направляваше полета си.
Младите зайци безгрижно подскачаха навред по хълма. Хубавото време предразполагаше за игри и закачки. По-възрастните животни предпазливо се хранеха, като от време на време се оглеждаха във всички страни. Съгледвачите също бяха застанали на удобно място и оглеждаха внимателно територията. Неподозиращи опасността, те продължиха да се хранят. Един от постовите мъжкари беше застанал най-високо, на десетина метра под върха на хълма, но никой от тях нямаше на северната страна, а и защо им трябваше. Времето беше толкова успиващо.
Хищникът се приготви за атаката. Оставаха му десетина метра, за да превали върха. Не можеше да види какво става зад самия хълм, но разчиташе на бързата си реакция. Изскочи рязко иззад височината и, като се ориентира бързо, все така придържайки се ниско, се стрелна към голяма групичка скокливци, които все още необезпокоявано се хранеха. Не забелязал постовия под върха, орелът профуча покрай него и, накланяйки се наляво със свити крила, се спусна към насъбралите се животни. Изплашеният заек-съгледвач се стрелна встрани и след няколко метра, усетил, че не го преследват, спря и започна да потропва нервно със задните си крака, предупреждавайки събратята си. В тази част от секундата всичко се преобрази. Спокойно хранещите се животни се разбягаха във всички посоки. Бутаха се един в друг, препъваха се, скупчваха се по няколко на дупка. Ужасът и страхът се усилваха. Орелът обаче, се оказа по-бърз от всички. На негова страна бяха изненадата и силата. Изскачайки от северния склон, бързо се беше ориентирал и за части от секундата набеляза жертвата си.
Млад мъжкар, застанал на възвишението до една от разпрострелите се по хълма семейни дупки, бе приклекнал и следеше всяко движение на събратята си в очакване да се изстреля към спасителното укритие.
Орелът се спусна към него с една залъгваща маневра. Насочи се към долната страна, като създаваше впечатление, че преследва друг. Но всъщност набираше скорост, за да достигне под ъгъл към жертвата. Методите, които понякога използваше, бяха дали резултат и в предишни гонки. Хитростта беше необходима. За хищническата му природа това беше наложително. Иначе алтернативата беше гладна смърт.
 Улисан от преследването, орелът не забеляза присъствието на конкурент в лова. Лисицата дебнеше същия този заек, към който летящият хищник се беше насочил и бе хвърлил око. Тя идваше от противоположната страна. Приведена към земята, напредваше в суматохата. Само орелът единствен разпозна нейния силует. Решението беше взето бързо. Той прибра още малко крилете до тялото и ускори скоростта. Лисицата обаче беше по-бърза. Леко притаена и с няколко скока, тя стигна до заека, нахвърли се върху него и го грабна през хълбоците. Заека изпищя и тъкмо когато лисицата помисли, че е успяла,.....една огромна тъмна сянка връхлетя върху им. Слънцето изчезна. Околните шумове заглъхнаха. С рязко движение орелът изправи единия си крак и заби нокти в гърба на лисицата. Крилата нанасяха откъслечни удари. Това беше шок. Изненаданата лисица изврещя от болка и ужас и като освободи хватката изпусна дивеча. Заекът загребваше трева и пръст. С последни усилия удари във въздуха със задните крака. Животът беше толкова ценен. Сърцето му щеше да се пръсне. Усети как захапката на лисицата отслабваше. И изведнъж вече нищо не го задържаше. Отскубвайки се от пастта и, той направи един висок скок и с присъщия си устрем се шмугна в първата изпречила му се дупка. Мятайки се във всички посоки, лисицата се гърчеше под орела. Извъртя се и опита да захапе единия му крак, но впитите в тялото големи и мощни нокти не пускаха хватката си. Краят на битката беше предизвестен. Единият крак на орела в безотказен захват все още държеше гръбнака на жертвата. Но когато лисицата посегна към крака на пернатия хищник, той я грабна през муцуната с другия, стегна ноктите и впивайки ги в нежната лисича челюст, започна да стяга хватката, балансирайки с криле и опашка. Последните предсмъртни секунди на лисицата стремително наближаваха. От съкращаването на мускулатурата на крак на орела, челюстите и започнаха да пукат. Костите хруптяха и се трошаха безотказно, като сламки, а съпротивата на лисицата все повече отслабваше. Ноктите постепенно се забиваха в муцуната, задушавайки животното, докато накрая то съвсем се отпусна и безжизнено падна на земята. Орелът за по-сигурно заби силния си клюн във врата на лисицата и пречупи един от вратните прешлени, прекършвайки гръбнака на две. Остана така още няколко секунди и вече убедил се, че жертвата му е мъртва, започна да скубе козината и. След половин час се засити, но в гнездото го чакаше неговата любима. Без да се бави повече, разтвори мощните си големите си криле и с няколко маха се намери във въздуха, държейки в ноктите си останалата част от лисицата.

Законът на дивото – закон на гората – беше залегнал така силно в гените му, че ловуващите му прадедите, които бяха умирали по ловните и бойните полета на живота, трябваше да се гордеят с него. Векове наред всяка една птица, благодарение на наслояваните ловни успехи, беше проправяла тънка пъртина в колелото на живота. Помагайки по този начин на своите събратя, опитът растеше, но това, с цената на героичния си живот. Величествените предшественици можеха да си отдъхнат. Именно те бяха спомогнали за силно загнездилия се инстинкт на безотказния преследвач, защото наследникът им беше станал достоен ловец, техен верен последовател.    
Властелинът на въздушния поток бавно се извисяваше, подхванал благоприятните въздушни течения. Топлият вятър галеше нежно тялото му. Разтворил спокойно крилете си, хищникът се рееше в небето оставайки далече зад себе си заешката колония. Мощните нокти стискаха трупът на лисицата. Разкъсаното тяло бавно се поклащаше от маховете на птицата.
Орелът се прибираше с лов в ноктите. Беше недостижим.