СОКОЛЪТ – МОЯ ПРИЯТЕЛ

Живея в хубава къщичка до гората на тихо и спокойно място. Далече съм от големия град, от шума, от суетата и мръсотията му. На 30 километра извън София съм, но спокойствието тук е осезаемо. И зиме, и лете съм си там. Винаги съм мечтал да живея и работя сред природата. Утрините са сладки и нежни. Вечерите тихи и мелодични. Несравнимо е удоволствието от това, да съумееш да се пребориш с предизвикателствата на живота и да успееш да работиш хобито си. Моето хоби е и страст на живота ми. Мило и дивно, нежно и потайно, скромно и скрито, явно и прикрито. Това е соколарството! Още от времето когато бях ученик, съм запазил най-приятни спомени за това старо изкуство. Все още пазя от ученическите години първата писмена работа за грабливите птици. Каквото и да правя, където и да съм, само за соколарство мисля и само това ми е в главата. Търся различни начини да подобря едно или друго нещо в ловните “доспехи” на моите любимци, за да изглеждат още по-величествени. Старая се да отсея една соколарска теза от друга и да разбера, изпробвайки всичко, дали една ловна техника е по-добра от друга. Всички мои мисли са в една посока и не виждам нищо друго, с което бих могъл да се занимавам, освен с това толкова старо и малко забравено изкуство. Животът ми с грабливите птици е радост, животът ми е соколарство. Мисълта ми тече към тази посока, речта ми върви също натам и естеството на разсъжденията ми е такова, с такъв привкус. Даже не привкус – цяло “угощение” е в главата ми, щом за соколарство заговорим. Когато видя пернатите хищници болни, зле гледани или, не дай, Боже, мъртви, душицата ме заболява. Колко съм ги носил тука, колко съм ги лекувал, не си е работа да ти разправям.

 

 

Мястото около къщата е голямо и разградено за всякакви животни. Има коне, магарета, крави, овце, кози, прасета, кокошки, пуйки, патици, гъски, токачки и всички те са на открито. Заедно са на паша и на водопой. Имат голям навес и са близо до реката. С дружните усилия на няколко мои приятели направихме естествено езерце, използващо водата от реката. Там спокойно си плуват и питомните, и дивите птици. Разселил съм наоколо и доста дивеч – фазани, яребици, кеклици и пъдпъдъци. Смесили са се с дивите и са придобили техните навици и инстинкти. Стоят наоколо, защото няма ловци с пушки, няма гърмежи, подивели кучета и котки, нищо не ги безпокои. Природата им дава храна, а и аз понякога помагам.

Водоемът е близо, така че живеят добре. Когато изляза пред къщата си и вдигна поглед, виждам как наоколо цари живот. Животните пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женските или почиват под сенките на дърветата. Единственото им притеснение са хищниците – дивите грабливи птици и..., моите питомци. Част от целта при разселването им беше да създам ресурс за лично ползване.

Сред дърветата и храстите, по откритите поля и ниви има достатъчно място за разходки и лов. Приятен и емоционален, лишен от гърмежи и излишна суетня лов.
Представи си само - слагаш птицата на ръката и излизаш навън. Всичко друго остава на заден план. То просто го няма. Няма да бързаш за работа, няма да гониш срокове, не трябва да се отчиташ на никого, не си зависим от когото и да било. Ти само трябва да се радваш. Това е твоето задължение. Ти,...си си ти! Твоя милост е зает само със себе си и само на себе си ще угажда. Поемаш по черния коларски път. Постепенно се отдалечаваш от населените места. Все по-рядко виждаш хора. Сам си. Ти и твоят приятел – соколът. Заставаш на голяма просторна и зелена ливада. Обширните засадени пространства дават подслон на различен дивеч. Махаш качулката. Птицата разтърсва пера и поглежда напред. Пускаш соколарските ремъчета. Свободна е да полети. Леко прикляка, а ти с внимателно движение и даваш начален тласък. Отскачайки внимателно от ръкавицата ти, соколът поема нагоре към синевата. Очарован от тази симбиоза между човек и диво същество, ти съзерцаваш с трепет как животното набира височина. “Не е ли прекрасно?!”, си казваш тихо на глас. Наблюдаваш как птицата флиртува с вятъра. Някъде пред теб се чува яребицата. Свирваш на сокола да е готов за атака. Поемаш по посока на звука. Бавно напредваш. Нямаш куче, но сега и не ти трябва. Само двамата сте. Бавно и сигурно приближаваш ятото. След малко чуваш леко вляво познатия звук на яребицата. Изместили са се. Продължаваш тихо и след няколко крачки спираш. Вдигаш поглед нагоре. Соколът неотлъчно те следва на стотина метра над теб във въздуха. Усетил какво предстои, той не смъква поглед от теб. Настръхваш от близостта на ятото. Еуфорията за малко да те обземе. Поглеждаш за последен път нагоре и в следващия момент тръгваш със сигурни стъпки към стаилите се птици. Вече не пазиш тишина. Викаш и шумиш. Наближаваш мястото, откъдето предполагаш, че се чува звукът от пернатия съгледвач. В един миг – току пред краката ти – изскачат една дузина яребици, сред тях има и млади, и възрастни. Извикваш сигнала за атака и поглеждаш нагоре. Соколът, без втора покана, се насочва към бегълците. Набелязал жертвата, с бързи махове, почти отвесно набира скорост, събира крилата си и яростно пикира към ятото. Още миг и ще ги достигне. Като гръм от небето хищникът се стоварва върху една от птиците. Ударът е толкова силен, че още във въздуха е прекършен гръбнакът на яребицата. Смъртта е мигновена и безболезнена. Безжизненото тяло тупва на земята, веднага след него каца и соколът. Застанала близо до жертвата, хищната птица се оглежда. Твоят приятел е победител в тази гонка на живот и смърт. Заслужава поощрение. Приближаваш се, а той, стъпил върху дивеча, вече скубе  перата му, които се залепват по клюна и восковицата. Той обаче тръсва глава и продължава. Бъркаш в соколарската чанта и вадиш парче месо, слагаш го в ръкавицата и го подаваш над дивеча. Соколът с леко изпискване ти показва, че не му е приятно да му прекъсваш вечерята, но ти си настоятелен и не след дълго той скача на ръкавицата ти, поемайки парчето месо. Оставяш го да хапне, а междувременно си прибрал улова.

Красив е твоят приятел: хубави очертания; мощни и силни гърди; дебели, здрави и силни крака; извити и остри нокти. Добър ловец е. Време е да се прибираш. Не ти се иска, но трябва. Сложил си качулката на главата на сокола. След половин час ходене, спираш и я махаш. Слагаш я в специалния калъф, за да не се мачка. После вадиш яребицата и я подаваш на сокола. Без да чака, хищникът грабва с единия крак плячката, а с другия стъпва върху ръкавицата, като стиска здраво, за да пази равновесие. Заслужено е угощението му. Ловният ви излет е бил успешен. Радостта не слиза от лицето ти. Вървейки по стария коларски път, поглеждаш птицата. Припомняш си лова и днешните събития. Нима би забравил това?! Твоят приятел е уловил за теб цяла яребица. Погрижил се е за вечерята ти. Този път обаче ти си му отстъпил правото на победителя да се нахрани. Всъщност и двамата сте победители. Защото сте едно.

...

Така е! Така живея аз, в сънищата и мечтите си. Ела и виж сам.