ГОРСКА БОЛКА

На първата страница на списание “Ловецъ” от 1902 – та година пише, че  “ловътъ е достояние на всички ловци, живущи въ България”.
През тези 100 години толкоз вода изтече и толкоз неща видохме, ама не помъдрехме, и никой поука си не взе и ловът все на същия хал остана, че се чудя и мая защо сегашните, т. нар. властимащи, се не запитат “Какво, аджаба, трябва да направим ний за БЪЛГАРСКОТО ловно дело и как?”. Ами, че много лесно, бе, джанъм – ка’т са допитате до хората.
Имам един другар, Манол, аркадаш мой, дето заедно ги нищим, тез … нещата. Дет’ ни засягат, де – и ловът и дивечът. Ама аверът, за разлика от мен, е по-ербап, та хич и не го е еня чий закон как ш’а са променя – той си има дума по въпроса.
Има си горска душица чилякът. Затуй го и викат Манол Горския – че а стане нещо реч за гората – сърцето му до гърлото подскача, а очите му кат’ живи въглени стават. Майка му, дорде беше жива жената, все му разправяше, че у гората се бил пръкнал, за дърва кат’ ходили с тейко му. И че там, дет’ сърна раждала малкото си, и той там се е появил на бял свят. От там му и името, заради гората.

 


“Аз, ка’й, ни съм грамотен, ни разбирам от закони и тя’м подобни, но знам, ка’й, как сърна плаче с човешки сълзици, като е притисната от ловци-мародери, или как малко сърне майка си, убитата, търси. Знам, ка’й, мечета как скимтат и реват около майка си, убита от бракониери. А и знам глутница вълци що чинат, кат’ са навъдят и ‘га влезнат и погнат и рогачи, и кошути наред да морят. Де що е малко и големо, то тяхно става, ка’й.  Ама те, вълците, по-добре да ги има с глутници, бе, че барем некое и друго животинче ш’а са скатае. Ама Пальо, братко, ‘га тез гъзове, дет’ Ти и Аз и целия народ ги хрантутиме с кървавите си напукани ръце,… те кат’ дойдат на лов, хем и ратай да си им, па и кат’ влезнат в гората, Пальооо,… майчице моя българска, душо Божия,…! Де що хвърка, ходи, лази, пълзи, плува, … мърда, шава и трепти, де всичкото това, ка’й, кое душа има и душичка у себе си носи – мало, големо, здраво и болно – то под ножа минава, бре! Кат’ са разпукат ония ми ти народопомазани душмани, нямат ни свян, ни срам, че туй ти си го отгледал от мъниче, че се е разлистило в ръцете ти, че време требе да мине и тогаз да го отстреляш. Че требе и за по-после да остане и да се народят требе също, а те…, маскарите му с маскари, пукат, ами ти остави, ка’й, другото, ами и дума не можеш да открехнеш. Понечиш ли да им речеш нещо, веднага некой от техните гавази току се облещи насреща ти и та не пуска да му речеш на оня: “Бре спри се, стига вече, бе”. А само рече:“бегай си на местото и се не моткай”. Пазят ги от хорската любов, Пальо! Ама как не, че аз за туй имам наказание от началника, че даже насмалко и дисциплинарно да ма уволнят. Понечих да го спра оня, шефа на полицията, ама от’де да знам, че си пие ракията с началника на горското и заедно нищят далаверите. Налетях да го бия, ка’й, като видех как се целеше у таз, дребничката кошутка, дето лани насмалко да я изпуснем след като са беше уплела в примките на ония циганьори. Тя нали от мъничка си вървеше дребна, понеже майка и я убиха бракониери, когато я кърмеше и нали с Мартин Банскалията я намерихме, сгушена до майка си и я прибрахме у дома и ка’т дете си я гледахме, та така, докато я пуснахме в гората при една от по-старите и майкини рожби. Що страхове брахме, дали ша са оправи, ама справи се душицата. От тогаз дребничка си и остана, де, ама хубавица стана, кат’ майка си… .
…Та тя, кошутката, таман беше родила и си крепеше рожбицата. Оня юрод адов, началникът на полицията, депутати разни и останалата им паплач, току беха дошли и се беха изпонапили. Искаха да ходят на лов, ка’й, ама нали ония, моите колеги, са путки и нищо не им казаха напреки, та аз се скарах с тях и им рекох, че сега не е сезонът и животните си гледат малките. Оня ме заплаши и ми вика, или да съм ходил да ги съпровождам, или от вчера ще ме нямало, ама пак щели да идат. Кипнах, но си думам, че по-добре аз да съм там – барем щях да им попреча да ударят нещо. Като тръгвахме видях, че с нас идва Сали турчето, дето се грижеше по едно време за района на Бай Кънчо. Бре, питам го, къде с нас, бе, а той: аз, ка’й, съм поканен от еди-кой си депутатин! Отде да знам, че измежду депутатите имаше и турчуля и че станала връзката ония да си слагат свои хора на разни постове по горските стопанства, за сметка на нашите. Та стиснах зъби и си викам: после ша та гостя аз. Тръгнахме къмто чукарите от дясната страна на планината, дето кьорав дивеч се не видеше, че хем да не може кола да мине, хем да се изморят. Ама, резняка му с резняк, отде да знам, че и за туй ша им са мазни. Не от там, ка’й, Маноле, че дивеч няма да срещнем! Бре, като викнах – и да имаше животинка и нея изгоних – “Абе, говедо с говедо, викам, ти мен ли ша учиш, бре, копиле недоебано, на кой акъл ша даваш ти бе, кьопавец ?”. Всички са наостриха, ка’й, с уши и очи мен гледат, а един от ония депутатините, турчин, вика: “Ти на къ’в са праиш бе, ти знаеш ли кой съм аз, ти знаеш ли, че на туй твойто му викат дикреминация, а?”. Аз, ка’й, кат са наежих и таман да го подкарам и него, мамицата му турска, изведнъж насреща ми един юмрук – прас! Как да знам, че един от пазвантите на тия ми ти гаджали беше турен там зарад мене и само чакаше да кажа нещо и – прас! Причерня ми…не от тази левашка тупаница, ка’й, ами от туй, че ме снижават там, дет’ хляба си изкарвам и на всичко от горе тая паплач наоколо ми са присмиваше?! Мен цигани с брадви са искали да ма секат и после ги шиха в болницата, бракониери са ма стреляли, че после писах в полицията защо съм ранил по погрешка сина на областния. А сега някакъв гольо с физиономия на глиган – глиган кат’ оня, дет’ лани бат’ Красьо, Петровия, го беше умерил в главата от 200 метра с оная финландската пушка, …бре ама изстрел беше… – та тоя шопар на мене ми скача!? Бе, чедоо, бе джанъм, я ела Манол да ти обади, ка’й, как пролет са чергите тупат. Бавно дигнах глава, а той ма гледаше изотгоре и вика:” На теб ти отива да лежиш кат свиня у прахта”. А аз му се подсмихнах и му викам: “ бе, аз да лежа – да, че работя и с труд изкарвам, ама ти е сега ше карвиш кат’ прасе на заколение и шя те питам що ше чиниш тогаз и чий ше го дървиш” и, без да разбере какво стана, ка’й, така бързо и на место го фраснах – първо в слънчевия с един прав, а после и селската го почерпих, че и до следващо причастие помен ша има. Строполи се като шопара на бат’ Красьо и не стана. Усетих са, ка’й, че останалите пазванти на ония вече ма наобграждаха кат’ вълци на рогач, ка’й, ама забравяха, че аз съм балканско чедо и не съм хрупал сандвичи в “Мак’Дуналс”, а ‘сичко, що Господ и Майката-природа ни дават.
Таман се извърнах и застанах срещу им и си гласех единия, ка’й, и изведнъж откъм гърбината ми се чу трясък – Буум! “Бре, и ша стрелят ли по мене тия ми ти копилета шубелийски?”, са запитах и бързо са извърнах. Мамичко, какво да видя! Копилето мастито, шефът на полицията, беше хвърлил мерника на нашата кошутка, мъничката, и докато са разправях с оня голтак, тоя гъз са прицелил и стрелял у нея. Откъде да знам, че точно нея ша найдат тъдява, бе Пальо, как можех да знам туй. Туй сега, дет’ ти го думам, Пальо, ако щеш вярвай, за няколко секунди стана. Извиках, той са стресна и докато са съвземе, с един скок бях досами него. Няма да забравя как ма гледаше, лайното му с лайно, колко изненада и страх имаше в очите му, преди да го халосам. Той, ка’й,  си верваше, че нема кой да го спре и кой да му излезе насреща с тия пазванти около него. Кат са озовах до него, ка’й, му извадих от руките пушката и с приклада го цапардосах по чутурата. И добре го сторих, ка’й, че за втория изстрел по мъничето се готвеше. Близкия “глиган”, ка’й, и той пострада от приклада, ама и пушката пострада. Хвърлих я долу в пропастта, ка’й, ако че беше хубава, италянска. Че нали същата тая пушка ми уби момичето. Тая пущина, ка’й, ми затри детето. Туй, дето стана после, го знаеш. Докато гледах трупчето на кошутката, изотзад един ма изряза с една сопа, та паднах и тогаз другите, кат’ вълци на мърша връз меня са скупчиха. Ритаха, удряха, скубаха, плюеха, псуваха и тъй до кат’ припаднах. После лесно. Не ма болеше. А ми са мерна, че и Сали някъде в гюрултията налагаше и редеше по турски. Кат’ са събудих, ка’й, таман беше 4 и половина – 5 сутринта. Всичко ма болеше и бая труд беше до кат’ стана. Със зор са изправих, а главата са въртеше и кокалите ми не искаха да мърдат. С много мъка отидох долу при кошутката, а то, малкото, си лежеше до нея, горкото, и малко скимцотеше. Тия върли душмани майчицата ти взеха, ама не се кахъри, чадо, батьо ти Манол ша са погрижи за тебе. Кат’ майка си хубаво, ка’й, ша станеш.
Ти, ка’й, мен ма питай що е горската болка, Пальо.
Тез’ върли душмани у Парламента, дет’ само чакат кат’ доде време да са избират, и щъкват по села и паланки обещания да ръсят и лъжи да посяват, а през останалото време, ка’й, са избиват кой по-голямо парче от баницата да вземе, мамичката им, ник’ва работа да не свършат, а само беди да ни носят и гората ’се на тоз’ хал седи, горката…. Но съм им ибал мамичката, Пальоо.
Сърнето порасна и познай каков стана?!! Голем, кай, Пальо, Рогач, дет’ и наши, и чужди ловци са не виждали, и нема да видят. Ама не ще да го хванат, че кат’ хала съм го направил, ка’й, и страх, и хитрост у него има. Та от секой да са плаши и от секой да бега само от меня го не е страх, че аз му бех, ка’й, и майчица и бащица и на душмани го не давам”.

…Та така, запитваме са и си хортуваме с него кога време настане, в гората да влизаме. Ама знаеш ли що си се чудя и мая ? Дали ще има що да пазим некой ден, дали ще има що да гледаме некой ден, или ще имаме само пущинак и…много “кадърни” български управници. Щото горите ни изсичат, душата ни кастрят. А туй, що Бог ни е дал на нас, никой народ никъде го нема и други само се молят да им го даде, ама нии правим всичко, че да го съсипем и май и от нас ще да си го вземе.

 

Та така, дано не съм ви додеял,… айде аз ще да бягам, че душинките в гората ма чакат, а вий си останете със здраве, пък…елате пак с добро некой ден. Може пък, живи и здрави, и с Манола да ви запозная. И вий да го видите и чуйте
…А със здраве и сполай ви.

Един разказ на Кирил Чолев