СОКОЛАРСКА ПРИКАЗКА

На дядо, Ева и Сара

Цялата седмица беше ужасна – дъжд, дъжд мокър, обилен и подгизващ. Дните бяха отчайващо дълги. Само в малки промеждутъци от по някой и друг час на ден не валеше и беше тихо. С голямо нетърпение очаквах почивните дни и силно се надявах дъждът да спре по-скоро. Едва дочаках съботния ден и, слава Богу, небето наистина се проясни. Слънцето се показваше палаво иззад планината, а аз му се усмихвах съучастнически. Постепенно локвите по улиците и цялата насъбрана влага започна да се изпарява. Още в петък бях приготвил всичко за ловния излет. Вече готов с приготовленията погледнах Сара, моето куче. Тя ме гледаше с влажните си очички и махаше радостно с опашка – по суетенето разбираше, че предстоеше пътуване. В главата ми нахлуха весели мисли. Имах подарък за един мой добър приятел, при когото отивах да гостувам. Дълго време се подготвях за този момент. Често, когато се виждахме ставаше въпрос за пастирски кучета. Като на човек, който много пътуваше из най-дивите райони на България, ми отне повече от една година търсене и чакане, докато се сдобия с трите палета. Бях взел три кутрета – каракачанска, средноазиатска и кавказка овчарка. Три различни пухкави мъжки бебета на по около два месеца всяко. Моят приятел от дълго време си търсеше точно такива и за да го изненадам с това бая зор видях докато ги намеря. Но си струваше. Щяха да са му другарчета, а и бяха много хубавки. Аз лично предпочитах женските кучета. Бяха по-предани, повече пазеха дома и повече слушаха.
Предния ден бях сменил соколарските ремъчета на соколицата Ева. С колата нямаше проблем. Бях я оборудвал по предназначение. Направих си и нов елек, че в последно време соколарската чанта ми ставаше неудобна.
Всеки път, когато се махам от претъпкана София и тръгвам из Балкана, се връщам при корените си, моите български родни корени. Връщам се към същността си, към дивото. А какво по-хубаво от това, да съм сред природата и далеч от града и нервите?! Бях с питомницата си на ръка и ловът със соколи предстоеше. Сетих се за Райчо Гънчев. Той все ми вика, че трябва да възродим българското самосъзнание. Прав е, да ти кажа, но все по-трудно става...

 


Пътят щеше да трае три-четири часа. Пуснах “100-те каба гайди” и се заслушах. Кутретата спяха и сънуваха своите кучешки сънища. Това ме успокои. Първо пътуване им беше, а аз се притесних, че ще повръщат. Бях взел лекарства, но не се наложи да ги ползвам. Здрави мъничета се оказаха.
Соколката Ева сякаш си припомняше предишните наши излети. Спомням си денят, в който я откупих. Простреляна от бракониери, тя едва гледаше. Нямаше никакъв шанс да оцелее, а всички изгледи сочеха, че ще завърши нещастният си живот като бездарен препарат в нечия квартална кръчма. Снопът съчми беше ударил едното крило, което седеше напълно отпуснато. Коремът също беше засегнат, но за късмет раната беше повърхностна. Така я взех – в окаяно състояние и без надежда, че ще оживее. Края на размножителния период беше минал. За щастие и двамата имахме късмет и след два месеца птицата стъпи на крака. Колко безсънни нощи изкарах над компютъра. Колко телефони навъртях на приятели в и извън България. Ама Господ като е рекъл, че ще живее животинчето и това си е. Трудно, ама се оправи. След година смени основно перата и започнах тренировките – бавно, постепенно и внимателно. Птицата бързо напредваше и не след дълго тръгнахме заедно на лов. Още в началото ми направи впечатление разликата в поведението и. Обучението и мина доста образователно и за мен самия, тъй като нямаше почти нищо сходно със своите събратя по вид. Все едно имах друг вид птица, а не скитник. Соколицата излезе изключително животно. Опитно и темпераментно. Който ви каже, че всички си приличат, не му вярвайте. Те са като нас хората. Всяко си има особености и става за определени неща повече от другите. Така и тя, само дето Ева беше управляем снаряд и нямаше дивеч, който да и се опъне. Имал съм и други птици, но Ева се отличаваше от тях. И по характер, и по начин на ловуване беше различна. Ловували сме всичко. Като почнеш от врабчета та стигнеш до зайци. Много безстрашна беше. Красива и едра, по-едра от събратята си. Веднъж цапардоса по врата една лисица, но бях далече от нея и тя се отказа. И пари са предлагали за нея, но такива предложения винаги съм отхвърлял. С колеги соколари от няколко страни бяхме на ловна ваканция в Шотландия. Там ловувахме основно тундрови яребици. На първия излет за 2 часа Ева улови 7 яребици. Никой не можеше да повярва на очите си. Тя атакуваше ту като ястреб – с типичната за него маневреност и настървението – ту като нейните събратя скитниците – с бързина, скоростни пикирания и неотстъпчивост. Че ти остави това, ами като я харесаха да видиш...Център на внимание остана през цялото време. Не можах да се отърва от предложения. Накрая трябваше да обещая, че като се излюпят малки, ще им се обадя. ...Но за съжаление някогашния инцидент с ловците си беше взел своя дан. Когато дойде време да се размножава нищо не се получи. При едно ловно гостуване в Белгия отидохме на ветеринар и се установи, че яйцепроводите бяха перфорирани. Което на чист български означаваше, че нямаше шанс тя да има поколение. ...Мърсните бракониери...!
Отбих се от магистралата и тръгнах по второстепенния път, а дивните полянки и прекрасните гори се скриваха и пак се показваха иззад дърветата. Радост изпълваше душата ми, сърцето ми весело барабанеше в такт с музиката. Усещах живота във вените си. След още един час каране по завоите видях познатите върхове на групичката столетни борове и ели – знак, че сме близо. Тук-там отрязаните дървета чакаха до сами пътя да бъдат натоварени. Не бяха подминали тази китна местност, но и този път гадовете не бяха залесили след сечта. Един камион се подаде от пътя, който водеше до разклонението за хижата. Изпсувах тихо. Тия срам нямат ли. Да не би да сме като руснаците или канадците, че да сечем и изнасяме материал. Ама и те чужденците са хитри, имат, но внасят... Абе, то ние колкава страна сме и пак се конкурираме по добив на дървен материал, уж законно. Намръщих се когато камиона мина покрай мен. Хем пушек, хем трупове на дървета натоварил отзад. Стана ми мъчно. Продължих начумерен надолу. Още малко и на кръстопътя завих. От пътя виждах как на хълма извисяваше купол църквичката “Св. Иван Рилски”. Близко бях. Слънцето грееше, а гората ни приветстваше. Един кълвач заудря по дърветата, сякаш съобщаваше за нашето пристигане. С всеки метър, с който приближавах лошите мисли напускаха главата ми. Карах леко и се опиянявах от тишинката и чистотата на всичко около мен. Така загледан наоколо, изведнъж, някакъв силует се мерна на около три метра пред погледа ми, а веднага след това и още един. В следващия момент Ева изписка и подскочи от стойката по посока на сянката. „Спокойно момичето ми! Кротко!” – казах с мек глас и проследих с поглед посоката на полета. Ева чула гласа ми, млъкна и продължи втренчено да се оглежда. Помислих си, че може някоя влюбена двойка птички да се гонят сред дърветата и шубраците. Но не беше време за брачни игри...Късно беше за тях. Намалих и вдигнах поглед. Оказа се, че Ева е много по-добра в преценката си. Един красив и едър мъжки фазан летеше бързо и шумно, а зад него –...Каква красота!... – прекрасен ловен сокол преследваше жертвата си с резки, отривисти махове в гребен полет. Беше женска и атакуваше не с пикиране, а с преследване. Странно защо колата не им направи никакво впечатление. Последното, което видях бе как фазана се насочи към следващия малък завой и от там се спусна надолу по склона. В този момент двете птици изчезнаха от погледа ми. Трябваше да видя какво става на всяка цена. Дадох газ и последвах гонката. След секунди бях на мястото. Спрях рязко и изскочих от колата, като в бързината грабнах бинокъла, предвидливо поставен наблизо. От реакцията ми Сара скочи на крака и ме последва. Ева стана още по-неспокойна и се опита да се присъедини. Умишлено птицата седеше вързана за стойката си. Приближих, застанах до края на пътя и погледнах надолу. И тъкмо навреме, защото успях да видя как след спускането по склона, сокола беше скъсил значително дистанцията. Миг преди да блъсне фазана, сокола събра още малко крилата към тялото и за миг заприлича на изстрелян куршум. В последната част от секундата той разтвори лапите си. От удара се разхвърчаха пера и перушина, а фазана се преобърна няколко пъти във въздуха преди да падне. После тупна на земята и безпомощно започна да пърха с крила. Сокола обърна във въздуха и проследи неотлъчно жертвата си в ниското. Кацна спокойно върху трофея си и го грабна за главата, а едно рязко движение на клюна прекъсна предсмъртната му агония. Това беше достатъчно. След секунди хищника вече дърпаше перушината около главата и скоро започна да къса парчета месо. Ръцете ми трепереха от вълнение. Беше трудно да ги успокоя. Такава гледка не се забравя. В следващия момент се ядосах, че камерата остана вкъщи. За такъв полет човек можеше само да съжалява. Смъкнах бавно бинокъла. Преследването беше грандиозно. Вдигнах поглед към билото на планината, в чието подножие все още бяхме. Синьото небе се простираше навред. Чистия горски въздух носеше лекия хлад на планината. Влезнахме в колата и бързо потеглихме, криволичейки между скалите. Ева се беше поуспокоила след ловното представление по-долу, но много добре се досещаше, какво тепърва предстои. Прекрасно е когато гледаш това перфектно изваяно тяло. Създадено само да ловува, то сякаш беше събрало природните сили на специален съвет, за да решат да сътворят най-добрия, перфектният хищник. Бях навлязъл вече по калния тесен горски път и скоро наближих познатото разклонение. Завих към хижата и не след дълго я съзрях. Ето я...! Старата къщичка на бай Мето! Ех, че красива и уютна беше тя. Свряла се сред дърветата, тя стоеше като дете в майчина прегръдка. По-отзад и малко нагоре, на една китна хубава полянка, беше извисила своите куполи и малката църквичка „Св. Иван Рилски”. Слязох от колата и викнах: „Бай Мето-о, пътници срещаш ли?”. Не след дълго се чуха тежки стъпки. Бавно и спокойно, навеждайки глава, за да мине под вратата, се подаде брадатата физиономия на бай Методи Ставрев, или още както го знаеше и мало и голямо, отец Методи.
„О-х-о-о! Ловен, какво прави градско пиле като тебе тъдява в нашите гори тилилейски?”, отвърна той на моя поздрав с типичният си благ поглед и широка усмивка. Колко се радвах да го видя. Запъти се към мен с разтворени обятия, прегърна ме топло и радушно и без да ме остави да кажа нещо попита: „За колко дена си?”. „Само два!”, отвърнах, а той сложи тежката си ръка на рамото ми и кротко но категорично рече: „Ще се позабавиш още някой ден! Обади се на домашните, да се не притесняват!”. Излишно беше да оспорвам. Та значи, нямаше да тръгвам в неделя. Вървейки към колата попитах: „Отче, какво става с гората? От кога тия режат вече и наоколо?”. Крачейки, бай Мето се обърна към мен и с мрачен поглед каза: “От скоро! Около две седмици. Но ще спрат! Спокойно! Господ и за това си има грижа. Нали знаеш, че дърво с дърво се не среща. Само човек с човек!” И като каза тези думи леко се усмихна. „Какво си намислил?”, попитах с любопитство аз. „Имам нещо на ум. Това няма да го бъде! Не се притеснявай! Дай ние да мислим за другите неща. Това вече е решено!” рече уклончиво той и като каза това се обърна към колата. „Как са момичетата?”, попита бай Мето. Ставаше въпрос за Сара и Ева. „Виж сам!”, отвърнах на свой ред аз. От колата се дочу веселото прилайване на Сара. Отворих вратата на колата и тя се изстреля навън. Обикаляйки около отеца, тя започна да скимти и леко приклекнала махаше с опашка. Той я издебна, когато минаваше покрай него, грабна я през гърдите, подметна я сякаш е солетка и като я гушна с две ръце като бебе, я понамачка с много любов. После я целуна и я отпрати да си играе. Като я проследи с поглед бай Мето се обърна към мен и ми рече: „Ловен, кутрето за диво е родено. Не му е мястото в оная лудница долу. А, да ми я оставиш, че другарче да ми е, бре?”. Той не знаеше нищо за това, с какво възнамерявах да го дара и му викам: „Бай Мето, тя си е свикнала с мене и ще страда ако не съм до нея. Дай да забравим, а ти по-добре ела и ми помогни за нещата от багажника.” Като казах това застанах нарочно до задната врата, за да не вижда вътре. Бай Мето наведе глава и приближи към соколицата. „Ева! Как си красавице? Готова ли си за утре, мила?”. Беше клекнал до стойката и галеше внимателно птицата. Ева познаваше тази канара и сякаш, за да покаже борбения си характер леко наведе глава и го клъвна с острия си клюн. „Ах ти палавнице...!” скочи бай Мето като дръпна пръста си със закъснение. „Позабравила ме е!” обръщайки се към мене, рече той. „А, не е! Ама е малко изнервена от пътуването. Освен това, преди да стигнем до тук видяхме един ловен да гони фазан. Та за това се е понапрегнала. Ревнува за улова!” рекох аз с усмивка. Не спирах да го наблюдавам внимателно, за да не погледне към задната седалка, че изненадата исках да е пълна. „Де, дай да разтоварим, че имам да ти показвам нещо. Ще ти хареса!” почти по детски прозвуча той. И той беше намислил нещо. Запъти се към багажника. Аз внимавах да не погледне към задната седалка, дето беше подаръкът му. А той, подаръкът де, се беше раздвижил и вече му се папкаше. Изчаках бай Мето да мине покрай мен с част от нарамения багаж и викнах: „Отче, дружината те чака и си търси войвода!”. Не разбрал какво казвам, той се извърна и тъкмо се канеше да рече нещо, в следния миг замръзна стъписан. Видял кутретата той няколко секунди зяпаше втрещено и не мърдаше. „Ето ти подаръците. Това е за рождения ден, това за Коледа, а това бялото е за Нова година”. Случилото се по-натам не е за разправяне. В един миг се разхвърчаха палатката, самара, одеалото, соколарската вана, пакетите с кучешка храна и всички останали малки и по-големи пликчета и пликове, които бай Мето беше нарамил. Заприлича на фонтан от туристически приспособления. С два скока той се намери до мен. Грабна с едната ръка бебетата, а с другата ме прегърна така, че костите ми започнаха да пукат. „Добре...! Стига! Спри...! ...Не мога...да.... дддишш...аммм....!”, едва промълвих, а той се сепна и веднага отпусна мечешката си хватка. Очите му се бяха налели със сълзи: „Благодаря...! ...Благодаря ти, момчето ми!”.

 

* * *

Нека ви кажа нещо за бай Мето. Той е скромен, тих, трудолюбив и смирен човечец. Да се начудиш как такава голяма канара носи толкоз добрина и нежност в сърцето си. Беше висок над двата метра, здрав и с обгоряло от студа и слънцето лице, с дълга брада, правилен нос и очи,...тия очи сякаш слънцето бяха поканили в себе си. Погледне те и сякаш душата ти вижда. Винаги разбираше какво ти е на сърцето и нищо не можеше да се скрие от него. Сутрин бяха като кристално сините езера на Рила, а денем зелени, като нашите хубави гори. Правилно говорят хората, че по очите можеш позна човека. От уединения живот много рядко можеше човек да го чуе да говори. Кога около него са приятели тогава се отпуска да приказва. Иначе приказката му не можеш да чуеш. Не обелва думица. Навремето учил в духовната академия в София, а после беше станал свещеник. Съпруга имал, любяща и добра. И работа престижна и Богоугодна намерил в хубава и голяма столична черква. Но жена му заболяла тежко, а лек за нея така и не се намерил. Скоро след това се споминала. Лекарите така и не разбрали от какво. Него нямало какво повече да го задържа в големия и задушен град. Измолил от владиката си и така се наредили работите, че го назначили за свещеник в една стара и скромна църквичка в родопския балкан. От тогава се засели в Родопите и не го влечеше в градовете. Насаме с Бога и гората се беше отделил. От както го знам ходеше облечен все в един и същ стар протъркан подрасник. А ако времето захладнееше слагаше жилетчица. Зимно време ходеше с кожух от овнешка кожа. Носеше гумени галоши или обикновени обувки пролет и есен. За зимата му подарих хубави високи обувки, че вечно му се мокреха краката като излиза по-надалеч. Само тях прие. Всичко останало, дето му бях надонесъл, го раздаде на хората долу от селото. И аз разбрах това, като един ден долу в селото видях на гърба на селския фелдшер едно доста познато яке. Ама какво да го правиш отеца?! Горско чедо. Широка душа. Хората много го обичаха. Пък и той все помагаше с каквото може. За каквато и да е тежка работа все него викаха. Ръцете му бяха като на рогач главата, гърбът му широк като за два самара. Аз лично съм го виждал да носи и цепи пънове, такива, дето на два метра не можеш помести. А той хем носи, хем цепи. Грижеше си се и за църквичката. Майстореше си я, поправяше и каквото има нужда, а кога дойдеше време за служба, преобличаше се и служеше. Той беше и свещеник и клисар и иконописец, че и майстор. Хората от долните села също идваха. А на големи празници и от околията пристигаха. Мнозина обърна. Веднъж, дъждовен ден било, като тия последните няколко. Някакви софиянци били закъсали с кола. Ама не само забуксували в калта, ами и гума спукали. Нямало как да сложат ни крик ни нищо. Били далече от селото, но пък близо до хижата и дошли телефон да дирят. Ама то нали няма, та бай Мето тръгнал да помогне. Застанал кротко до колата и им рекъл да сложат нещо та да не тръгне назад. Онези кат’ се оправили, той току хванал за калника и бронята автомобила и го вдигнал. А онез, блейнали като гергьовденски агнета, не мърдат. Гледат и не гъкват. Бай Мето се усмихнал и им рекъл: „А сменете гумата, че по тъмно е лошо да се връщате!”. Онези се окопитили, набързо оправили гумата, изкарали колата и като свършили, рекли да му дадат някой лев. Бай Мето само рекъл „Човек с човек се среща, а не дърво с дърво. Ще помогнете на някой и вие. А със здраве!” обърнал се и си тръгнал тъй, както и дошъл. Отглеждаше си няколко овчици. Май осем бяха последно. Пет козички, два коня, две крави, имаше и биче. Много хубаво. Едро и яко. Една вдовица долу в селото без съпруг била останала клетата. Пък не пожелала да се задоми повторно и трудно се оправяла без парици. А и дечица имала. Тогаз бай Мето вързал три овци и две кози, вързал бичето и слязал в селото. Отишъл до къщата и ги дал. В домакинството да и помагат. Бичето можеше да ползва за разплод. Хубаво беше и пораснеше ли, кравите от околията за разплод щяха да водят. Така още някой и друг лев щеше да си докара. Хората като видели какво направил бай Мето на свой ред занесли кой сено за стоката, кой царевица. Един по-заможен съселянин и подари даже и една крава. Абе още имаше хора.

* * *

Влязохме в къщата. Кучето си намери място. Сложих Ева в една от клетките на бай Мето. В ъгъла зад нея напълних ваничката и с прясна вода. Пожелах и лека нощ и затворих вратата на воалиерата. После разопаковахме багажа. Както си говорехме, бай Мето рече: „Ела сега да ти покажа нещо!”. Станахме и минахме през вратата отдясно на камината. Влезнахме в другата стая, а от там зад къщата се намерихме пред обора. На площадката до дръвника. Първоначално помислих, че се шегува и ще ми даде да цепя дърва, но преди да го попитам той вече беше разбрал какво мисля и само рече: „А сега не! Утре ще цепим дърва! Сега имам нещо друго да ти покажа!”. И като каза това се запъти към една нова клетка до обора. Направи знак да се приближа. От там където бях застанал не се виждаше нищо. Не ми позволи да умувам много, а само каза: „Виж новия член на семейството ми!”. Вгледах се в застиналия на стойката силует. Ясно се различаваха контурите на сокол. При това не какъв да е. Това беше ловен сокол. Птицата спокойно се обърна към нас и ни погледна. По оперението разбрах, че е тазгодишна птица. По-дългата опашка беше един от белезите, по които се различаваше от скитника. Хубавата белезникава глава с бледи кафеникави бакенбарди контрастираше с шоколадово-канеления гръб. Светлите гърди и корем с кафяви вертикални петна завършваха външния вид на това красиво пиле. Красиво животно е ловният сокол. От скитника е по-голям и има по-различен подход в лова. Имах представа от този интересен вид. У нас, а и в чужбина, количеството на тези птици рязко беше намаляло последните години и вече беше внесено в „Червената книга” на някои страни като застрашен от изчезване вид. Това бе един от видовете соколи, които най-много обичах. Споделената радост на бай Мето беше и моя радост. Седях пред клетката и не усещах как минава времето. Бай Мето тактично си мълчеше и чакаше да се усетя. Сепнах се от мислите си и го погледнах, а той все така благ ме погледна, усмихна се и каза: „Много мислиш нещо, всичко наред ли е?” беше си загрижен човека, ама как можеше да седи някой намусен, когато бай Мето беше наоколо. Погледнах го, усмихнах се и му рекох: „Отче, аз ядовете си тука забравям, така че дай да видим с каква гозба ще ме нагостиш”. „Дадено, Ловен!” каза отеца и се запъти към кухнята. Погледнах към клетката, там където седеше птицата и се усмихнах. Много скоро щях да го вида в действие. Обърнах се и последвах своя домакин. След тая приятна изненада дойде ред на вечерята около огъня. На синията* бяха подредени с вкус гозбите. Имаше боб в гърне, а за мен малко месо, домашно сирене и кашкавал, защото бай Мето постеше. Различни подправки бяха сложени в добре издялкан дървен съд, а до тях беше покрита една прекрасна питка. Хубава, мека, бяла и уханна. Парата излизаше от нея и сякаш с пръст те канеше да я отчупиш. На една ръка от нас една дамаджанка с червено винце и една малка стъклена каничка с ракийка допълваха лицеприятната гледка. Както си му е редът бай Мето каза една молитва, турихме по един кръст и дойде време да уважа „царската” вечеря. Ядохме, пихме, че даже и попяхме малко родопски песни. Моят домакин отвори онова ми ти медно гърло и с неподражаемия си тембър и църковен опит поде мелодиите на чувствените планински песни. Ехото тичаше между върховете на планините и се връщаше при нас ту весело и леко игриво, ту леко тъжно и малко плачевно. Каквато и песен да  подеме бай Мето, искрени сълзи ти потичат. После си говорихме за птици, за соколарство и си спомняхме минали ловни излети. Късно вечерта се прибрах да спя в отредената ми стая. Моят домакин остана край огъня да се радва на паленцата. Там и пренощува.
Сутринта се събудих към осем. Човек бързо се наспиваше в планината. Без следа от махмурлук или умора. Отвън се дочуваше познат звук – бай Мето цепеше дърва. Оправих се и слязох долу. Гол до кръста и леко запотен, бай Мето си тананикаше „Рипни Калинке”. Без да се обръща той поздрави „Добр’утро!” и веднага попита: „Наспа ли се?”. „Спах като бебе! Умора не усещам!”, отвърнах аз и се ухилих. „Ела, тогаз, чедо градско, да ме отмениш. Бледичък ми се струваш нещо. От градския живот ще да е!”, констатира моят домакин с вещина и весела нотка в гласа, докато ми подаваше дръжката на брадвата си. Аз не бях малък, но сравнение с него бях като прогимназиален секретар в счетоводен техникум пред Старопланинска мечка. „А,...къде ми е топорчето?” попитах аз. Преди време донесох един топор от пазара в Банско. С него ми беше по-лесно да се справя с големите цепеници. Градската ми физика щеше да се затрудни с този, дето той ми го връчи. „Давай, давай! Не знам къде съм го прибрал.” отвърна безцеремонно той, но после се усмихна и под мустак попита: „Ама, ако ти е трудно с този кажи. Ще ходя да го потърся.”. „Остави, ще се помъча и с този” отговорих аз. В София живеех като повечето хора в блок и цепенето на дърва не беше от характерните ежедневни занимания за един столичанин. Е, ако разбира се оставим настрана циганите, които се погрижиха на места в и около София да останат лунни пейзажи. При това необезпокоявани от никой. Но това е друга тема. Излишно е да ви казвам колко бях отвикнал. След един-два хубави дънера влязох в ритъм и въпреки тежката брадва, започнах да ги дялкам като на конвейер. Бай Мето само даваше откъслечни съвети. Неусетно мина час и половина, когато бай Мето даде отбой: „Стига толкоз Ловен! Измий се, бърз обяд и тръгваме!” после гушна кутретата и ги прибра в една заградена част на обора, където специално за тях имаше постлано сено. Изкъпах се бързо на външния душ, който беше закачен върху старата сребриста ела. Подсуших се и се преоблякох, след което слязох долу да помогна. Преоблечен, бай Мето бе сложил ловната си дреха. След бърза закуска извадихме птиците. Дългоочакваният момент настъпи – отивахме на лов.
Времето беше страхотно и обещаваше да остане такова, а чистият въздух се просмукваше през всяка фибра на тялото ми. Тръгнахме пеша. В горските дебри кола не ни трябваше. Посоката ни беше обратна на сечището и пътя. Зад къщата по пътеката, която обикаляше църквата от долната и страна, а след това слизаше надолу към реката и многото малки и големи полянки. Слизането траеше близо два часа. А това си оказваше влияние. По този повод моят спътник често се шегуваше с „градската ми среда на обитание”. Сара тичаше като обезумяла и погваше всичко, което мръднеше. За малко да хване един разсеян кос, за който по-важно беше да ухажва партньорката си от колкото да внимава за живота си. Стигнахме до реката и преминахме от другия бряг на полянката. В края и започваше обширна нива. Дърветата ни служеха за прикритие и ние застанахме между гората и нивата. Бай Мето сръчно извади от раницата стойката, заби я в земята и сложи внимателно птицата. После смъкна багажа от гърба си и направи знак да го последвам. Направих същото. Поставих Сара да легне и го последвах. Минахме покрай дърветата после се шмугнахме през храсталаците, като се придържахме под сенките на растенията. След няколко минути промъкване застанахме близо до мястото, от което можеше още по-добре да огледаме терена. Дивечът имаше предимство. В момента, в който излезехме на голямото поле всяко животно можеше да ни забележи. А това означаваше, че откриването му ще бъде трудно. Клекнахме, а моя спътник с лека усмивка се обърна към мен и попита „Какво мислиш, Ловен?”. Имаше достатъчно скришни места за дивеча. Посочих към групичката дървета и казах тихо „Мисля, че по това време трябва да са долу под сенките, но има възможност да срещнем нещо и преди горичката”. Бай Мето ме погледна и каза „Има логика, ама какво ще кажеш за тези?” и посочи някъде напред. Погледнах, но нищо не виждах. „Къде гледаш?”с изненада попитах, обикаляйки с поглет цялата лява част на полезрението ми. „Ех, градски, още не си се научил да гледаш както трябва!” каза добродушно бай Мето и заставайки до мен ми посочи точно посоката и това, което той беше видял. Проследих мислено линията, която той ми показваше. След кратко взиране започнах да различавам движение. След още малко видях и силуетите на едно ято от около 20-ина яребици. Приблизително толкова преброих с бинокъла. Те си чопкаха земята и не подозираха, че ги наблюдаваме. Казах само едно „Леле...!” и го погледнах ококорен. „Леле, я! Не си се научил да гледаш още, ама нейсе!” озъби се той с неговата широка усмивка. „Виж сега какво ще направим...!” каза той съзаклятнически. После ми обясни стратегията. Трябваше да се спусна зад дърветата и да продължа, докато намеря удобна позиция за атака. Тогава излизах на полето и пусках птицата. Междувременно Бай Мето се изнасяше в обратна посока зад една височинка и, прикрит зад нея трябваше да измине още около двеста метра, където трябваше да спре и изчаква сигнала ми. Целта ни беше да оставим дивеча между нас и да се приближим незабелязано, като в определен момент пуснем птиците в атака. Ако останехме заедно, нямаше да можем да ловуваме едновременно. Важното в случая беше двата сокола да не се засекат във въздуха. На мен обаче ми се искаше да изляза на нивата и така да опитам да издебна ятото. Разбира се така беше по трудния начин, но това ме привлече. Споделих с бай Мето идеята си, а той просто каза „Действай и си дръж ниско кратуната, че да не подплашиш всичко живо наоколо!” после ме тупна дружески по гърба с мечата си лапа и двамата се надигнахме от укритието си. Когато пристигнахме при раниците Сара нетърпеливо размаха опашка. Вдигнах самара, закопчах го, а после внимателно сложих Ева на ръката си и прикрепих стойката и към раницата. Моят приятел вдигна птицата си, погледна часовника и каза „Трийсет минути, Ловен!”, след което се обърна и безшумно се отправи към хълмчето. Имах трийсет минути, за да стигна до мястото.
Вървях по пътеката, а дърветата около мен сякаш се грижеха за странника, дошъл да ги види и гостоприемно го предпазваха от силното слънце с клоните си. Надвесени над мен, с аромат на диво, листенцата се поклащаха от лекия вятър. Две свраки се гонеха и боричкаха по клоните на близките дървета, а една изненадана сойка литна от земята и изкряка предупредително щом приближихме.
Прокрадвайки се между дърветата, излязох на нивата. Няколко минути внимателно оглеждах. След като не долових движение стъпих бързо на рохкавата почва. Обърнах се към мястото, където трябваше да са бай Мето и неговият питомник. Вече трябваше да са се скрили. Дадох на кучето команда „Търси”. Без да чака то се стрелна напред, като душеше въздуха и земята. Отвързах шнура, махнах качулката и повдигнах леко соколката. Тя замря за миг, огледа се и разтърси перушината си. Мерна бързо кучето и разбра какво става. Пуснах ремъчетата и с нежно движение нагоре я насочих. Тя подскочи леко като разтвори криле и се понесе във въздуха с плавни махове. Излезлият ветрец тъкмо навреме я поде, помагайки и с изкачването. Изминах 100-ина метра следвайки откритата следа, която Сара хвана. Тя усещаше, че дивечът е близо и обикаляше възбудено. Соколката използваше умело вятъра. Пъргаво се издигаше, като се стремеше по-бързо да набере нужната височина. Това беше важно, за да успее да достигне подходящата позиция за атака. Воден от Сара аз се приближавах към яребиците. Трябваше да ги изплашим и така да ги принудим да напуснат убежището си. Междувременно Ева привърши с изкачването и застана в изчаквателна позиция във въздуха на стотина метра над мен. Изведнъж кучето рязко спря, приведе се леко и застина неподвижно с муцуна някъде напред. Това беше мястото, където вероятно се беше стаило ятото. Там имаше нещо. Предпазливо заобиколих съсредоточената в стойка кучка. Всяка фибра в нея трепереше от възбуда, но не мръдваше и на милиметър. Седеше като закована. Тя беше моята гаранция, че ще открия дивеча. Предпазваше ме да не избързам и да не вдигна по-рано ятото. Сега бързо трябваше да преценя, къде лежаха стаените яребици. Изсвирих пронизително – сигналът за атака беше даден. Дадох нишан и на бай Мето и неговия сокол да тръгнат срещу нас. По команда Сара се превърна в истински взрив. Втурна се към посоката, която беше избрала. В този миг ятото се вдигна с голям шум и се насочи право към другите двама ловци. Ева за секунда застина във въздуха. В следващия момент тя се усука, подобно на свредел и с голяма скорост, растяща с всеки метър, се нахвърли след ятото. Сякаш мълния от небето падаше надолу. Вятърът яростно минаваше покрай перата и и чудовищният звук от пикирането раздираше въздуха. Хаосът стана невероятен. Яребиците, усетили опасността от земята и въздуха, се опитваха да избягат колкото се може по-далече. С бясно махане на крилата ги връхлиташе опасността. Миг надежда,... още малко и може би щяха да се спасят. В страни от тях започваше гората. Единствената им възможност. Продължаваха да летят, но разстоянието не беше малко. Соколката настигаше ятото. Бързо приближи, прибра криле до тялото си и нанесе мощен удар с ноктите. Облак от пух и перушина остана за миг във въздуха и после се разстла по земята. Жертвата тупна на земята. След минута беше в устата на кучето. Набрала инерция от голямата скорост при първия сблъсък на атаката, Ева тръгна нагоре, но налетя на втора яребица от същото ято. С бърза маневра соколицата грабна неориентираната птица в ноктите си и мигновено се обърна, за да хване пак вятъра и да намали стремителното си спускане. Още във въздуха доуби жертвата си и се приземи. Там, стъпила от горе и тя започна да скубе яребицата с настървение и в очакване на моето пристигане. Сара чакаше на близко разстояние и ме посрещна с първата жертва в уста. Взех дивеча и го сложих в страничния джоб на самара. Похвалих я. Радостта ми беше неописуема. С една атака сокол да хване две птици, рядко се случваше. Приближих до моята птица и внимателно клекнах. Застанала върху яребицата с разперени крила върху и, Ева яростно поглъщаше малките късове месо и перушина. Изчаках я да подърпа малко от плячката. После извадих половин гълъб от чантичката, която висеше от колана и го сложих в ръкавицата. Пъхнах ръката си пред краката и, колкото можех да прикрия дивеча. „Браво моето момиче! Каква героиня си ми ти!” промълвих нежно. Соколицата леко изписка. Вдигна глава после погледна ръкавицата и след кратко колебание скочи върху нея, късайки от парчето месо. Завързах ремъците и за шнура. Изчаках я да изяде месото от ръкавицата и след като почистих внимателно клюна и сложих качулката. Взех яребицата и я прибрах при другата. Вдигнах глава. Ятото се отдалечаваше и вече беше на достатъчно разстояние, за да кацне спокойно. Но, внезапно последва нещо интересно. Яребиците рязко завиха към гората, без видима причина. Последвалите събития, обаче, ми показаха причината за тяхното поведение. Соколът на бай Мето атакуваше стремително. С яростни махове в хоризонтален полет той почти настигаше последните птици от ятото. Когато приближи на сантиметри от последните жертви, за части от секундата той се гмурна под една от птиците. Усуквайки се с гръб към земята той бързо протегна дългите си крака и с острите си нокти стръвно я сграбчи. Пъргаво се обърна и планирайки се спусна със нея на земята. Подходът на сокола беше изненадващ. Това беше характерно само за ястреба-кокошкар. Повече не можах да видя какво стана. Запътих се в посоката, където приключи атаката на ловния сокол. Когато пристигнах бай Мето клечеше до своя храненик. Спрях на разстояние и изчаках, докато не станаха. След това приближих. „Какъв лов само! Каква гонка! Видя ли, Ловен, как се обърна това мъниче в края? Да не повярваш! Все едно ястреб гледаш!” говореше с вълнение бай Мето. Аз се ухилих „Отче, а я виж Ева как се справи!” и бутнах под носа му двете яребици. Бай Мето, още по-заинтригуван, повдигна вежди и направи една любопитна физиономия към дивеча и към Ева. „Бре, я да видиш! Господ подарък ни направи тоя ден, ще знаеш!” каза с тържествен вид бай Мето и се прекръсти.
Отправихме се към полянката при реката и докато вървяхме бай Мето започна разказа си. Чул подсвирването ми и тръгнал към нас. Вече бил близко, когато видял, че ятото се насочва към гората. Махнал качулката на сокола и с рязко подхвърляне го насочил към тях. Мъжката птица с голямо усилие започнала преследването си, защото трябвало с преследване да атакува. Доста труден и ефектен стил, типичен само за ловния сокол. За малко щял да се откаже, когато ятото завивало към гората. Аз успях да проследя последната и най-интересна част от преследването, когато соколът с пъргави и мощни махове настигна последната яребица, направи изненадващия вираж и се насочи към земята. От радост бай Мето не беше на себе си. Не след дълго бяхме до реката, а след още десетина минути намерихме чудесно място за почивка. Птиците бяха на стойките с махнати качулки, а до тях ваничките пълни с вода. Още не изчакали да вържем шнуровете за стойките, те цопнаха във водата. И кучето, като един естет-водолаз също се пльосна във реката. Дивечът беше грижливо изкормен и съхранен в раниците. Не след дълго нашите храненици бяха привършили с банята и сушаха перата си. Кацнали на стойките с разперени криле и опашки, за тях сега беше ред на слънчевите бани. Скоро бяхме готови и за обратния път към хижата. Сложихме птиците на ръкавиците и поехме нагоре по пътя. След два часа и половина стигнахме до черквата, минахме покрай нея и стигнахме до обора. Прибрахме птиците в клетките. Бай Мето извади кутретата от обора. Докато хранеше малките те се бутаха в него, скимтяха и въртяха опашки. Изкъпахме се и се преоблякохме. След това всеки от нас извади от клетките своята птица. Беше започнало да се здрачава. Огънят гореше, дървата пукаха, кучетата дремеха налягали до нас, а ние довършвахме вечерята си. По огрените от огъня гърбове на птиците пробягваха сенките на червените езици. Чистият въздух помагаше всичко да бъде още по-хубаво.

* * *

През следващите дни пак имахме скромна слука. Къпахме се в студените води на близката река, ловяхме риба, като не забравяхме и лова през деня, присъствах на службите в църквата и се запознах с много и интересни хора. Междувременно от пощата в селото се бях обадил в къщи, че ще се забавя, а жената, познавайки моята природа, само ми каза да се пазя и да предам поздрави на бай Мето. Добра и любяща беше жена ми. Не напразно си я бях избрал такава. Прояви типичното си разбиране, както винаги и като грижовна съпруга не ме нахока, което може би заслужавах, а ме остави да си почина на воля. Всеки ден се събуждах с приятното усещане, че моят приятел е приготвил поредната изненада. И наистина всеки ден не се повтаряше с другия. Имаше всекидневни ловни излети и разходки. Така неусетно дойде моментът Ева, Сара и аз да стегнем багажа за София. След близо седмица изпълнена с незабравими преживявания и ловни дни дойде моментът на моето заминаване. Събудих се рано и слязох долу. Закуската както винаги беше готова. Кутретата се боричкаха на двора, а Сара с вещината на професионален рефер се включваше на пресекулки. Бай Мето застанал с гръб към огъня седеше кротко на пъна и ги гледаше с лека усмивка. „Добрутро, градски!”, каза той като ме погледна. „Закуската те чака!”. „Добро утро!” отвърнах на свой ред аз и седнах срещу него. Не след дълго с искрен и замислен поглед отроних „Как не ми се прибира, ако знаеш...!” Той се намести и рече спокойно „Разбирам те много добре, Ловен! Винаги си добре дошъл. Знаеш го!”. „Да знам,...!“ с тъга в гласа отбелязах аз. „Следващият път ще дойдеш с жената!” продължи бай Мето. „И тя да се разсее. Че долу не е за живот!”. Сит и пресит аз станах от масата и се насочих към колата. Бай Мето ме последва. Първо си взе довиждане със Сара. Гушна я, целуна я, а тя му отвърна като го близна по лицето. Той я пусна внимателно на земята и тя влезе в колата. После взе Ева на ръка и я докосна по коремчето. Аз взех от него птицата и я сложих на стойката. Затворих вратата и се обърнах към бай Мето. В очите на моя скъп приятел сякаш имаше сълзи. Гледаш го скала човек, а душата му като памук – мека и нежна „Карай внимателно надолу, Ловен! ...И те чакам пак след някой и друг месец!” ми рече той и пак се усмихна. Планинецът си е планинец! Широко скроен, честен, с голямо и добро сърце. Все едно дете гледаш. Прегърнахме се, та чак кокаляците ни изпукаха. „При първа възможност съм тука, приятелю!”, отвърнах аз и усетих една буца да застава в гърлото ми „И да се грижиш за домочадието си!” казах, докато заобикалях колата. „И ти също! Лек път и Господ да те пази!” каза той с присъщата си открита усмивка и ме благослови с ръка. „Благодаря ти, отче!” рекох и влезнах в колата. Запалих двигателя и махнах за довиждане. Сара и Ева се обърнаха назад. Там някъде зад дърветата един човек махаше за довиждане,...а в краката му три кутрета се боричкаха.
...От касетофона се понесе гайдарската мелодия „Сбогом със здраве Стара планино”, сълзи потекоха по страните ми. Е, не бях в Стара планина и нямаше да се сбогувам с нея. Нито с която и да е българска планина. Но следващият път, когато пак щях да съм тук домакините ми вече щяха да са повече. И отново щях да изживея моята приказка... Моята Соколарска приказка!

* * *

След по-малко от седмица разбрах, че сечта горе е спряна. Имало разследване и се оказало, че всичко било незаконна сеч. Били замесени и разни от местната и общинската власт. Намерила се връзка и с някой от правителството. Но каквото и да беше аз знаех кой стои зад всичко това. Един човек беше направил нужното, хората от околията да са спокойни, че гората им нямаше да се изсича.

*синия – ниска кръгла трикрака масичка