ЧОВЕКЪТ И ЛОВА

Разкази на туркменските соколари

Мишката – и жива – не е опасна,
Лъвът – и мъртъв – е страшен.

Много от нас са били свидетели как влетяла в стаята птица не бърза да излезе на навън, сякаш  гръм от небето или празничен салют, смелото ни куче в паника се забива в ъгъла, а само допреди малко спокойно кълвящата зърна домашна птица изведнъж вдига тревожна врява. Заекът-талай е основният дивеч за туркменските соколари сред пясъците на Каракум. Мигновената реакция, мълниеносните движения и маскировъчната окраска му помагат да се спаси от преследвачите. Но нерядко, по време на лов с грабливи птици, съм наблюдавал как внимателното и страхливо животинче, спасявайки се от настигащата го хрътка кучето – тазъй и сокола, тича срещу човека. Причината за такова несвойствено поведение е заплахата от опасност и чувството на страх.  
Това се случи през есента. Подготвяйки се за ловния сезон, аз ежедневно излизах от града за тренировка със сокола. Този път ние поехме близо до планината. На новото място ме удиви безпокойството, обхванало птицата ми. Настроението на сокола явно не беше работно. Внимателно оглеждайки се наоколо и взирайки се в небето, не открихме повод за тревога. Но с придвижването си на север, соколът на ръката ми започна да се дърпа. След около сто – сто и петдесет метра, открихме причината за тревогата на граблива птица. На голям бодлив храст с разперени крила лежеше един от нейните основни врагове в природата – млад степен орел. Той бе загинал от раните си, получени от острите клони. Приближавайки се, забелязах в клоните под него мъртъв кеклик. Още три моят другар откри в близките храсталаци.  Видимо неопитният хищник не е могъл да избегне сблъсъка с храста, послужил за укритие на спасяващото се от него ято кеклици, които, от страх пред орела, дори и мъртъв, не се осмелили да излязат навън и загинали от глад.

 



 1. Възхищението – лек за недъга!
Пазейки спомена за загиналите, хората се грижеха за върналите се от Великата Отечествена война (бел. прев. Втората световна война) ранени бойци. Труден фронтови път измина и Аман-ага. Намериха го в безсъзнание, след като разбил се наблизо снаряд го бе изхвърлил в дълбоката траншея. В болницата той бавно започна да преодолява последиците от тежкото раняване, възстанови двигателната координация, започна да чува и вижда. Но говора... Не можеше да се нарекат думи неразбираемите звуци, които болният с мъка произнасяше. Съселяните, знаейки, че ги чува, при среща го поздравяваха, без да го затрудняват с въпроси. Понякога насън Аман-ага ясно произнасяше някои думи и имена. И, чуващите го близки с радост се надяваха той да си върне говора. Но, събуждайки се, фронтовакът нервно изкарваше от себе си единствено тази понятна само нему реч. В бригадата за строеж на кладенци той се ползваше с уважение. Да копаеш кладенец в пясъка е не само трудно, но и опасно. А старите и изоставени, които трябваше да бъдат възстановени, се бяха превърнали в гнездо на змии, паяци и скорпиони. Обикновено в такива кладенци първо спускат на въже младо козле. То, виждайки опасността, започва силно да блее. Отбелязвайки разстоянието до опасния участък, въоръжен, долу се спуска човек. Аман-ага винаги правеше това сам.
Вечерите той често беседваше със съседа. Шестдесетгодишният Черкез-ага беше потомствен соколар и увлекателен разказвач на истории за лов с грабливи птици. В един такъв ден, през зимата, Аман-ага помоли съседа си да го вземе със себе си на лов. Първите три дни туркменската хрътка – тазъй в тандем със сокола настигаше дивеча далече от ловците. Но на четвъртия ден, заекът, подгонен от сокола и кучето, побягна срещу Аман-ага и бе хванат пред очите му. Възхитен от синхрона между кучето и хищната птица, подготвена от опитния соколар, той извика на Черкез-ага със силен глас: „Съседе, соколът хвана дивеча”. Така му се върна говорът.


2. Среща със змия в Актакир
Актакир – така се нарича място в пустинята Каракум, разположено на около триста километра от град Дашхоуз. Сравнително редките храсти и малките дюни правеха ловът с грабливи птици по тези места безопасен за сокола и удобен за човека. Преди две години се случи да разпънем там свой лагер.
Първите ловни дни бяха почивни за ловните птици и хрътките. Соколарят се занимава с благоустрояване на своето временно местообитание, изучава околността. Трябва да се събере саксаул, да се натрупа необходимия запас за огъня. На особен ред се подчинява вътрешността на палатката. Фенерът, кибритът, ножът и оръжието трябва да имат строго определени места, което дава възможност да бъдат намерени бързо при пълна тъмнина. Това също е мярка за безопасност от неканени гости – нашите по-малки братя, които могат да посетят лагера късно през нощта.
Всеки път Джума-ага, приготвяйки вечерята, хвърляше в огъня останалата прясна заешка кожа. Той обясняваше това с необходимостта от санитарни мерки. Смяташе се, че вътрешностите на заека могат да привлекат опасни насекоми и змии.
В един от тези дни се върнахме в лагера късно. Декемврийската вечер бе мразовита. Приготвих вечерята сам, за да си почине старецът. След като се нахранихме, дълго слушах разказите на опитния соколар. Хвърляйки няколко големи цепеници в огъня, се подготвихме за сън.
Сутринта се събудих рано от недоволното мърморене на стареца по мой адрес. Разбрах упрека му, виждайки до нас следи от змия. Разфасовайки заека за приготвяне на вечерята, оставих кожата и вътрешностите му до входа на палатката. Миризмата на кръв е привлекла змията. Тя е допълзяла до вътрешността на нашето жилище и е изяла оставените от мен остатъци.
В този случай ме изуми обонянието на змията. Та нали по това време на годината те спят дълбок зимен сън. Често ли се случва подобно нещо в природата? Не знам. Но пиша за случай, на който сам станах свидетел.

 


 3. Урокът на крилатия наставник
Ата-ага често си спомняше за женския сокол, с който успешно ловуваше няколко години сред пясъците. В онзи злополучен ден големият степен орел преследваше сокола дълго и упорито. Така и не го настигна, но го радели от стопанина – изплашената птица отлетя далече и не се върна.
Тази година старецът разпъна лагера до кладенеца. Акуш – туркменската хрътка, вече пета година бе негов неизменен помощник. Възпитанието на ловуващата птица не е лека работа, изисква определени навици и търпение. Младият сокол преследваше дивеча упорито, но не му достигаше маневреността на възрастния хищник. Ата-ага знаеше, че му е необходимо още известно време.
На третия ден за пореден път Акуш се понесе след стремителната птица и се скри зад високата дюна. Старецът се покачи на едно възвишение, за да огледа околността. Изведнъж нагоре излетяха две птици. Те явно преследваха една жертва. Соколарят изпадна в ужас от мисълта, че за пореден път може да загуби своя възпитаник. Преминавайки от бърз ход в бягане, викайки високо, той се отправи към големия храст, зад който се бяха скрили птиците. Когато успокои дишането си и се приближи към гъсто обраслите саксаули, първо видя спокойно легналия в сянката Акуш. Недалече от него на уловения заек стояха два сокола. Ата-ага веднага позна своята предишна възрастна птица. Ловецът внимателно започна да се приближава отстрани. Подивялата ловна птица веднага излетя и кацна недалече на склона на дюната. Изваждайки примамката, стопанинът започна да я вика. Слабо реагирайки на познатите движения и призиви, тя не бързаше да се връща. След известно време тя отлетя.
Беше вече късно да се прави вечеря. Слагайки попоната* на кучето и хапвайки останалото от обеда, старецът легна да спи.
На следващия ден картината се повтори. Пред очите на соколаря неочаквано появилата се възрастна птица, първа удари преследвания от Акуш заек-талай. Лова завърши младата птица, хващайки вече омаломощената жертва.
Това бе последната срещана стареца с неговата отдавна отлетяла ловна птица. Разказвайки за този случай, Ата-ага заключава философски: „Опитната птица стана наставник на младия сокол. Вероятно, тя така ми се отблагодари за старата дружба”.

* Попона – наметка, завивка за спане на кучето