БАЩА И СИН СОКОЛАРИ

Отдавна вече в селото не наричаха стареца по име. „Халипа” – наставник, учител – така се обръщаха към него соколарите, „гуш-чи” – ловец с птица – с одобрение говореха съселяните. Това уважение седемдесетгодишният Аннааман-ага си бе заслужил не само заради годините. В много семейства го приемаха като най-близкият човек, като роднина. А причината за подобна почит стана ясна от разказите на най-възрастния човек в аула.

В семейството си Аннааман-ага бил единствено дете. Баща му често го водел на лов, където той, затаил дъх, не свалял очи от ловуващия сокол. На него, тогава осемгодишен малчуган, не поверявали хищна птица, затова пък с Каракуш – туркменската хрътка тазъй*, се занимавал по цял ден – хранел я с варено месо, поил я с камилско мляко, сменял постелката от сухи треви в кучешката бърлога, лекувал раните, получени при лов. Като бъдещ продължител на семейната традиция, успешно познавал навиците на лова със соколи.

 

Но започналата Велика Отечествена война (Втората Световна война-бел.прев.) накарала бащата-наставник да се раздели с любимото занимание. Той заминал на фронта от първите в селото. Към пускането на сокола на свобода момчето се отнесло като възрастен, с разбиране – той все още не познавал тази древна школа на възпитание и обучение на грабливите птици. Две дълги години семейството живеело с очакване на писма от фронта. И ето че един ден, по обед, когато слънцето се издига в зенита си, а селяните приключват работа и се събират на чай, в края на селото се появил познатия камион. С него карали от районния център най-необходимите провизии – ориз, брашно, чай... Шофьорът спрял, както обикновено, до селската кантора. Ажахан-лайза не събудила заспалия си син, вместо нея това направил Каракуш. Момчето се стреснало от силния лай, прекъсван от радостно скимтене. Майката и синът не успели да минат и половината разстояние, когато видели забързаните към тях съседи. Радостните им викове изпреварили съобщението за връщането на главата на семейството – Мовля-ма-ага. Аннааман, оставяйки майка си сред жените, побягнал към събралата се тълпа. Фронтовакът бил заобиколен от деца и възрастни и се стараел да отговори на всичките им въпроси. А Каракуш с радостен лай кръжала около стопанина си. Макар че забелязал сина си отдалече, Мовля-ма-ага не могъл да се задържи на крака, щом Аннааман се хвърлил на шията му. Пристигналата съпруга му помогнала да стане. Едва сега ликуващият от радост хлапак се объркал – пред него стоял баща му с две тежки патерици. В къщи семейството изслушало разказа за боевете, раняването, болницата и операцията. Два дни в дома на героя не спирали посещенията – хората го поздравявали с връщането, питали за близките си. От тях той разбрал за загиналите жители на аула.

Бащата привикнал с протезата на крака и се научил да ходи само с една патерица, но вече не можел да пасе овцете, както по-рано. С подръчни средства той започнал да възстановява предишните си навици за обработване на овнешките кожи. Но мислите го теглели към сокола. Радвал го неподправеният интерес на сина му към разказите за лова. И надеждите си той възлагал само на него.
Вече втора седмица откакто била разцъфнала гармула – лекарствено растение – сигурен знак за появяването на потомство при сокола. Синът знаел добре как да избере верен помощник в лова. В това Мовлям-ага се убедил, когато Аннааман, покатервайки се по каната** нагоре се спуснал в гнездото и взел в пазвата си хищно пиле, за което отсега трябвало да се грижи. Момчето залагало капани за пясъчен тушканчик***, незаменима храна за малкия хищник. Птицата свикнала с новия си стопанин и търпяла присъствието на Каракуш, когато я хранели.

Незабелязано минал периодът на порастването. Дошло време за работа на вабило**** – соколарят е длъжен да приучи птицата към носене на ръка и връщане при стопанина след свободен полет.

В средата на октомври, когато застудяло, Мовлям-ага се застягал за лов – проверил капаните, взел „попона”***** за кучето, стегнал ловното снаряжение за птицата.
Рано сутринта метнал камилското седло – „хоут” – върху двугодишния кораб на пустинята, здраво привързал мешката и манерката с вода и баща и син напуснали аула. Бащата със сокол на ръка седял на седлото, а до него крачел младият соколар и техният четириног помощник.
Забелязали на пясъка следи от заек и решили да спрат. Тук щели да преспят. Опитният ловец разучил местността и поставил капани. За Каракуш изровили яма, настлали я със суха трева. Вечеряли до огъня, нахранили кучето и легнали да спят. На сутринта, със сокол на ръка, баща и син се отправили по странична заешка пътечка. Първият капан стоял празен. Оглеждайки се настрани, Мовлям-ага продължил по-нататък. Аннааман видял, че баща му с очи му посочил върху пясъка неголяма разтегната следа – заекът, попаднал в капан, избягал към барханите******. Обезсилен през нощта, той не можел да отиде надалече и скоро двамата го намерили. Соколът се отнесъл равнодушно към опитите на раненото животно да избяга, но се наложило възбуденият Каракуш да бъде удържан на повод. Обикновено в такива случаи, първа пускат ловната птица. Мовлям-ага накарал сина си да се върне в лагера със сокола, за да даде възможност на Каракуш да завърши първия си ловен ден.

Опитният соколар разбрал, че соколът трябва да пребори страха си към непознатия обект. Надвечер той отишъл при изгладнялата птица с мъртвия заек и и разрешил да си клъвне няколко пъти. А на следващия ден вече, излитайки от ръката, соколът се стоварил като камък върху бягащата жертва. Чувство на радост изпълнило сърцето на Ан-нааман, та той за първи път самостоятелно пускал ловна птица. На уменията можел да му завиди не само негов връстник, но и възрастен соколар. За шест дни лов соколът хванал десет зайци-талаи*******.

Когато соколарите се върнали в селото, било вече обяд. Мовлям-ага не отишъл в дома си, а се отправил към юртата на бившия селски лекар. Сега там живеела неговата вдовица Айна-дайза с трите си малки деца. Леко открехвайки вратата, той поздравил стопанката, извадил от мешката един заек и го сложил до прага. След това по същия начин, доколкото стигнал уловът, той обходил домовете на завинаги останалите на фронта войници. След почивка от няколко дни, бащата и синът отново отишли на лов. И така в продължение на пет месеца. В къщи те носели не повече от един-два заека, останалите раздавали на семействата на загиналите бойци. Готвейки храната, жените оставяли парченца месо за птицата и кучето, а техните деца вечер ги носели в дома на Мовлям-ага. На сокола и хрътката били нужни сили за ежедневния лов. Още дълго време в следвоенните години бащата, синът, соколът и Каракуш помагали на своите съселяни да преживеят трудното време.

През 1951 година Мовлям-ага починал от получените във войната рани. Преди смъртта си той често молел да му донесат сокола. Ан-нааман дълго седял до постелята на болния си баща и слушал наставленията му. Бащата знаел – синът ще продължи делото на неговия живот. Когато съселяните се събрали на помена за Мовлям-ага, момчето със сълзи на очи им съобщило и за смъртта в същия ден на сокола. Птицата изкарала без стопанина си едва 40 дни. Тези храбри и силни птици се отличават с удивителна верност. Както и хората-пазители на обичаите на своя народ, те оставят след своя живот добри дела, светла памет и уважение. Аннааман-ага днес е треньор и наставник в Националния клуб на соколарите. Огромен е неговият принос за възраждането и развитието на националната традиция на туркменския народ – лов със соколи и туркменски хрътки тазъй.

* тазъй – туркменска порода хрътки, използвана за лов
** канат – дебело конопено въже
*** тушканчик – степно-пустинен скоклив гризач от сем. Dipodidae
**** вабило – примамката, която ловецът подхвърля на птицата, пускайки я да лети без шнур
***** попона – чул, наметка, завивка за спане на кучето
****** бархан – къса сърповидна дюна
******* заек – „талай” – вид пустинен заек, подобен на нашия сив заек, но много по-малък. Близък е до зайците-подземници в Европа, но най-близък до арабския заек – „арнаб”