ЧОВЕКЪТ И ЛОВА

Разкази на туркменските соколари

Мишката – и жива – не е опасна,
Лъвът – и мъртъв – е страшен.

Много от нас са били свидетели как влетяла в стаята птица не бърза да излезе на навън, сякаш  гръм от небето или празничен салют, смелото ни куче в паника се забива в ъгъла, а само допреди малко спокойно кълвящата зърна домашна птица изведнъж вдига тревожна врява. Заекът-талай е основният дивеч за туркменските соколари сред пясъците на Каракум. Мигновената реакция, мълниеносните движения и маскировъчната окраска му помагат да се спаси от преследвачите. Но нерядко, по време на лов с грабливи птици, съм наблюдавал как внимателното и страхливо животинче, спасявайки се от настигащата го хрътка кучето – тазъй и сокола, тича срещу човека. Причината за такова несвойствено поведение е заплахата от опасност и чувството на страх.  
Това се случи през есента. Подготвяйки се за ловния сезон, аз ежедневно излизах от града за тренировка със сокола. Този път ние поехме близо до планината. На новото място ме удиви безпокойството, обхванало птицата ми. Настроението на сокола явно не беше работно. Внимателно оглеждайки се наоколо и взирайки се в небето, не открихме повод за тревога. Но с придвижването си на север, соколът на ръката ми започна да се дърпа. След около сто – сто и петдесет метра, открихме причината за тревогата на граблива птица. На голям бодлив храст с разперени крила лежеше един от нейните основни врагове в природата – млад степен орел. Той бе загинал от раните си, получени от острите клони. Приближавайки се, забелязах в клоните под него мъртъв кеклик. Още три моят другар откри в близките храсталаци.  Видимо неопитният хищник не е могъл да избегне сблъсъка с храста, послужил за укритие на спасяващото се от него ято кеклици, които, от страх пред орела, дори и мъртъв, не се осмелили да излязат навън и загинали от глад.

 

Прочети още: ЧОВЕКЪТ И ЛОВА

СЛУЧКА ПО ВРЕМЕ НА ЛОВ

 Опитният шофьор, както се казва, усещаше пясъка под себе си – преминаваше дюните от раз. Прекарах час и половина пътуване през Каракум със сокол на ръка, настанен сред торби, чанти и други ловни дреболии в кошовете. Легнала на меката постеля, туркменската хрътка, наречена Учар, от време на време се надигаше и след кратко въртене, отново се наместваше на старото си място. Моят наставник Аннааман-ага с ловната си птица седеше в кабината. В ловния сезон, минавайки по този път, колата от време на време спираше плавно. Знаех, че сега старецът, скачайки на земята, внимателно щеше да изследва местността, търсейки следи от присъствието на пустинния заек-талай. Така ние продължавахме пътя си, докато не намерехме място, устройващо опитния ловец. На двама ни щеше да се наложи да живеем тук три-четири седмици – до следващото пристигане на шофьора. Докато разтоварим колата и запалим огъня, стана тъмно. Вечеряхме, нахранихме соколите и кучето и пренощувахме под открито небе. След сутрешния чай, с пожелания за добър път, изпратихме нашия шофьор. Ловът беше заплануван за след обяд, а до тогава трябваше да се справим с багажа, да подготвим кучешката ямка за Учар, да съберем дърва за през нощта. Как и къде да разпънем лагера и да запалим огъня, казваше стария соколар. Сред пясъците обикновено палатката се разпъва между големи дюни, където събирането на саксаула* за огрев е строго забранен. Изобилието от храсти предпазва лагера от лошо време. Огънят, запален от вчера, не трябваше да загасва до нашето тръгване. Пясъкът под огъня трябваше да се поддържа постоянно горещ – след ден щяхме да печем в него хляб, заравяйки тестото.

 

Прочети още: СЛУЧКА ПО ВРЕМЕ НА ЛОВ

БАЩА И СИН СОКОЛАРИ

Отдавна вече в селото не наричаха стареца по име. „Халипа” – наставник, учител – така се обръщаха към него соколарите, „гуш-чи” – ловец с птица – с одобрение говореха съселяните. Това уважение седемдесетгодишният Аннааман-ага си бе заслужил не само заради годините. В много семейства го приемаха като най-близкият човек, като роднина. А причината за подобна почит стана ясна от разказите на най-възрастния човек в аула.

В семейството си Аннааман-ага бил единствено дете. Баща му често го водел на лов, където той, затаил дъх, не свалял очи от ловуващия сокол. На него, тогава осемгодишен малчуган, не поверявали хищна птица, затова пък с Каракуш – туркменската хрътка тазъй*, се занимавал по цял ден – хранел я с варено месо, поил я с камилско мляко, сменял постелката от сухи треви в кучешката бърлога, лекувал раните, получени при лов. Като бъдещ продължител на семейната традиция, успешно познавал навиците на лова със соколи.

Прочети още: БАЩА И СИН СОКОЛАРИ

СОКОЛЪТ ОБИДА НЕ ПРОЩАВА

 Второ денонощие Бегмурад-ага не сваляше очи от балобана*, донесен от планината от по-големия му син Назар. Птицата му напомняше старата женска, от чието гнездо неведнъж бе вземал малки, които бе обучавал като свои помощници в лова. Потомствен соколар, старецът мечтаеше да види в сина си продължител на своето дело.

Но за голямо съжаление, Назар остана равнодушен към соколарството. Честите визити на някакви непознати при Назар, незнайно защо интересуващи се от местата за гнездене на грабливите птици, тревожеха Бегмурад-aгa.

Безпокоеше го, че той не усещаше тези хора като ловци. Пришълците не обсъждаха със стареца тънкостите при отглеждането на грабливите птици, а колко соколарски истории той би могъл да им разкаже ... Все си шушукаха нещо с Назар и млъкваха, щом старият се появеше.

Прочети още: СОКОЛЪТ ОБИДА НЕ ПРОЩАВА