БЕГЛЕЦЪТ

На Роби – Роберт Атанасов – Българският ловецъ

Беше душен юнски следобед. Мухите наоколо досадно жужаха, а жегата беше влязла навътре в многострадалните ми дробове. Тъкмо се разхлаждах с един от бъзовите сиропи на баба, когато телефонът иззвъня. Един познат ми съобщаваше, че колега соколар е загубил птицата си. Имал нужда от помощ. Разбрахме се да се видим след час за повече подробности. На срещата дойде и той, човекът с птицата. С изненада разбрах, че ще търсим скален орел. Не ме питайте как. И аз самият се изненадах от този факт. Трябваше да съдействам да си върнат животното. Собственикът каза, че бил дал много пари за нея, че бил свикнал и други такива. Усещах, че не всичко ми казва. Както и да е. Нагърбих се да опитам и събрах възможно най-много информация – кога и къде беше ходил за последно с птицата, колко често бе излизал по тези места, обикновено по кое време на деня, колко бе хранил птицата в деня на изгубването и т.н. Получих информацията, която ми трябваше и, без да се бавя, тръгнах. Бях си го кръстил „Беглецът”, защото това животно беше беглец от собствената си съдба. То беше превъзмогнало предначертаните събития и бе получило възможността да оцелее. Дали щеше да се справи, зависеше от него.

 

Прочети още: БЕГЛЕЦЪТ

ЯСТРЕБОВИЯТ ОРЕЛ

На Сандала, един от най-дивите соколари, които познавам
 Имам един ловен другар, чиято страст е ловът с ястребов орел. За непознавачите ще кажа, че с орли ловуват само най-добрите соколари, а с ястребови орли най-добрите сред добрите. Ловът с тези представители на летящото хищно семейство е, така да се каже, висшият пилотаж в соколарството. В руските републики 90% от всички ловци, т.нар. „беркутчи”, ловуват с „беркути” или още известните скални орли. Там това е вековна традиция, а трайните познания се предават от дядо на баща на син. По света, обаче, ловът с орли се практикува само от най-опитните. Четирите процеса, които залягат в соколарството: привикване със соколаря и хранене от ръка; обучение и идване на ръкавицата; тренировка за влизане във физическа форма; представяне на плячката и лов, при другите птици (мишелови, ястреби, соколи) са кратки и сравнително по-бързо се достига до желания успех. Но при орлите и ястребовите орли тези фази са по-дълги и по-бавни. Необходимо е двойно, даже тройно повече търпение и упорство, повече енергия и време, за да има успех. Ако някой е запознат със соколарството, лесно може да добие представа за какво време и енергия говорим, когато става въпрос за орли. Ловът с орли е изкуство, което може да се практикува само при спазването на определени услови и изисквания. Релефът и територията е от голямо значение за всеки вид лов, тъй като дивечът, който се размножава там се явява и основния хранителен ресурс. Какъвто е дивеча, такъв ще е и стилът на лов на грабливите птици. Понеже говорим за скалните орли, при тях от голяма важност е откритият терен. Тоест да няма гористи места, а ако има, те не трябва да преобладават. Факт е, че орлите са и мършояди. Те не се отказват и от мърша при липсата на друга храна. Но хранителната база все пак определя поведението на птицата. Един соколар най-добре знае какво му трябва на животното. Ястребовият орел е птица, която не търпи компромиси. Със своя свиреп нрав, близък до този на ястреба и с почти орловата си структура, здрава човка, дълги, едри, дебели, здрави и оперени до стъпалото крака, дълги пръсти, широк захват с големи и остри нокти, той се явява предизвикателство за всеки негов двукрак партньор. Стръвната му натура в съчетание с добре сложената структура на тялото, представляваха перфектната и страхотно използваема машина, ако, разбира се, с птицата имаше и умел соколар. Съчетанието от ястребов орел и опитен соколар е перфектната комбинация. Тя винаги има убийствен ефект. Композицията на тялото на това животно му позволява да ловува дивеч, еднакво подходящ както за ястребите, така и за орлите.

ЛОВЕН СОКОЛ

Посвещава се на моя любим летец

Плавните махове леко раздвижваха сутрешния въздух. По меката кадифена перушина едва се забелязваха последните капчици от нощния дъжд. Кафеникавото здраво и набито тяло пореше последните облачета на отминаващата утринна мъгла. Вятърът, сякаш забравил задълженията си, едвам-едвам подухваше, излъчвайки уют и спокойствие. Ароматите на гората, мирисът на полята и билките сред тях, се носеха из въздуха наоколо и омайваха всеки, който ги вдишваше. Две години откакто изхвърча от гнездото и две години откакто се засели по тези места. Също като събратята си той обитаваше равнините, равнинните гори близо до влажните зони, както и предпланинските гори и скалните масиви до алпийските части на планините. Птиците от неговия вид бяха прелетни, скитащи и постоянни, но той не се бе отдалечавал по-надалеч от ловните си територии. Животът му беше самотен и скучен. От две години не бе срещал женска като него. Понякога се закачаше с враните и гарваните намиращи се наоколо, за да разнообрази, поне малко, иначе скучното си ежедневие. Но въпреки всичко му липсваше нещо. Липсваше му другар. Другар, с който да делят студ и пек, ден и мрак. Другар, с който да играят и да се гонят в небето, да преследват дивеча и да създават потомство. Това му липсваше. Описвайки полукръг над рекичката, той плавно пое към хълма, в края на ловната територия. Под него няколко странните двукраки животни ловяха риба – това бяха човеци. Не им отдели никакво внимание, а се насочи към групичката дървета близо до хълма, на които не веднъж бе почивал и изчаквал жертвите си. След малко стигна до тях и кацна тихо на един висок клон. Пред него се разкриваше широка картина.

 

Прочети още: ЛОВЕН СОКОЛ

ОРЕЛЪТ

На дядо Сионий!

 Хищен поглед. Големи криле. Величествена осанка.
...Огромните, здрави и силни нокти, сграбчили студения камък, безпощадно стискаха бездушната материя, сякаш искаха да изкарат и последната искрица живот от твърдата скала. Впил нокти в гранита, орелът чакаше изгрева на слънцето. Тишината все още се простираше навред. Застанал на върха на своята скала, хищникът спокойно поправяше пера за сутрешния обход из подопечните му територии. Женската още лежеше в гнездото. Скоро щяха да се излюпят наследници и той трябваше да се погрижи за прехраната на любимата си. Обърна поглед към нея. Вече седем години бяха заедно и седем пъти го даряваше с малки. Извърна се на изток и погледна натам, където трябваше да изгрее слънцето. Златистата тънка линия бавно се показваше иззад далечните гори. Тишината лека-полека започна да отстъпва на пробуждащите се гора и диви твари. Изгревът започваше. Орелът имаше голяма територия, която трябваше да огледа. Хем да намери дивеч, хем и да я опази от натрапници. Беше войнствен и крайно агресивен мъжкар. Именно заради това толкова години се беше задържал на тази територия, а бе завладял и още чужди. Слънчевият диск бавно се показваше, огрявайки с първите си лъчи скалистите масиви и планините на юг. Показа се една трета от него, после половината и накрая целия златист щит засия, изкачвайки се бавно и сигурно по своя път. Светлина и топлина се разстлаха наоколо и, като че ли, това беше сигнал за птицата да разтвори криле, скачайки в бездната под себе си.

Прочети още: ОРЕЛЪТ

СКИТНИКЪТ

Този разказ е закъснялата и неизказана благодарност към един мой пернат приятел.
Посвещава се на изключителната соколица Ева, която вечно ще помня!

Утринното слънце опипваше с топлите си меки лъчи замръзналите върхове на планините и опитваше да стопли мразовитите хребети на близките чукари. Нощта беше студена и сега всяка живинка търсеше открито пространство, за да се отдаде отрано на успокояващите и живителни лъчи. Един гущер, скоро напуснал дупката си, бавно се заизкачва по огряната от слънцето скала и застина там. Трябваше му топлина. Няколко врани и гарвани с вряскане напускаха нощното си убежище.
Нивите наоколо бяха удобно място за срещи на много животински видове. Близостта на откритите обработваеми площи беше доста примамлива за повечето горски обитатели. Храна лесно се намираше и имаше достатъчно за всички. Поотрасналите малки, вече млади и здрави животни, бяха готови за приближаващата зима. И тези, които не бяха мигрирали се възползваха от обилието.

 

Прочети още: СКИТНИКЪТ

ЯСТРЕБЪТ – ГОРСКИЯТ ДУХ

На Стоянчо

След 20 минути тихо и внимателно промъкване в гората, застанах на удобно и скрито за наблюдение място – сред гъстите храсти и саморасляци, под високите разлистени дървета седнах и зачаках да Го видя. Бях се настанил близо до брега и наблюдавах от другата страна на реката как птиците пият вода и се къпят. Смешна глъчка и врява.  Преди обед е и нищо не издава, че наблизо може да има нещо друго, освен птича баня. Никой и не предполага за присъствието на хищник. Пернатите си пасат спокойно или пазят територията си, карат се за женски или просто почиват под сенките на дърветата, но винаги, абсолютно винаги, каквото и да става, всички те са нащрек. Защото той е там. Ястребът е там. Винаги на пост и винаги готов за атака. Набелязал жертвата си, сред потайните дебри на своето царство, той седи и не помръдва. Бди и не изпуска из очи оногова, когото е избрал. Не премигва и за момент даже. Застанал до водоема, скрит сред листата, търпеливо изчаква удобния момент. Издебва момента за атака. Една непредпазлива яребица, току-що изкъпала се и забравила за стаената в клоните на дървото опасност, се отделя встрани от ятото и излиза на откритата полянка на 15 метра от бдителния хищник. Забравила за инстинктите си и застанала срещу врага, тя започва да поправя пера.

 

Прочети още: ЯСТРЕБЪТ – ГОРСКИЯТ ДУХ

СОКОЛЪТ – МОЯ ПРИЯТЕЛ

Живея в хубава къщичка до гората на тихо и спокойно място. Далече съм от големия град, от шума, от суетата и мръсотията му. На 30 километра извън София съм, но спокойствието тук е осезаемо. И зиме, и лете съм си там. Винаги съм мечтал да живея и работя сред природата. Утрините са сладки и нежни. Вечерите тихи и мелодични. Несравнимо е удоволствието от това, да съумееш да се пребориш с предизвикателствата на живота и да успееш да работиш хобито си. Моето хоби е и страст на живота ми. Мило и дивно, нежно и потайно, скромно и скрито, явно и прикрито. Това е соколарството! Още от времето когато бях ученик, съм запазил най-приятни спомени за това старо изкуство. Все още пазя от ученическите години първата писмена работа за грабливите птици. Каквото и да правя, където и да съм, само за соколарство мисля и само това ми е в главата. Търся различни начини да подобря едно или друго нещо в ловните “доспехи” на моите любимци, за да изглеждат още по-величествени. Старая се да отсея една соколарска теза от друга и да разбера, изпробвайки всичко, дали една ловна техника е по-добра от друга. Всички мои мисли са в една посока и не виждам нищо друго, с което бих могъл да се занимавам, освен с това толкова старо и малко забравено изкуство. Животът ми с грабливите птици е радост, животът ми е соколарство. Мисълта ми тече към тази посока, речта ми върви също натам и естеството на разсъжденията ми е такова, с такъв привкус. Даже не привкус – цяло “угощение” е в главата ми, щом за соколарство заговорим. Когато видя пернатите хищници болни, зле гледани или, не дай, Боже, мъртви, душицата ме заболява. Колко съм ги носил тука, колко съм ги лекувал, не си е работа да ти разправям.

 

Прочети още: СОКОЛЪТ – МОЯ ПРИЯТЕЛ

ГОРСКА БОЛКА

На първата страница на списание “Ловецъ” от 1902 – та година пише, че  “ловътъ е достояние на всички ловци, живущи въ България”.
През тези 100 години толкоз вода изтече и толкоз неща видохме, ама не помъдрехме, и никой поука си не взе и ловът все на същия хал остана, че се чудя и мая защо сегашните, т. нар. властимащи, се не запитат “Какво, аджаба, трябва да направим ний за БЪЛГАРСКОТО ловно дело и как?”. Ами, че много лесно, бе, джанъм – ка’т са допитате до хората.
Имам един другар, Манол, аркадаш мой, дето заедно ги нищим, тез … нещата. Дет’ ни засягат, де – и ловът и дивечът. Ама аверът, за разлика от мен, е по-ербап, та хич и не го е еня чий закон как ш’а са променя – той си има дума по въпроса.
Има си горска душица чилякът. Затуй го и викат Манол Горския – че а стане нещо реч за гората – сърцето му до гърлото подскача, а очите му кат’ живи въглени стават. Майка му, дорде беше жива жената, все му разправяше, че у гората се бил пръкнал, за дърва кат’ ходили с тейко му. И че там, дет’ сърна раждала малкото си, и той там се е появил на бял свят. От там му и името, заради гората.

 

Прочети още: ГОРСКА БОЛКА

СОКОЛАРСКА ПРИКАЗКА

На дядо, Ева и Сара

Цялата седмица беше ужасна – дъжд, дъжд мокър, обилен и подгизващ. Дните бяха отчайващо дълги. Само в малки промеждутъци от по някой и друг час на ден не валеше и беше тихо. С голямо нетърпение очаквах почивните дни и силно се надявах дъждът да спре по-скоро. Едва дочаках съботния ден и, слава Богу, небето наистина се проясни. Слънцето се показваше палаво иззад планината, а аз му се усмихвах съучастнически. Постепенно локвите по улиците и цялата насъбрана влага започна да се изпарява. Още в петък бях приготвил всичко за ловния излет. Вече готов с приготовленията погледнах Сара, моето куче. Тя ме гледаше с влажните си очички и махаше радостно с опашка – по суетенето разбираше, че предстоеше пътуване. В главата ми нахлуха весели мисли. Имах подарък за един мой добър приятел, при когото отивах да гостувам. Дълго време се подготвях за този момент. Често, когато се виждахме ставаше въпрос за пастирски кучета. Като на човек, който много пътуваше из най-дивите райони на България, ми отне повече от една година търсене и чакане, докато се сдобия с трите палета. Бях взел три кутрета – каракачанска, средноазиатска и кавказка овчарка. Три различни пухкави мъжки бебета на по около два месеца всяко. Моят приятел от дълго време си търсеше точно такива и за да го изненадам с това бая зор видях докато ги намеря. Но си струваше. Щяха да са му другарчета, а и бяха много хубавки. Аз лично предпочитах женските кучета. Бяха по-предани, повече пазеха дома и повече слушаха.
Предния ден бях сменил соколарските ремъчета на соколицата Ева. С колата нямаше проблем. Бях я оборудвал по предназначение. Направих си и нов елек, че в последно време соколарската чанта ми ставаше неудобна.
Всеки път, когато се махам от претъпкана София и тръгвам из Балкана, се връщам при корените си, моите български родни корени. Връщам се към същността си, към дивото. А какво по-хубаво от това, да съм сред природата и далеч от града и нервите?! Бях с питомницата си на ръка и ловът със соколи предстоеше. Сетих се за Райчо Гънчев. Той все ми вика, че трябва да възродим българското самосъзнание. Прав е, да ти кажа, но все по-трудно става...

 

Прочети още: СОКОЛАРСКА ПРИКАЗКА

Проповед в защита на птиците

Някой стреля. Тогава от баира се вдигна сив сокол и завъртя кръгове над селцето. Бавно се носеше той в жълтия обеден въздух, сянката му се влачеше като хвърчило над запустелите къщи, птицата ту се издигаше, ту плавно се снишаваше и докато гледах това летене, в душата ми се появи една песен: "Соколе, сиви соколе, хайдушки верен побратим..."
Но чакайте! Соколът наистина летеше и описваше траекторията на тази песен... Изтръпнах: толкова поразително бе това движение и толкова прилягаше на песента... Ето: чувам песента. Но откъде идва тя? От небето ли? Боже господи!
Соколът пое по тъничката нишка на мелодията. Летежът му повтаряше плътно и прилежно летежната траектория на песента, следваше я вярно, без да се отклони нито на полутон, нито на полусантим от контура на тази траектория. Всички нейни извивки сякаш бяха създадени за това летене. Мелодията тръгна точно както отхвъркването на сокола: рязко пърхаща, пълна с въздух се въздигна нагоре и тръгна по развен въздушен интервал. Соколът последва и повтори тази извивка. После мелодията направи няколко мънички игриви пада - с едно свиване на крилете соколът повтори тези падове, задържаха се песен и сокол в малката въздушна ямичка, Кайчо Каменов, изпълнителят на песента, взе по-висок тон - последва лек удар на крилата и траекторията отново се изравни. Въздухът повдигна кривата нагоре и мелодията пое отново в равен, кратък интервал. Соколът също. Отново последва малък пад, слизане като в обърната дъгичка. Соколът се напъха там и това приличаше на гмуркане в бяла въздушна вода. Тук последва излизане от кривата и продължителен равен летеж на мелодията. Птицата повтори точно и прилежно всичко това...

 

Прочети още: Проповед в защита на птиците

ЛОВНИЯТ СОКОЛ

В полуизсъхналата коприва, зад голямата осмоъгълна шатра лежеше обвързан с въжета човек. Наблизо колкочеше оловният чучур на стара чешма. Той чуваше как струята вода се разбива във върбовото корито, прелива през долния му ръб и пълзи по вадата, лъкатушеща из поляната. Като че всичката тъмнина на нощта се беше събрала под короните на вековните дървета по края на ливадата и му пречеше да вижда. Настъпваше студената октомврийска утрин на 1664 година. Шатрата на Мехмед IV, наречен “авджи” зарди голямата му страст към лова, беше разпъната до извора, който стотина години по-късно гражданите на Ямбол назоваха “Двата чучура”. Горите наоколо гъмжаха от дивеч и падишахът, харесал тоя хубав край от предишни години, беше напуснал столицата си за един-два месеца.
Стоян се изви в копривата, нейните тънки жила се впиваха в голите му ръце, смъдяха непоносимо. Схванал се беше от хладината, а и отслабваше вече. Не беше ял от вчера, когато го издебнаха хората на бостанджибашията. Нямаше и триста крачки оттук, сред рядката гора, която покриваше южния склон на хълма Курткая.
Проклетият еничарин го завари в мига, когато ловният му сокол Дъбак беше кацнал на кожената му ръкавица. В кривите нокти на хищната птица висеше гривек. Стопанинът се готвеше да възнагради любимеца си с късче месо – държеше храната на сокола в кожена торбичка, вързана за пояса му.
- Стой, гяур!

Прочети още: ЛОВНИЯТ СОКОЛ