Интервю с проф. Нино Нинов

Предлагаме Ви едно интервю с проф. Нино Нинов.

 

Проф. Нинов е ректор на Лесотехническия Университет, преподавател по Ловно стопанство от 1972 г. и ръководител на Катедра “Ловно стопанство”  към Лесотехническия университет, гр. София. Доктор на селскостопанските науки, председател на Съюза на ловците и риболовците в България от 1991 до 2000 г., експерт по оценка на ловни трофеи на CIC (Международен съвет за запазване на дивеча). Водил е курсове на национални експерти по оценка на ловни трофеи в Белгия, Чехия, Франция, Русия, Сърбия и Черна гора, Турция, Румъния, Португалия, Литва, Германия. Първи вицепрезидент на комисията „Изложби и трофеи“ към CIC.

 

 

С проф. Нинов разговарят Роберт Атанасов, сп. "Български Ловецъ", Павел Якимов - Председател и Албена Алексиева - ВО/PR на БАЗГП - Соколарската Асоциация.

 

Интервюто можете да видите на адрес: http://www.safaribulgaria.com

Р.А.: Г-н Нинов, разкажете с няколко думи за себе си на читателите на списание “Български ловецъ”.

Н.Н.: Роден съм през 1946 г. в с. Ракево, Врачанско. В момента ръководя Катедра “Ловно стопанство” към Лесотехнически университет-София. Вторият ми мандат като ръководител на Катедрата изтича през тази есен. Завърших ЛТУ през 1970 г., през 1980 г. защитих първата си докторска дисертация, а от 1984 г. съм доцент. Миналата година защитих и втората си докторска дисертация - доктор на селскостопанските науки. Бил съм председател на Ловно-рибарския съюз два редовни мандата от 1992 г. до 2000 г. Първи вицепрезидент съм на Комисията по оценка на ловни трофеи към Световната ловна организация - CIC /Международен съвет по лова и запазване на дивеча/. Тази комисия функционира от 1934 г. и се занимава с организацията на международните ловни изложения под егидата на CIC.

Р.А.: Мен и читателите на списание “БЛ” ни интересува обаче нещо по-лично от това, което разказахте за себе си, и то е: кой Ви въведе в лова, кой “запали огънчето”?

Н.Н: Имах няколко колеги по време на следването, които бяха ловци. Единият от тях беше от моя край, по-възрастен от нас. За съжаление той почина твърде млад. Беше директор на Горско стопанство - Враца. Той всъщност ме запали по лова с неговия изключителен интерес на тая тема. Иначе винаги ме е вълнувала биологията на животинския свят. Съществува една погрешна представа, че ловностопанската дейност е свързана само с лова като спорт. В същност става дума за една много сложна материя. В цяла Европа /а и не само в нея/ има отделно законодателство за лова, съществуват специални закони, които уреждат не само ползването на дивеча, но и всичко, свързано с неговото съществуване, със запазването му. Ако ви направи впечатление, тази световна организация, в която съм експерт включва като свой приоритет запазването на дивеча/не опазването, което е обект на внимание на различни структури). Този, който ловува, трябва да мисли за запазване на дивеча. И оттук са всички свързани с това проблеми – даже ако щете и тези на противниците на лова.

Р.А.: Те са не малко лоби, но не искам да се спирам в момента на тях. Вие сам подхванахте темата за законността. Знаем, че Законът у нас не е съвършен – това го констатират много хора. Наскоро той беше преработен. Смятате ли, че това е крайната му завършена форма за известен период от време, или скоро може да се наложи да му се прави нов “ремонт”? Ако това се случи, какви биха били новите промени според Вас?

Н.Н.: Аз си мисля, че трагедията на българина е, че тезата “законът си е закон” и “по-добре лош закон, отколкото никакъв” не е българско верую. Но нека кажа няколко думи по отношение на българското ловно законодателство. В това отношение ние имаме история и традиции от 120 години насам.. Първият закон е от 1880 г., непосредствено след Освобождението. Оттогава до днес се изработват пет-шест закона. Кое е особеното обаче? Законът урежда принципите. Характерно за тези принципи е, че нашата намеса в природата трябва да бъде плавна, закономерна. Природата не търпи рязко вмешателство, особено в животинския свят. Един от най-големите проблеми на животинския свят е, че резките промени във всяко едно отношение му се отразяват негативно. Защо казват, че “гората е майка на дивеча”? Защото там промените са много по-бавни? Животинският свят реагира недобре на рязко вмешателство. Последният закон през 2000 г. беше приет сякаш напук на всички, които го обсъждаха и които изказваха мнение, че “от това закон не става”. И затова сега, две години след неговото действие, в целия този безпорядък се наложи да се впишат промени, които като обем са по-големи от самия закон. Отново искам да подчертая, че един закон, който определя въздействието върху природната среда, трябва да има продължителност на действие, за да могат нещата да “паснат” добре. Аз затова и така започнах – по-добре лош закон, отколкото никакъв. Сега с внесените промени нещата стоят по-добре и моето мнение е, че трябва да се остави Закона в този му вид “да заработи” и да изминат няколко десетилетия, за да се регулират нещата.
Следващите промени в Закона /тук вероятно политиците няма да се вслушат отново/ според мен трябва да са свързани с действащата пазарна икономика и с регулиране взаимоотношенията на различните собственици в ловното дело. Реално в момента у нас съществуват собственици като юридически факт, но те засега стоят един срещу друг – държавата, като собственик на горите; общината и частният стопанин. Трябва да се изградят отношенията между тези най-важни звена, всичко друго е временно. А всичко временно и несигурно води до огромни промени в природата и в отношението към нея– тук вече ще спомена бракониерството.
Не може да нямате информация - бракониерството е страшно бедствие не само у нас, но и във всички източно-европейски страни, които не бяха имали подобен проблем от 200 години насам. Преди 15-20 години като споменеш в Чехия за бракониерство, всички се чудеха за какво става дума. Сега чехите не могат да повярват, че имаме по-голямо бракониерство от тях. Но ако това, което ми разправят е действително, смятам, че сме на еднакво ниво в това отношение...

А.А.: Как промените от 2002 г. и новоизглеждащият ЗЛОД опазват природата от бракониери? Как виждате начините за справяне с този проблем?

Н.Н.: Промените наложиха два важни момента.
Първо, те утвърдиха мястото на ловеца. В стария вариант на Закона той не беше нито обект, нито субект на законовите разпоредби. А мястото на ловеца е в съответно изградените законови структури. В цял свят е така. Отмина един период, в който държавата ни не желаеше да има силни, действени и добре организирани структури, които да формират и ще бъдат гръбнака на гражданското общество. От друга страна трябва да си кажем, че на българина не му се нрави да има някой над него. Той не обича някой да го представлява, да го управлява, да му изгражда национална политика, да му прави програма, че било то и държавна. Но вече и в българския Закон се обръща внимание на функциите и задълженията, и, което е особено важно, на правата на българския ловец. Ловните сдружения по места и региони са с формулирани функции – това е единият момент и той е много важен, макар че има още какво да се желае.
И второ, промените в този Закон потърсиха и възможност за икономическа реализация на това, което той предвижда. За много от ловците нещата в това отношение ще се сторят тежки и няма да им се харесат, но Законът не е отношение към ловеца. Той регламентира отношението на ловците към природата, и то в неин плюс. Това са двата момента, които бяха постигнати с промените и те са много силни. Слабости и пропуски във всичко има и вероятно тук те все още стоят ...

Р.А.: А кои са основните слабости на този закон според Вас?

Н.Н.: Една от основните слабости е по отношение на собствеността, в смисъл, че го няма йерархичното взаимоотношение между различните видове собственост у нас. Настоящият закон не можа да реши този въпрос. Той обаче не е продължение на социалистическите закони, както някои смятат, защото у нас дивечът винаги е бил държавна собственост. Дивечът е бил държавна собственост винаги у нас /и при монархическите институции преди Освобождението/ и на тази база е имало дивеч у нас, особено през последните 50-60 години. Сегашният закон изгражда структури, без да се съобразява със землищни граници, фондови граници, собственост. На всеки е ясно, че това предизвиква проблеми, защото когато го няма истинското отношение на собственика, тогава могат да възникнат неуредици. В това отношение държавата реши много грубо да изпише тези текстове по този начин в предния вариант. Тези принципи сега не могат да бъдат променени. Това може да стане само с един следващ закон. Но за това нямаше вероятно воля, а и не беше нужно да се прави нов закон само след една или две години. Затова тази практическа крачка с промените, която се направи, е много положителна. Защото след още една-две години у нас нямаше да остане нищо от дивеча. Държавата сега трябва да застане твърдо зад това, което е изписано и прието, защото това е държавната политика в ловно-стопанско отношение.

Р.А.: Значи Вашата концепция е това положение да се задържи максимално дълго?

Н.Н.: Да, поне няколко години.

Р.А: ...за да може да има ефект от него ...

Н.Н.: ... 2-3 години, за да се преодолеят всички негативи, които се появиха през последните 7-8, даже 10-12 години и едва тогава ще заработят принципите залегнали в Закона.

Р.А.: Искам да Ви върна към това, което преди малко подхванахте като тема – бракониерството в бившите социалистически държави. Това е една тема, малко тъмна за българския ловец. Ние си мислим, че сме най-черните от всички. Любопитно ми е да чуя какво е положението навън, защото това малко или много е скрита информация за нас. До какво ниво на бракониерство са бившите соцстрани и бихте ли оправдали някои форми на бракониерството?

Н.Н.: Не трябва да оправдаваме никаква форма на бракониерство. Бракониерството е нерегламентиран лов ...

Р.А.: Ловокрадци – това е старото име на бракониерите.

Н.Н.: Да, старото име, което е съществувало до Втората световна война – ловокрадци. В морален план, вътрешно дълбоко в себе си /пак изтъквайки, че не може да има оправдание за подобен вид ловуване/ мога да защитя онзи нарушител /не бракониер/, който ловува заради ловния спорт, а не заради убийството или особено заради месото. Пак казвам – само поради това, че такъв човек няма възможност да ловува върху някакъв вид дивеч – било то защото е малко, било защото е привилегия другиму. Имаше у нас един такъв момент, когато се бяхме увлекли по международния туризъм. Тогава имаше територии и правила, които важаха за чужденеца, не за българина. Знаете какво поражда това във всички случаи.

Р.А.: Ненавист?

Н.Н.: Не може българинът да е чужденец в собствената си страна. Например ловният сезон за дива свиня свършва на 31 декември за българина, а чужденците ловуват и през месец януари на гонки, защото си плащали. И ловуват в същите ловни полета. А българските им колеги гледат. Това са недопустими неща. Ето защо, ако има човек, който иска да ловува на нещо заради тръпката... не мога да го оправдая, но мога да бъда по-снизходителен към него.

Р.А.: По-толерантен?

Н.Н.: По-толерантен, да. А на Вашия въпрос – защо и как стана така в бившите соцстрани. Пак повтарям, чехите не разбираха какво означава някой да отиде да ловува ей така. А сега какви проблеми имат – същата организация на бракониерство като при нас. Върви първият джип – само стреля; а вторият джип прибира. Хващаме едните – те с оръжие, без дивеч! Съдът ги оправдава. Хващаме вторите – имат дивеч, нямат оръжие. Намерили го, карат го към горското. Съдът оправдава и тях! Всички ресторанти работят с дивечово месо и никой не ги пита и не им иска обяснение откъде е това дивечово месо. Това го имаше и у нас, докато имаше дивеч. Знаете ли, имах интересен разговор през 1990 г. с един немски ловец, бизнесмен. Стана така, че тогава като председател на Съюза получих информация. Идва, казват ми, на Пловдивския пролетен панаир един голям бизнесмен и много страстен ловец – да му покажем едно стопанство. Показахме му, видя дивеч. След това дойде есента на лов и доведе цяла група. Този човек просто се възпламени. Той дойде и на следващата година и имах възможност да разговарям по-спокойно с него. И тогава той ми каза: “Внимавайте да не изгубите това богатство, което имате. Аз ловувам в цял свят – Сибир, Аляска, Африка. Имам стопанство в Африка, но това, което е тук, го няма никъде. Внимавайте да не загубите това богатство!”. Тогава му отвърнах, че това не може да стане у нас, защото дивечът е държавна собственост и държавата ще намери механизма и лоста да сложи ръка върху него, защото тя е собственикът. А всяка собственост се защитава най-добре от стопанина си. Но виждате как се промениха нещата. Такъв един преход от авторитаризъм към демокрация променя отношенията и той доведе до този дисбаланс не само у нас.
И вторият момент - икономическата ситуация. У българина тя може би поражда и отношение на ненавист, отмъщение, несъгласие с това, на което той не може да влияе.

А.А.: Вие казахте, че бихте оправдали човек, който ловува заради самата страст към лова. Какво е отношението Ви към хората, наречени алтернативни ловци? Този лов у нас не е разпространен и точно затова ме интересува Вашето отношение по този въпрос. Под алтернативни ловци разбираме ловуване без пушка.

Р.А.:
Ако позволиш да допълня – лов без пушка, но с друг вид оръжие. Например соколарство, лов с лък, арбалет, рогатина, прашка и пр.?

Н.Н.: В света пред последните десетилетия по отношение на отстрела на животни се върви към едно, условно наречено, хуманизиране. Хуманността включва моментална смърт, което се осигурява от специализираното ловно оръжие. Това е единият момент. Вторият момент включва възможността животното да оцелее, т.е. то да има шанс да се спаси, докато го издебват. В този смисъл - не можеш да събираш животните да ги храниш и там на място да ги стреляш, независимо че това е добра възможност за селекция. В много закони в Европа в една 200-метрова ивица около самите хранителни комплекси е забранено ловуването. В още няколко направления може да се говори за хуманност – отстояние, сигурно поразяване и пр. Но основното е, че трябва да се ползват методи и средства за лов, които да не причиняват мъчителна смърт на животното. Това е моят отговор за прилагането на лъка, арбалета и т.н. като средство за ловуване. Соколарството е различно! Аз бях на друго становище по тези текстове, които действат сега и просто не мога да си обясня защо се процедира по този начин.
Първо, това е много специален спорт. Тук дори не става въпрос за ловуване, защото ловува птицата. Тук става дума за отношението към птицата, за обучението, за възпитанието. В това обучение се включва най-малко семейството, включват се други хора. Второ, соколарството може да се развива дори като спорт, и, трето, в края на краищата колко ловни птици ние ще направим в България? 100 000? 500 000? Невъзможно! Значи, тук става дума за нещо съвсем естествено, което в природата съществува. Хайде да не вземаме специализираните соколи, но един ястреб кокошкар, който може да бъде обучен – ами него го има в природата. Това, че в България ще има 100 такива птици примерно, а те и не могат да бъдат повече. Какво ще направят тези птици, кое ще отнемат ...кое е нехуманното? И изобщо, това просто не го проумявам. Аз мисля, че това е тема, по която трябва да се воюва, защото една такава промяна на Закона, не влияе върху нищо друго, нито променя отношението на стопанисването на дивеча – нещо, което законът е регламентирал, нито променя организацията на самото ловуване и пр.

П.Я.: При положение, че Бернската конвенция изрично споменава соколарството като законно и е на мнение, че то трябва да се практикува, да се стимулира, да се поощрява, дали е удачно да уеднаквим нашето ловно законодателство с европейското?

Н.Н.: При всички случаи, когато влезем или когато сме на прага да влезем в Европейския съюз, доста неща в ловното ни законодателство автоматично ще се променят. В случая този въпрос, който задавате, е една самостоятелна брънка и конкретно предложение или вмъкване в Закона на един член с няколко алинеи няма да промени нещата принципно, но ще регламентира този вид ловуване. По мое мнение една такава промяна би повлияла на лова въобще благоприятно.

Р.А.: Ясно е, че няма готов модел за подражание у нас – ние сме различни и по-специфични като страна, като натура, въобще като психология, а и като възможности за момента. Но все пак, според Вас чие законодателство би ни свършило работа в един приспособен за нашите условия вариант?

Н.Н.: Ако бяхме застанали твърдо зад нашите стари закони, които дълго време утвърждаваха ловните взаимоотношения и принципи, щяхме да спечелим най-много. Когато се вгледаме в чуждите законодателства, трябва да имаме предвид най-вече законите на немскоговорящите страни /в които страни има най-много дивеч и най-големи успехи по отношение на стопанисване на дивеча/ – Австрия, Германия, Швейцария. Това са страни, които са на нашата географска ширина. Чехите “скочиха” от изцяло държавна собственост върху дивеча в коренно противоположната пълна приватизация и това е и основната причина, която предизвика рязка промяна в ловната им система. А рязката промяна на системата винаги влияе в негативна посока. И сега се готвят за втора промяна на закона си.

Р.А.: В този дух имам информация, че в момента може би започваме да наваксваме в популациите на голяма част от дивеча, който беше избит, но като качества на трофеите как виждате нещата?

Н.Н.: За съжаление именно тук трябва да споделя недобри неща. 12 години наистина бяха “достатъчни” да разстроим популациите на дивеча. Не смятам, че от една-две години нещата се стабилизират. Не, това са по-скоро първите крачки за стабилизация, но ръст нагоре не е отчетен. Това, което сега трябва да решим, е бързото преодоляване на негативните въздействия върху дивечовите популации. А това може да стане, пак ще се повторя, само ако се положат изключителни усилия Законът да заработи. Колкото и да е лош той в този му вид, ние вече нямаме време да сътворяваме следващи промени. Защото в противен случай отново ще настъпи хаос - един с едно, друг с друго несъгласен. Законът трябва да заработи, защото положението е отчайващо – ние отчитаме малко по-големи запаси, отколкото са реалните, защото вече започваме да се замисляме, че идва момент, в който трябва да се посочи все пак кой е отговорен за всичко това и защо се получи така.
Гордостта на България, това, за което цял свят ни завижда – благородният елен – беше у нас с най-силната популация в сегашния му ареал. Четирите ни световни рекорда на този дивеч не са случайни, независимо че три от тях са от едно и също стопанство. Това бе една изключителна популация, намираща се на няколко места в България – Североизточна България, Странджа и Стара планина. През последните 10 години ние вече нямаме трофей на световните изложения. Защо? Имахме няколко елена, които излязоха с чуждестранни ловци, но те ще останат в чуждестранни колекции и след двайсет, сто, или дори само след пет години никой няма да знае, че в България, в края на предния век – между 1990 и 2000 година, е имало подобни ценни трофеи. Това е една изключително сериозна слабост на нашата организация. Не може да създадем система, която да е наша, българска, и тези ценни трофеи, които са национална гордост да не са в България. Колкото и да хулят в ново време Тодор Живков, неговата ловна колекция е тук и е национално достояние! Тя ще съхрани за идните поколения информацията за състоянието на благородния елен в България в края на миналия век. Това е важно. Останалото е интереси. Но днес картината е ясна – популацията на благородния елен е в регрес – не само като трофейни качества, но и като запас... Ако не се вземат спешни мерки за запазване не само на благородния елен, но и на едрия дивеч, ние можем да стигнем до нивото на 30-те години у нас, когато той просто е ликвидиран. Отново икономическа криза, отново нови отношения, отново омраза след войните...

Р.А.: ...и наличие на много оръжие...

Н.Н.: ...и наличие на много оръжие, а сега оръжието е повече от тогава при всички случаи...

Р.А.: ...и регламентирано се носи...

Н.Н.: ... и регламентирано, и нерегламентирано... Сега един от проблемите е неефективното действие на институциите. Това е, което е обща слабост въобще на държавата ни в момента. Съдебната институция винаги оправдава бракониерстването и за мен е необяснимо защо тя не се съобразява с текстовете на Закона за лова, защото там е казано много ясно кое е бракониерство и кое е ловуване. По стария и новия Закон преминаване с ловно оръжие през ловния район е ловуване. Но те го оправдават – или защото не бил убил нищо или защото в условия на неизбежна самоотбрана отстрелял глиган, който го нападнал, а в същото време излязъл да се разхожда с пушка в гората, тъй като имал страхова невроза?! Цитирам реален случай. А има още по-смешни съдебни решения. При това положение според мен трябва да се тръгне отзад напред – от последната фаза-наказанието и след това към възпитанието и убеждението. Когато го има престъплението, то не може да остане ненаказано. Не можем да агитираме хората, които не са престъпници – “Недейте да крадете!”, след като те виждат, че крадците не се санкционират. Това е азбучна истина, но е проблем на обществото. Бракониерството е кражба, а всяка ненаказана кражба повежда след себе си други, особено в случая пък, когато бракониерството е облагодетелстване, макар и с 20 килограма месо.
Един стар проблем,който искам да засегна в нашия разговор, са скитащите кучета. Те са невероятна напаст, защото ловуват организирано. Нямат страх от хората, не могат да оставят сърна или заек спокойно. Иначе, при тези условия на селското стопанство, при толкова много пустеещи земи и убежища в селскостопанския фонд, би трябвало дребният дивеч да нарасне. Ние очаквахме нарастване на запасите на заека и на яребицата. За съжаление, през 1984 година, когато беше първата вълна на изселването, всички в Лудогорието си натириха кучетата, които на свой ред отидоха на полето.
Другият голям проблем са хищниците. Аз лично смятам, че в периода 1990-1993 г. беше преднамерено организирана кампания в защита на някои хищници, включително и на вълка. Тази организирана ”еко”-кампания изигра негативна роля по отношение на ловното ни стопанство. Смея да мисля, че е имало именно такава идея у тези, които проведоха кампанията. Целта беше вече да не можем да се справим с вълка. Вълкът е хищник, който не бива да се унищожава, но има една пределна норма, която трябва да съществува в природата и тази норма не може да не бъде съобразена с естествения екологичен баланс.
Има много проучвания върху естественото хранене на вълка. Вълкът консумира средно 10% от теглото си, за да живее. Един вълк тежи 40-45 килограма, следователно дневната му дажба би трябвало да е 5 килограма месо, от което 40% е дивеч. Това сочи едно полско изследване. Сметката показва, че това прави два килограма дивеч дневно. Ние в момента имаме около 2000 вълци в страната. Ами според това проучване това са четири тона дивечова храна дневно. Годината има 365 дни, което означава, че тези 2000 вълка изяждат средно 1460 тона храна, която е дивеч. Това е вълкът. Ами 25 000 чакала и 27 000 скитащи кучета, които отчитаме, че имаме? Можете ли да сметнете количеството месо – дивечово естествено–, което им е необходимо да се изхранят? И това е без изхранването на тяхното потомство. Защото, когато изхранват потомството си, те ловуват много по-активно. Аз ви казах, 1460 тона дивеч годишно изяждат само вълците, а ние в най-добрите години на българското ловно стопанство сме изнасяли 300-400 тона.

Р.А.: Кое е решението според Вас?

Н.Н.: Решението е оптимизиране запасите на хищника. Сега отново се надига глас – дайте стрихнина, дайте отровите – но това не е решение, недопустимо е, в никакъв случай!

Р.А.: А стимулирането на предаване на уши от чакали, кучета и т.н.?

Н.Н.: Финансово стимулиране може и трябва да има. Просто трябва да се търсят всички ефективни действащи пътища. Но да се предават уши на хищници или крака на птици – това също е пълна глупост.

Р.А.: Явно обаче има проблеми. Аз познавам много ловци, които са любители изключително на лов на хищници /и аз самият съм такъв/. За съжаление, процедурата за получаване на бележки, разрешаващи лова им е много тромава.

Н.Н.: ...Много слабости има в това отношение. Изхожда се от презумпцията на законодателя за липса на каквото и да е доверие към отделния човек. Значи, не се приема, че на един човек може да се гласува доверие, и когато той получи документ за лов на хищник, да може да ловува свободно. Разсъждава се: “А, той ще ловува на всичко и ние не можем да го контролираме!”.

Р.А.: А във връзка с това, което Ви питах: навремето имаше индивидуални разрешителни за подборен лов само на хищници. Това добра или лоша инициатива е?

Н.Н.: Според мен е добра.

Р.А.: Значи Вие сте “за” връщането на такива хора и създаването на ловни групи.

Н.Н.: Да. Ние загубихме т.нар. стари вълчари, при които не се получи приемственост поради това, че доверието, с което те се ползваха, беше прекъснато нормативно, а младите не поеха по техните стъпки, защото липсваше реална възможност това да бъде осъществено. Ще повторя едно изречение, което казах на миналото Общо събрание пред Съюза – ако ние сме истински ловци и ловуваме заради спорта, какво по-интересно от лов на хищници? И тъй като ние стартирахме в разговора си от причините за намаляването на дивечовите запаси, това е един от основните въпроси. Това, което хищниците взимат от природата, е много. Ако то бъде нормализирано, останалите неща, за които говорим, ще тръгнат също и ще имаме условия да си възвърнем лидерските позиции по отношение на дивеча.
И последни думи: защитавайки дивеча, говорейки винаги за дивеча, всъщност приемайте, че в мен говорят и ловецът, и дивечовъдът.
На практика подобно отношение е и помощ за животинския свят като цяло. На хранилката за яребици отиват всички гълъби, всички пойни птици; на хранилката на едрия дивеч също отиват твърде много животински представители. Ние слагаме храна за дивата свиня, обаче кой спира всички останали животни да ходят там. Идете на един хранителен комплекс – ходили сте много пъти – видяли сте.
Второ, добре е отново да върнем чрез ловното хоби страстта – ако например един ловец вземе от своя хамбар примерно четири кочана царевица и ги зареди в хранилките на дивеча, детето му ще види ...

Р.А.: ...остава традиция ...приемственост...

Н.Н.: ...това създава отношение към животинския свят изобщо и затова председателя на немския ловен съюз на едно съвещание каза: ”Нашата организация, немският ловен съюз, заделя годишно между 3 и 5 млн. марки собствени средства за работа с децата, защото днешното дете е утрешният истински природозащитник.”.
А под истински природозащитник ние разбираме онзи, който оценява дейността и на ловеца, защото има и друг тип природозащитници, за които друг път може да говорим...

Р.А.: Би било хубаво, ако отново ни отделите време за подобен разговор. Какво бихте пожелали на читателите на “Български ловец”?

Н.Н.: О-о-о! Пожеланието естествено е “Наслука!”! Това е традиционна фраза, само че го пожелавам действително, в този смисъл, който трябва да се влага в него. Наслуката идва само тогава, когато човек я е заслужил и когато е създал условия да я има. Даром от Бога нищо не идва! И затова пожелавам “Наслука!”.