Соколарството по света

КРАТКА ИСТОРИЯ ЗА СОКОЛАРСТВОТО

 

Ако позволиш сега, бих искал да ти обърна малко внимание към Соколарството, като едно забравено изкуство. Имам предвид бегло да проследим с теб какво е било отношението към грабливите птици през вековете – от възхищението и любовта до ненавистта и обратно.

 

Азия

Макар и неустановен, древният произход на соколарството е забележителен. Според една теория той се корени дълбоко назад в доисторическата ера, около края на последния ледников период, т.е. някъде преди около 10 000 – 12 000 години. Заражда се в Мала Азия и се допуска, че е възможно то да е една от първите стъпки на човешката раса в областта на селското стопанство. През последните години археолозите правят проучвания в много древни селища в Израел, Йордания, Сирия, Ирак и Иран, а находките датират отпреди 8 000 – 10 000 г. пр. Хр. Сред останките специалистите се натъкват постоянно на кости на хищни птици, което би могло да бъде свидетелство за най-ранните случаи на грижи и обучение на грабливи птици като първи колебливи стъпки по пътя към соколарството. Твърде вероятно е ловът със соколи да датира още от Каменната ера като един от развитите и използвани методи за ловуване в Средния Изток. Запазените исторически данни за това ловно изкуство сочат, че пак в Азия, преди около 2 500 години е бил известен ловът със соколи, като постепенно – чрез търговия или други контакти – от Централна Азия практиката се разпространила и в Средния Изток, Африка, като накрая стигнала и до Европа.

 

 

Различни съчинения на древни Китайски и Японски автори свидетелстват, че соколарството било практикувано в Азия. Според съчинение на японския писател Ахизато Пито от 1808 г. още през 2 200 г. пр. Хр. на китайските принцове от династията Хиу били подарявани соколи.

В летописите на крал Уен Уанг от 689 г. пр. Хр. пък се споменава, че соколарството е било познато и на голяма почит в Китай около 2 000 години пр. Хр.

Ленц, изследовател на този вид лов, споменава, че към 416 г. пр. Хр. господарите на Вавилон и Месопотамия и тези на съседните им страни отивали на лов с опитомени грабливи птици. При археологически разкопки в Египет, наред с голямо количество фараонски аксесоари, е намерена разкошна статуя от черен базалт, представляваща горд сокол, в чиито крака едва се забелязва фигурката на фараон. Открити са и множество статуетки на соколи. Находката показва недвусмислено, че фараоните били подвластни и се прекланяли пред Сина на Слънцето, Хор – бога-сокол. В долината на река Нил бог-Хор царувал много векове във вид на сокол. Заради мощта и смелостта си,  някои от пернатите хищници дори станали символи на божествените съдилища в древността.

Соколът бил на голяма почит в Индия. С него се ловували жерави, чапли, диви патици, дропли, фазани и яребици. За индиеца шахинът (царският сокол) бил най-любимата и най-скъпа птица.

На много места в Азия са открити и кости от бухал, датиращи още от Каменната ера. Тази изключително силна граблива птица също може да бъде обучена да ловува и е особено ефективна по сумрак и дори нощем. Персийски трактат върху соколарството твърди, че „това, което е скалният орел през деня, бухалът е през нощта.” (В днешно време има малка група соколари, които го използват точно по този начин).

Значително място в живота на азиатските народи заемали северните соколи. Интересен факт, според хрониките на Симон Кезаи от 1282 година е, че емблемата върху щита на хунския предводител Атила изобразявала „Турул”, т.е. северен сокол и по-точно алтайски.

За любовта към лова със соколи свидетелства и фактът, че тюркските и монголските племена използвали като лични и родови имена за воините си тюркските наименования на северния сокол – шункар, сункар, шумкар, зонгор. Ловът със соколи при тях не бил само развлечение, а и военно упражнение. Проследявайки и наблюдавайки тактиката на хищника спрямо жертвата, воините се обучавали в стратегическите прийоми на битката. Съществува източна поговорка, която гласи: „Ловът със соколи е брат на войната“.

 Турул” бил емблема в знамето на главния вожд на племето огузи, а при другите шест родови вожда на това племе за емблеми служели други грабливи птици. Наред със соколите „турул” голяма роля играели и соколите „шумкари”. Твърде вероятно е, според нас, тази дума да е в основата на названията „Джунгария” или „Зюнгария”. Много места в Туркестан носят името шумкар Шумкар-кия. При огузите името „шумкар” се среща в легенда от V-VІ-то столетие. При уйгурите името „Турул” или „Тогрул” е често срещано в паметниците от ІХ в. При селджуците (сменили уйгурите в Средна Азия) един от основателите на династията носил името Тогрул, а неговият брат се казвал Чакър (Tschakyr, вероятно думата е еднаква по произход с арабското название на ловния сокол Sakr или на англ. Saker). Последният от султаните на Селджукската династия, починал през 1194г., носел името Туганшах. То също е свързано със соколарството и означава „повелител на белите ястреби” („туйгун” е съвременното название на сибирските бели ястреби в Киргизия).
Името Тогрул или Турул и по-късно се среща при селджукските султани. Турул бил син на хан Менчку-Тимур, живял около 1100г. Родоначалникът на Османската династия се казвал, както е известно, Ертогрул, което, явно, означавало същото, което означавало и „Тогрул” (=„Турул”).

С „Турул”-и ловували и синовете на Чингиз-хан – Джагатай и Октай. Според преданията, в края на всяка седмица те изпращали в град Самарканд (Узбекистан) 50 камили, натоварени с лебеди и раздавали птиците на хората. В допълнение следва да се спомене, че ловът на лебеди, чапли, щъркели, жерави и др. птици, по това време на разцвет на соколарството, бил обичаен, имайки предвид множеството такива птици в периода.

В историята на тогавашния египетски султан Тамерлан, написана от Али Шереффедин, се разказва, че в началото на всяка зима Тамерлан отивал в Бухара, където на езерата се струпвали безчет водоплаващи птици и сред тях лебеди. Викачите вдигали птиците в полет, плашейки ги с барабанен шум и ловували същите птици със соколите „турул”. През 1402г. няколко северни сокола били подарени на Тамерлан. Хановете от Златната Орда дарявали Тамерлан със северни соколи, получавани от руснаците.
През 1384г. ханът на Златната Орда Тохтамиш изпратил седем северни сокола на египетския султан. Орхонските надписи от VІІІ век свидетелстват, че след разпространението на исляма понятието „умер”, използвано от воините, се изразявало чрез думи, чието пряко значение било „да се превърна в шумкар” (с други думи „умер”=воин=„да се превърна в шумкар”=сокол; бел. БАЗГП). Не са редки и историите за лов с шумкари. Така например, киргизкият хан Урус Инал около 1200 год. изпратил на Чингиз хан като скъп дар ловни „шумкари”. Авторът на това известие Абулгази (1726) казва, че става дума за птица, наричана от руснаците „кречет”, т.е. северен сокол. Към указанието е добавено, че соколите са бели. Интересно е писмото на хан Джемаледдин, изпратено до индийския султан Маабер през 1300г., в което Джемаледдин се извинява за това, че не е изпратил северни соколи, като добавил, че тези птици са северни и не могат да издържат на южния климат.

При пътуването си в Китай и Тибет, изследователите Муравеев и Пржевалски, излизали с тамошните князе на ловни походи с обучени соколи и орли. Обекти на техните ловни излети били диви овни и козирози. Много от пътешествениците из Централна Азия са описали използването на орли за лов, където е било практика не само по дребен дивеч, но и по едра плячка, като антилопи, козирози, сърни, диви магарета и др.

 През ХІІІ-ти век пътешественикът Марко Поло, участвал в лов с орли заедно с великия хан Кублай, направил следния коментар по повода: „Той има голямо множество орли, които са много добре обучени да ловуват, защото хващат вълци, лисици, сърни, елени, зайци и разни дребни животни.” „През месец март Кублай хан напуска резиденцията си Камбалу и отива на лов, съпровождан от 10 000 соколари. Всеки принадлежащ на хана сокол или на неговите велможи, има на ногата си една сребърна плочица с бележка кому принадлежи соколът. По време на лов ханът язди на слон и има при себе си 12 от най-добрите си соколи”. През 1280г. Кублай-хан получил от киргизите подарък бели шумкари.
Таверние, прекарал много години в Персия, споменава, че шахът имал повече от 800 сокола, от които едни били дресирани да гонят диви свине, диви магарета, антилопи, лисици и други такива по-едри животни, а други – жерави, чапли, диви гъски, яребици и пр.

През 1559 г. европейският пътешественик А. Дженкинсън описал как татарите използват “Haukes” (вероятно скални орли) при лова на диви коне и заявил, че „те се използват, за да бъде объркано преследваното животно”.
В средата на ХХ-ти век, през 1949 г. Лейтенант Д. Карудърс описва как местните жители на Тарим използвали орли, за да хванат диво прасе натясно, така, че ловците да се приближат и да го убият с тояги. В тези случаи ползата от орела била да бъде объркана жертвата, да бъде хваната натясно и „пъхната в торбата”.
Още много данни от историята хвърлят светлина върху разпространението на соколарството. Предложеното до момента е само част от събраните материали за лова със соколи в Азия. Този любим и в миналото, и днес лов се практикува не само защото е национална особеност, но и защото е красив, емоционален и хуманен.

 

Соколарството в Арабския свят
Един от регионите, където соколарството е на почит, независимо от световните промени и общественото мнение и се практикува масово от хилядолетия до днес, е Арабският свят.

Бедуините от сахарските оазиси, първи по своето мъжество и благородство между всички арабски племена, с голяма страст практикуват лова със соколи. Има случаи, когато се ловува не само дребен дивеч, но и газели, дропли, дори и щрауси. Счита се, че истински бедуин е онзи, който има поне един сокол. За бедуина соколът е най-благородната птица. Такава птица се ползва с голяма обич и грижи от страна на цялото семейство. Много бедуински вождове никога не се отделят от любимия си сокол и го носят на ръката си навсякъде.

Соколарството получило развитие като основен спорт, на който се наслаждавали както богатите, така и бедните, и се превърнало в неразделна част от живота в пустинята. Първоначално практикуването му било продиктувано от чисто практични съображения – допълване на бедната храна, състояща се от фурми, мляко и хляб. Смята се, че появата на соколарството в ислямския свят е следствие от завоеванията на мюсюлманите, чрез които те влезли в досег с византийците и персийците. Ловът със соколи, или притежаването и гледането им е традиционен и високо ценен обичай в ОАЕ, който изразява обичта на бедуините към този спорт. Самият сокол, наричан Сакр (араб.), е птица, на която арабите силно се възхищават заради пленителната и красота, стойката, острото зрение и величествеността.

Нека да погледнем отблизо лова със соколи в Обединените Арабски Емирства (ОАЕ)

Соколарството е между традиционните умения и спортове в тази част на Арабския полуостров (Персийския Залив). В тази държава винаги са полагани и се полагат значителни усилия за опазването на соколите. Обръща се внимание както на техния улов от природата, така и на видовете, класифицирани като тяхна плячка. В края на сезона за лов със соколи много от птиците биват пускани обратно в дивата природа. ОАЕ участвува активно в изучаването на соколите и основната ловна плячка при лова с тях – дроплите или т. нар. още “хубара”. Националният център за изследване на птиците (NARC), намиращ се в Абу Даби, провежда такова проучване. Програми за размножаване и отглеждане, маркиране с пръстени, установяване на защитени области и дистанционно проследяване на соколи и хубара в ОАЕ, помагат за осигуряването на ефективна защита на тези видове, играли толкова важна роля в миналото  на Арабия.

 Ловът със соколи, или “ал каназ”, както се нарича на местен диалект, беше едно от любимите занимания на Негово Височество покойният Шейх Саид бин Султан ал Нахаян. Според Негово Височество соколарството е спорт, който учи на издръжливост, сила и търпение. Поради популярността на този спорт в ОАЕ, соколарите в тази страна са известни с развитите от тях специални техники и методи за улавяне и обучение на соколи по време на подготовката за ловният сезон.

Проектът за пускане на свобода на соколи, носещ името на Шейх Саид, изпълняван от Националният център за изследване на птиците (NARC), има за цел възстановяването на хищни птици в дивата природа, за да се изучат техните миграционни навици. Към птиците се прикрепват малки мобилни предаватели, за да може да се проследи движението им. За доброто на популацията соколи се избират и пускат на свобода само птици, които не са носители на болести или инфекции.

Двата основни вида, използвани за лов в ОАЕ, са Ловните соколи (Falco cherrug), наречени Сакр, които се внасят от други близкоизточни страни, и Соколът-скитник (Falco peregrinus). Сакр е най-разпространен и популярен вид, тъй като е много подходящ за лов в пустинята. Женският Сакр, или “ал хур” е по-голям и по-силен и затова се използва по-често от мъжкия “гармуш”. Женският скитник “шахин или бахри шахин” също е предпочитан пред мъжкия “шахин тиба” в лова.

Обучението на соколите изисква много смелост и търпение. То се провежда от т. нар. сакар, или казано с други думи – треньор. В книгата си “Седемте шейхства” Роналд Кодрей описва обучаването на соколите по следния начин: “При соколарството ключът към успеха е във връзката между сокола и соколаря, който трябва да проявява търпение, умение и посвещение”. Способността на хищниците да се поддават на опитомяване и да се научат да се подчиняват на зова на господаря си е тайна на природата, която в очите на арабите дава допълнително очарование на соколарството.

 По време на процеса на обучение, соколът стои на преносим, наподобяващ формата на гъба, кръгъл дървен блок “ал уакр” или “уакир”. Това е дълга права дървена стойка с орнаменти по нея. Тя има на върха си равна подпълнена (бел. БАЗГП - като възглавничка) повърхност, върху която да почиват острите нокти на сокола. Когато соколът излети от “уакир”-а, заострения край на дългата стойка се забива в пясъка и тя стои изправена.

На ръката на треньора, която трябва да е защитена от острите нокти на сокола, има цилиндричен обвит маншон, наречен “мангалах”. Той обикновено е направен от плат, натъпкан е със слама или друга тъкан, върху който соколът каца и стои.

Птицата се придържа чрез чифт соколарски ремъчета, които най-често са от плетен памук или найлон – леки, здрави, гъвкави – и се прикрепят над пръстите (на глезените). Дълги са по 30 см и се наричат “ал сабук” или “субук”. Те са много необходими, особено когато соколът е уловил някакъв дивеч и трябва да бъде сложен на ръката. Двата свободни края на соколарските ремъчета се връзват към вирбел. Този вирбел от своя страна се прикрепя към по-дълъг шнур (каишка), които, заедно с въжетата, дават свобода на движение на сокола, но не му позволяват да полети. Цялото това устройство се нарича “мурсел”.

“Ал бургу” е друга част от екипировката и представлява качулка от парче декорирана кожа, което се поставя върху горната част на главата на сокола и покрива само очите му. Соколите имат изключително остро зрение и поради това се налага бавно да бъдат приспособявани към новата среда. Очите им се държат покрити като част от процеса на опитомяване и после се откриват така, че излагането на заобикалящите ги образи и околна среда да става постепенно. “Ал мукхлат” е торбата от канава (лен или коноп), в която треньорът крие вързани крила от хубара или гълъби. Това е т. нар. “тилуах” или “примамка”, която се използува, за да бъде примамен обратно соколът или с др. думи – да бъде върнат. Другото приложение на примамката е да се тренира птицата да атакува.

 При първия вик „иалла” или „ялла” на соколаря, за по-малко от секунда, с всичката си сила и царствено изящество, соколът размахва големите си криле и излита могъщо в небето. Веднага щом види плячката, започва завладяващо преследване, което достига кулминация, щом жертвата успее да се изплъзне на косъм от атаките на сокола повече от един път, а той неспирно напада. Това се постига с внимателното, но упорито използване на примамката. Гонитбата може да продължи известно време, докато плячката се измори и стане по-бавна. Именно в този момент соколът връхлита върху нея и, завличайки надолу, я събаря на земята.

Основният дивеч, преследван от соколите, са: дропли „хубара”, сивоок дъждосвирец „кириуан” и пустинен заек „арнаб”. „Хубарата” е силна птица, която достига до 4 кг. тегло и до 75 см. височина. Известна е с голямата си бързина и във въздуха, и на земята – качество, което прави преследването и по-вълнуващо за соколарите.

Негово Височество шейх Саид е смятан за експерт в областта на лов със соколи – спорт, който той практикува от младежките си години. Станалата известна книга „Ловуване със соколи”, написана от него и публикувана през 1976 г., се смята за енциклопедия по въпросите на изкуството, наречено соколарство.

Любовта към соколите не спира до тук. Арабите вече могат да лекуват своите грабливи любимци в супер клиника. От сравнително скоро в ОАЕ работи свръхмодерна болница за соколи, предназначени за лов. Хиляди долари годишно харчат богатите шейхове за пернатите си любимци и, за да не отиват напразно тези пари, лично под разпореждането на държавния глава на ОАЕ шейх Саид бин Султан ал Нахаян е създадена орнитологичната клиника. В нея има 40 специално оборудвани птичи стаи, лаборатория за кръв и изпражнения, рентгенов апарат. А за да не скучаят пернатите пациенти, стопаните им могат да се свързват с тях чрез аудио-визуална връзка.

В следващите редове ще ви разкажем за историята на лова със соколи в Европа и Русия – не самоцелно и от любов към архивистиката, а за да направим по-пълно описание на уважението и почитта към соколарството по цял свят. И тук, май с право, си идва въпросът защо у нас този спорт с вековни традиции, български традиции, защото и у нас той е бил практикуван векове наред, днес е забранен? Защо законодателят гледа на него не само с възмущение, но и с атавистичен ужас? Отговорът може би ще изплува сам сред морето неопровержими данни за необходимостта от промяна на закона.

Сцена от оригинала на книгата "De Arte Venandi Cum Avibus" на Император Фредерик ІІ - бащата на съвременната орнитология

 

Даниел Шулц - (1664) Янказимир (Иван ІІ Казимир) Крал на Полша-1666

кримски соколар на Крал Иван ІІ Касимир

Европа и Русия

Официално в Европа Соколарството навлязло заедно с Германските племена през ІV-ти век. То се появило първо в Римската култура, скоро след преселването на вандалските племена, въпреки че римляните и гърците използвали хищници като помощници в лова на птици с мрежа още преди това.

Между 500-1800 г. соколарството достигнало своя апогей като изкуство. (Въпреки това още през 75 година на І-ви век от н.е. старите тракийци използвали обучени соколи за лов по долината на река Марица. От Балканския полуостров този занимателен спорт бил пренесен и на Апенинския п-ов.). Според исторически данни синът на император Авитус, Екдициус, пръв ловувал с дресирани соколи около Рим, през 580 година. В Римската империя соколарството било разпространено даже и между католическото духовенство. Наложило се дори неколкократно (през 417, 506 и 586 г.) на духовните лица да се забранява това удоволствие като неподходящо за сана им. Въпреки тези забрани, много пристрастени свещеници и игумени продължавали да отглеждат най-добрите соколи и тайно да ловуват с тях. Пак в Римската империя, около 800-та година била издадена заповед, според която “който убие или открадне обучен за лов на жерави сокол, е длъжен да го замени с друг добре изучен и да плати глоба 5 денара (денар-стара римска монета, със стойност като нашата някогашна рубия.). За обикновени соколи и ястреби глобата била от 1 до 3 денара”.

Около 500-та година за пръв път се споменава соколарството в законодателните актове на германските племена – в Лекс Залик. В този закон съществувала глоба/наказание за кражба на хищна птица. В нея се казва: “Който открадне врабчар трябва да заплати на собственика 6 су, но птицата трябва да изкълве от задника на крадеца 6 унции месо (1 унция – 28,35 гр.)”.

Едновременно с описанията на живота на соколарите се появили и описания на живота на самите соколи. Така било поставено началото на орнитологичната литература. Едно от многото неща, поради които науката е задължена на соколарството е заради първото научно изследване на структурата на птицата. Това е манускриптът (древно писмо) от 13-ти век (около 1247 г.) – “De Arte Venandi cum Avibus” или „Изкуството на ловът със соколи”, който се води първият трактат по соколарство, написан от кръстоносеца Фридрих ІІ Хохенщауфен.

 Фамилията може да ви се стори необичайна за автор на такъв труд. И е  така, защото неговият създател не бил професионален орнитолог, а…император на Свещената Римска империя. Фридрих ІІ бил наречен „баща на орнитологията”, а книгата му “De Arte Venandi cum Avibus” станала важна стъпка в развитието на съвременната наука. Неговата работа е единствена по рода си за период от 300 години, докато през 1572 година Койтие, Холандския баща на анатомията на птиците, публикува своите изследвания. Не както Аристотел, преди него, Фредерик настоявал да види със собствените си очи свидетелствата. Той е отглеждал деца, в изолация, за да изследва говора и е оперирал хора, за да наблюдава проецеса на храносмилане. Не е бил винаги прав – мислил е, че птиците имат диафрагма, но неговият подход към соколарството чрез естествените науки е бил звук, който ние можем само да осъвременим. Римският император дотолкова бил пристрастен към соколарството, че дори и по време на война не се отделял от любимите си соколи, като не преставал да ги пуска по жерави, чапли и яребици пред очите на неприятеля.

Соколарството се появило в Англия вероятно около VІІІ век. Последователите му го практикували масово с такава жажда, каквато, може би, нито един друг английски спорт, дори и ловът на лисици, никога не е предизвиквал. Ловът със соколи бил изключително популярен както сред аристокрацията, така и сред простолюдието.

Различните видове соколи и ястреби били разпределяни за различните касти и слоеве от обществото според ранга и положението на последните. Орелът и лешоядът, например, били за Императора; северният сокол се ползвал от членовете на кралското семейство; за графа бил соколът-скитник; за дребния земевладелец – Големият ястреб (кокошкар), за свещеника – Малкият ястреб (врабчар), а за прислугата – „безполезният” керкенез. Интересно деление на грабливите птици по този повод прави Английската Книга на Св. Албан. В нея четем, че соколите били пускани да летят за забавления на аристокрацията, докато от Големия ястреб можело да се очаква да пълни килера с обикновен дребен дивеч. Ето защо треньорите на ястреби (austringer-и) и самите ястреби останали до голяма степен неизвестни в историята, за разлика от възвеличаването на соколите в картините и писмените произведения.

Соколарството станало причина за появата на първите закони за опазване на грабливите птици: Хенри VІІ защитавал гнездата на Големите ястреби „със заплаха от наказание за година и един ден затвор”.

 По времето на Едуард ІІІ и Едуард VІІ за разрушаването дори само на едно гнездо на ястреб или сокол се наказвало с година и един ден строг тъмничен затвор, а за този, който убиел или дори само откраднел дресиран сокол, наказанието било смърт. През годините били прокарвани и други строги закони и укази в защита на соколарството, по-специално при царуванията на Вилхелм Завоевателя, Хенри VІІІ и кралица Елизабет.

Английските автори, писали за соколарството, често споменавали берберските соколи (Barbary falcons) и тунизийските соколи (Red-napped shaheen). Използваните метафори в Шекспировите пиеси показват, че в Британия по време на Тюдорите соколарството било така разбирано и обичано, както футболът днес. “One falcon, one spouse. Two falcons, no spouse. или „Един сокол, една съпруга. Два сокола – без съпруга.” – Уилям Шекспир”.

Във Франция и Германия кралете, графовете и бароните си позволявали да носят своите соколи в църковните олтари по време на Божествената литургия, за да им се измолва от Бога здраве и изкуство в лова. По това време в манастирските бюджети били предвиждани суми за изхранването през зимата на стотина соколи и техните прислужници, изпращани от болярите и велможите. Нека споменем още и за данък десятък, който притежателите на гълъбарници плащали на Хесенския граф Филип Велики за неговите соколи. Според заповед на графа всеки притежател на повече от 10 гълъба бил длъжен да дава по един на всеки десет от своите гълъби за храна на графските грабливи птици.

Император Фридрих Барбароса пък дотолкова бил отдаден на този спорт, че сам обучавал соколите си.

По време на Аконската обсада френският цар Филип-Август напразно предлагал на турците хиляда златни монети, за да му върнат сокола, случайно уловен от тях.

Франсоа І, наричан още „баща на ловците”, имал 300 сокола с прилежащия персонал от около 70 души за дресирането и наглеждането им. Началникът на този персонал получавал заплата, равна на заплатата на един маршал. Франсоа І харчел огромни суми по любимия си спорт.

 

 

От соколарството с не по-малка страст се увличали и дамите, особено в Средните векове. Тяхната страст към този атрактивен лов била описана в специалното съчинение за лова със соколи на Димитриус, лекар на император Михаил Палеолог. В този труд се споменава за много баронеси и графини, които прекарвали времето си само в лов с исландски бели соколи.

Между другото, този спорт се практикува от жени и днес. За тях той е не по-малко атрактивен и се практикува със същата страст, а резултатите, които показват представителките на нежния пол при ловните излети, са впечатляващи. За отбелязване е, че днес няма разделение по класов и полов признак и жените успешно ловуват и с такива големи птици, като орлите.

Германският император Карл V, наричан Карл-Кинт, отстъпил остров Малта на изгонените от остров Родос рицари от Ордена на Хоспиталиерите, за което те били задължени да му изпращат ежегодно във Виена по един бял сокол вместо данък. Същият този орден по свой рицар изпращал ежегодно 12 сокола за краля на Франция. С такъв данък били облагани и много привилегировани поданици на руски, монголски, персийски и турски монарси.

През 1396 г. в Прусия пък имало специално училище за дресировка на соколи и използването им за лов.

 В Русия соколарството достигнало най-голям разцвет през XVII век по времето на Алексей Михайлович – страстен любител и запознат с този вид спорт. Ловът със соколи се развил и благодарение на тогавашните соколари. Те охранявали строго гнездата и подбирали разумно младите птици, без да вредят на останалите от люпилото. Нещо повече – за да имат право да обучават царските птици за лов, соколарите в Русия били подлагани на изключително сериозно наблюдение и сурови забрани. Не им се разрешавало, например, да пият, да пушат, да се занимават с хазарт, „да не би на господарските птици да им се случи нещо лошо от пияните и нечисти хора”. Хищните птици били пазени, възпявани, почитани и уважавани, с други думи това бил „златният век ” на пернатите хищници.

 Башкирците и киргизите използвали за лов на различен дивеч соколи, орли, ястреби и кани. Пътешественикът Аткинсън е нарисувал киргизкият султан Бег в минутата, когато храни своя любим орел.

В края на ХVІІІ век соколарството загубило популярност с навлизането и бързото разпространение на огнестрелното оръжие в ловната практика. За забравата на това красиво ловно изкуство повлияла и дресировката на определени кучешки породи. В края на ХІХ век отношението на човека към хищните птици се променило коренно и от високо ценени помощници в лова, соколите и ястребите се превърнали в опасни конкуренти на ловците с пушка. Започнали широкомащабни кампании за унищожаване на пернатите хищници. В ловния печат се появили снимки на ловци с десетки отстреляни „вредни” ястреби и соколи.

 Въпреки, че този толкова славен спорт бил изоставен като масова практика, в Германия и Англия малък брой верни поклонници– земевладелци в частни имения и отделни любители – ловували изолирано. Соколарите създали поредица клубове (като Hawking Club и „Школа за дресиране на соколи”), които запазили изкуството живо. Благодарение на голямата любов към птиците и постоянството на соколарите, в първите години на ХХ-ти век в Европа, Азия, С. Америка и Африка започнал ренесанс на лова със соколи. Създали се множество клубове, които в повечето страни формирали национални соколарски организации. В същия този период ловът със соколи се практикувал в Персия, Арабия, Монголия, Китай, Киргизките степи. В Европа била създадена Служба на дресираните соколи, която използвала обучени соколи за улавянето на пощенски гълъби по време на война. Такива соколи се обучавали с десетки в Германия и Франция.  В статия от в. „Ловецъ” от 1902 година по този повод четем: „Изпратените от персийския шах преди 6-7 години около 40 дресирани за лов соколи като подарък на германския император, са употребени за тази цел”.

В Узбекистан, Казахстан и някои други руски републики и днес някои умели ловци използват скални орли за улавяне на зайци, лисици и вълци заради кожите им. Грузия, страната с една от най-древните соколарски школи е развит ловът с врабчари (малки ястреби).

Днес соколарството е развито и се практикува в повече от 40 страни от цял свят, които имат специални закони както за регулиране на самия лов, така и за предотвратяване на бракониерството. Успоредно с това съществуват програми за възстановяване и пускане в природата на редица застрашени и почти изчезнали видове, като: калифорнийският кондор, соколът скитник, мавританският керкенез и др. Една от организациите с най-голям принос за запазване на грабливите птици и с най-много реализирани програми е IAF, към която се присъедини и БАЗГП. IAF е член на Световния съюз за защита на природата (IUCN), в който влизат организации като Birdlife International, WWF и др.

Без намесата на соколарството всички програми за опазване и реинтродукция на грабливите птици биха били немислими. Соколарството и моралът в него са мерило и балансиращ фактор между настъпващата урбанизация и устойчивото ползване на природата. За съжаление, закони за соколарството днес в България не съществуват. У нас, поради различни причини, и новият Закон за лова не пожела да промени това статукво. В същото време бракониерството с грабливи птици процъфтява, някои хора се облагодетелстват от това, а популациите намаляват прогресивно.

Вярваме, че от изложеното дотук читателят ще добие ясна представа какво значение е имало соколарството и с каква слава се е ползвало то – като средство за лов и като ненадминато изкуство, практикувано от древността до наши дни.